tag:blogger.com,1999:blog-66534618317996111942024-03-25T13:40:09.434-07:00Свободно Tворчествоемиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.comBlogger61125tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-58791428908230831712024-03-25T13:39:00.000-07:002024-03-25T13:39:26.309-07:00Катрин Никси | Catherine NixeyCatherine Nixey издаде нова книга, за която пишат
<a href="https://en.wikipedia.org/wiki/John_Gray_(philosopher)"> Джон Грей </a> в
<a href="https://www.newstatesman.com/culture/books/book-of-the-day/2024/03/personal-jesus-christianity-heresy"> The New Statesman </a>
и <a href="https://en.wikipedia.org/wiki/Costica_Bradatan"> Costica Bradatan </a>
в <a href="https://literaryreview.co.uk/from-cult-to-church"> Literary Review</a>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEilA4e4pS3-ijBkaAZ8rGP-ZokuIRg6CFnrjvmYKV9_zVSEUsuI_dLmo1yHLrhF-9r1G1LrOba9XSqFfPvGI2IOrBNf2RdPraSY1JXihInR9DSJxjK9-P1UL3QBV1pdFie-PELOJBMuUBRZfuW73Fy4bwcNapPPj_CuUfRwk71H7xC2faRqH1R2plzn0BLd/s683/Hereticals.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: right; float: right;"><img alt="" border="0" height="320" data-original-height="683" data-original-width="419" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEilA4e4pS3-ijBkaAZ8rGP-ZokuIRg6CFnrjvmYKV9_zVSEUsuI_dLmo1yHLrhF-9r1G1LrOba9XSqFfPvGI2IOrBNf2RdPraSY1JXihInR9DSJxjK9-P1UL3QBV1pdFie-PELOJBMuUBRZfuW73Fy4bwcNapPPj_CuUfRwk71H7xC2faRqH1R2plzn0BLd/s320/Hereticals.jpg"/></a></div>
Предишната книга на Никси <b><i>The Darkening Age</i></b> (2017) е четиво, което не губи актуалност. Всеки който е посещавал експозиции с антично изкуство, се е нагледал на обезглавени статуи, обезобразени глави и торсове, разбити и изчегъртани лица в мозайки и фрески: това е християнското наследство, тоталната идеологическа война срещу всичко, което то привижда като свои съперници. Анотациите в музеите и книги мълчат - до даден момент варварщината е била ясна за всички, но безмълвната дресировка на публика е постигнала сериозен успех. Как се стига до там, че днес все още има издания със заглавие "Християнство и Култура"? <br/>
Новата книга, <b><i>Heresy</i></b>, засега достъпна от втора ръка, се занимава именно с наративите - историческите обяснения зад идеологията, която е разрушила стария свят и подтикнала унищожаването на Новия, веднага след като е бил открит. Предсказуемо е заяждането с детайлите от нейния текст, също както и формулирането на двусмислени комплименти.<br/>
Поводи и подробности за връщане към книгата навярно ще има, а това е само анонс. <br/> <br/>
Междувременно си спомняме за неувяхващата <i>Престъпна История на Християнството</i> от Карлхайнц Дешнер, която, освен немски оригинал, има превод на руски и съкратено издание на английски (<a href="https://www.amazon.com/Christianitys-Criminal-History-K-D/dp/0359124569">2018</a>). <br/> <br/>
<i><b>Heresy: Jesus Christ and the Other Sons of God</b></i>
<b>Catherine Nixey</b> (2024), Picador (384p.)
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-81250766826752580872023-12-07T10:11:00.000-08:002023-12-07T13:12:50.948-08:00Харалд Харман, пак
<a href="https://emivanov.blogspot.com/2021/05/harald-haarmann.html">Харалд Харман</a>, културолог, историк и лингвист, склонен и към по-машабни мирогледни обобщения, публикува своите трудове със завидна скорост. При неотдавнашното му гостуване в София бе оповестено, че броят на книгите му в оригинал и преводи е вече 87, а статии и пр. текстове отдавна надхвърлят малките стотици. Справка за началните 50 години от кариерата му (1970-2020) е публикувана в отделна брошура, а на български за 8 години са издадени 4 книги. Хронологически обаче, <i>Въведение в дунавската писменост</i>, най новата от тях е най ранната за сега, излязла в оригинал през 2010, като главното от нея по същество се оказва и вече познато. Недостатъците на книгата съвсем не са малко, но въпреки това, като част от ревизия на апробираната културна история, тя заслужава известно внимание.</br>
Големият наратив е прикрит, но само донякъде: противно на елементарните прогресистки нагласи, Харман показва, че онова, което те стандартно виждат като „напредък“ на европейската цивилизация, реално е бягство и спасяване на постигнатото по рано при нашествието от индоевропейските каруцари. В периода 6 - 4 хилядолетие в дунавския ареал се е обособила примитивна цивилизация, между постиженията на която е и ползването на писменост. При днешните по-надеждни датировки за археологическите находки недвусмислено се установява факта, че тя предхожда поне с около 2000 г. онази, която се е появила в Месопотамия и историците дълго време считат за първа. Вглеждането във фамозните критски Линеар А/Б показва достатъчно ясно, че филиацията им е с образци от Европа, а не от изток. </br>
Противно на обичайно възприетия исторически маниер на изложение, убедителност и разбиране идват от ретроспективните разглеждания - от по-новото и добре засвидетелствано към по- ранното и по-слабо известното; книгата на Харман бърза да обяви праисторическите драскулки за знаци и писменост и едва към края, когато проследява разпространението и еволюцията, тази претенция се валидира. Няма пречка да се каже, че след бърз преглед на (многобройните) илюстрациите четенето би следвало да започне с последните две глави (5 и 6) и после да се върне към началото, където видимо се предъвкват тривиалности - че азбучното писмо не е пиктографско, че стилизация и орнаментика понякога са неотличими и т.н.
Глава 5 третира материалността носеща знаците: фигурини, принадлежности за производство на текстил, миниатюрни олтари, съдове за посвещение и оброчни дарове, и разбира се, най-вече „парчетии“ от неизвестно какво. В дух на наукообразност Харман често привежда проценти, при все че те скриват реалните измерения на количествата находки. Разпределението им по време (с.83) обаче е съвсем недвусмислено и съответства на неговата постановка: от ранните артефакти около една десета са надписани, докато при късните те са почти половината, а след това доста рязко знаците изчезват; от надписаните находки във Винча фигурините били към 30%, а в Караново около 50% (с.93). </br>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjiSWjjIw1aZi68gAnmrmr8wm8XQeYtM1OZinU6HiWw30erRziUKxKaDRoGveSplcpigsL6_ZypOt0nWZFQOLpUIy1jLUgafnOwHZ5x2Ah6So3kAOfZHuKanWMRAPpeYpnLS6zaE39P6HZrniYbsSh1YP4iZmZs-uYIaAuzyopShkUFp2FnpPQDwIESMwxO/s774/gradtab.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" height="200" data-original-height="774" data-original-width="672" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjiSWjjIw1aZi68gAnmrmr8wm8XQeYtM1OZinU6HiWw30erRziUKxKaDRoGveSplcpigsL6_ZypOt0nWZFQOLpUIy1jLUgafnOwHZ5x2Ah6So3kAOfZHuKanWMRAPpeYpnLS6zaE39P6HZrniYbsSh1YP4iZmZs-uYIaAuzyopShkUFp2FnpPQDwIESMwxO/s200/gradtab.jpg"/></a></div> </br>
Харман не пропуска да отбележи факта, че предполагаемите знаци се появявят върху артефакти, т.е. предмети с разпознаваемо вложен умисъл, който по един или друг начин те се опитват да продължат. Интересна подробност са гравираните върху дъната белези, които при нормални обстоятелства са оставали скрити от погледа. Двете операции индивидуализиране (маркиране) и комуникиране са допълващи се и само хипотетично се разпознават в отделност. Писмеността е приобщаване и следва екологически модел, но по късно е била мистифициране чрез апологиите на централната власт. Харман, който е съвременник на (пост)структуралистките дебати, разбира идеологическия залог на тезата, че силната царска власт в Месопотамия е факторът довел до възникване на „първата писменост“. Полемиката срещу тази идеологема минава през цялата книга като започва от първите страници, където функционирането й е по скоро неотчетливо. От протописменост до четим днес клинопис, шумерският случай е парадигматичен, докато за много други началата остават неясни, а пък при дунавската писменост, обратно, развитието е било прекратено. Обаче историческите обстоятелства на парадигмата несъмнено са специфични и липсват всякакви основания, покрай феномена, и те да бъдат обявявани за необходимост. Както Харман подчертава „Мотивацията за въвеждане на писмени технологии е различна и многовариантна“ (с.27). </br>
В този смисъл минималният успех на разглеждането е, че прави несъстоятелна популярната постановка, че „писмеността е изобретена заради счетоводство“ и по- късно се адаптира другаде за други цели. Както се очертава, силно дискредитирани се оказват и всички възгледи, обясняващи чертите на архаичната гръцка цивилизация с влияния от близкия изток. Главният проблем, който стои, е словосъчетанието „дунавска писменост“ и най-вече самата дума „писменост“ – от тях могат да се пораждат неуместни свръх очаквания: разчитането и всякакво тяхно съдържателно тълкуване са твърдо неакадемични занимания. Като Въведение книгата несъмнено постига не малко, но това би се дължало по-скоро на изобилието от илюстрации и таблични представяния, разсейващи читателя от зле структурирания текст. </br></br>
Продуктивност, каквато Харман демонстрира, принципно е ясно, няма как да убегне на повторенията, а с времето те обезличават оригиналното и дори обновеното. Така неотдавнашната му книга „Култът към героите“, освен една обща постановка за съотнасяне на пред- и пост- индоевропейски времена в Стара Европа, не казва реално нищо: от текста остава впечатление главно за готови пасажи относно разнообразни предмети и струпани на базата на асоциации. Подобни компилации, страдащи от липса на реално аргументиране и обосноваване, определено идват като поуляризация, а не като академично четиво. Шансовете Харалд Харман да се нареди след (или сред) големите имена на културологията и антропологията като че ли намаляват, така че нивото и маниерът на един Мирча Елиаде навярно биха давали по-добра представа за неговото ситуиране в интелектуалния пейзаж на съвременността.</br></br></br>
<i>Haarmann H, Sprache – Schrift – Kultur – Religion – Geschichte – Philosophie. Publikationen 1970-2020</i>, Herausgegeben von LaBGC (<b>*</b>), Hildesheim-Zurich-NY: Georg Olms Verlag, 2021 </br>
<b>2010</b> <i>Въведение в Дунавската писменост<b></b></i>, В. Търново: ПИК, 2023 </br>
<b>2011</b> <i>Загадките на дунавската цивилизация: откриването на най-древната високоразвита цивилизация в Европа</i>, София: Борина, 2015</br>
<b>2016</b> <i>По следите на индоевропейците. От номадските племена през неолита до древните високоразвити култури</i>, София: З. Стоянов, 2020,</br>
<b>2017</b> <i>Кой цивилизова древните гърци? Наследството от високоразвитата древноевропейска култура</i>. София: З. Стоянов, 2021,</br>
2021 Harald Haarmann and LaBGC, <i>The hero cult.A spectacle of world history that changed civilization</i>, Wiesbaden: O. Harrassowitz GmbH & Co. KG</br></br>
(<b>*</b> LaBGC e идентификаторът на сътрудничката, повишила в последно време продуктивността на Харман)
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-88596154763785477282023-09-16T02:01:00.000-07:002023-09-16T02:01:18.708-07:00За доказателствата
Както куче дресирано да легне, когато чуе командата, съвременната публика прави същото като срещне фразата „няма доказателства за това“. Предварително е ясно, че публика са именно хората, които нямат достъп до т.н. доказателства: те слушат/четат само аргументи. а твърдението „няма доказателства“ е точно аргумент. От никъде не следва. че той следва да бъде оборван с доказателства, че, като при негативно твърдение, тежестта на доказване автоматично е прехвърлена на другата страна.<br/>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjn_IzX-Q06Kj9gVKaHLUhQocPOjrn5qEJbTjVnzZJykYYVXzOaX83W5tT0E3ot9aN-RotOXQt0ifO3yQ6m3BqiW24oWH46C0wfwAML-nfuuOlDoMXacDpOcK6Hipgw6CLleIw0q_BlMZGb53vqlxzG9kQvHYm20NsGtnq7ECn4JI7-zN8L6OdJsOeqcuAW/s540/TruePen.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" height="200" data-original-height="540" data-original-width="420" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjn_IzX-Q06Kj9gVKaHLUhQocPOjrn5qEJbTjVnzZJykYYVXzOaX83W5tT0E3ot9aN-RotOXQt0ifO3yQ6m3BqiW24oWH46C0wfwAML-nfuuOlDoMXacDpOcK6Hipgw6CLleIw0q_BlMZGb53vqlxzG9kQvHYm20NsGtnq7ECn4JI7-zN8L6OdJsOeqcuAW/s200/TruePen.jpg"/></a></div>
Рационалното организираното общество е кодифицирало съдебните процедури, включително въвждайки и критерии за допустимост: при липса на доказателства, съдът отказва да се произнесе и изобщо да образува дело. Така се стига до дъното на позтивистката идеология, която провъзгласява за еквивалентни истина и доказуемост. Подобна идеология, всеки разбира, превръща властта над доказателствата във власт над истината. Властта, с главна буква, систематично прилага тази манипулация. След като си осигури контрол над уликите, тя агресивно може да каже: „вие няматe никакви доказателства“.<br/>
Добре е разговорната реч да не ни подвежда с двусмисленсотите си: доказателствата биват или логически или веществени; т.е като идеaлност те са аргумент и като материалност – вещи, неща. Въпреки мощната пропаганда за интелектуална собственост и пр. неубедителни конструкти, над идеалностите власт няма. Публиката разполага с аргументи, докато Властта може изцяло да владее вещественото: aсиметрията е явна.
Не бива и да се поддаваме на реториката на наказателното право: “доказва се обвинението”. Ежедневието ни не е формализиран наказтелен процес и за тежестта на доказването често може да има спор. При една хипотеза и отрицанието не винаги ясно къде са негативностите (граматиката не предопределя, кое следва да се доказва - непредпазливост или невинност?). Логическата дихотомия може да е чисто формална, но не е количествена: ако са налице две алтернативи вероятностната им оценка идва от другаде и най често ги прави неравностойни. Така разумното е да се очаква, че именно по-зле аргументираната и неправдоподобна хипотеза следва да бъде доказана.<br/><br/>
Тези разсъждения идват спонтанно след като четем упорито натрапваното от Властта твърдение: няма доказателства, че пандемията от ковид тръгва от института в Ухан. Америка и Франция са построили там скъпоструваща лаборатория (десетина млрд.), което с оглед на съвременността трудно се вписва в разбиранията за инвестиция или помощ. Освен това е известно, че американска научна организция е имала планове да изучава прескачането на вируси от прилепи към хора, именно както се приема, че се е случило. Въпросът дали във вируса на ковид се разпознават следи от инженерия остава най-малкото спорен. Всичко това са солидни аргументи, срещу които контрааргументите са само реторически. Бухалката обаче се стоварва: няма веществени доказателства.<br/>
Не по малко репресивен отговор се дава на въпроса, кой взриви Северен поток. Съветът за сигурност отказа да гласува за международно разследване, също както в разгара на пандемията се чуваше опорката: „разследване е неконструктивно“. <br/>
В едно рационализирано общество няма място за безконечни спорове – те или се ликвидират или се решават. Днес когато нещо не се харесва на Властта, тя, уверена в своята сила, обижда недоверчивите като снизходително ги обявява, че били жертви на конспиративни теории. Но докато стои идеологията, че истината се свежда до доказуемост, а тя последно почива на веществени доказателства, повече от очевидно е, че т.н. конспиративни нагласи ще цъфтят. Всяка власт се стреми да е абсолютна, защото иначе може да се сблъска със свое ограничение, което тя изживява като безсилие. Власт над веществените доказателствата е превърната във власт над самата истина. Очевидно е, че терминът истина днес се оказва пристрастно предефиниран.<br/><br/>
Конспиративна теория срещу Власт, Математика срещу Физика, Кохерентностна или Кореспондентна теория за истината, противопоставянията могат да се генерализират и те само правят по-очевидно, кой държи тоягата и как я ползва.
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-41579503419262576112023-04-14T11:19:00.000-07:002023-04-14T11:19:11.310-07:00за тъпанари<em>За същността на християнството</em> е книжка на Людвиг Фойербах, която всеки може да си намери и да прочете. Но в наше време се търсят по-кратки форми и особено неща в стила „х“ за тъпанари (dummies), така че ето. <br/><br/>
<b>Мечтата на робовладелеца е до всеки роб да има надзирател. Обаче е прекалено скъпо. Най-ефективното решение: всеки роб сам да се надзирава. В това няма нещо невъзможно, напротив, достатъчно е робът да се кефи. Такава е идеологията позната като „християнство“.</b>
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-60322123934367050122023-03-11T02:25:00.000-08:002023-03-11T02:25:00.411-08:00Обратите на наративаНяма и месец от предишния пост, а ето, изведнъж наративите се нароиха. Достатъчно беше отношенията между Америка и Китай да се обтегнат и една маргинална, конспиративна теория, на която само откачалки и крайно десни вярваха, се оказа във фокуса на медиите: за произхода на вируса имало обосновани предположения, че се локализира в китайския Институт по вирусология, град Ухан. Сенатът и конгресът в САЩ вече гласуваха разсекретяване на "релевантната" информация, с която службите разполагали. Няма съмнение накъде ще се обърне обшественото мнение и това ще бъде отчетено като успех. Фактът, че всъщност резките обрати в официалната позиция, са това, което я превръща във все по неубедителен аргумент, разбира се, не се отчита.
</br>
Оценката за щетите нанесени от мерките на властта в западните общества също търпи обрат. Императивната реторика "Страхувайте се! Затваряне! Ваксиниране!" е причинала не само свръхсмъртноcт, но и психически травми. В Англия изтичането на разговорите водени във властта извади на показ потресаващи детайли. Най вече - политическата класа истерично се е грижила своя имидж, без реална оценка са последствията от действията. Там се очаква и сформирането на парламентарна комисия, която да приключи с беззъб доклад, но все пак идва и утешението, че не навсякъде всичко бива забравено след третата минута. (В този контекст прави впечатление, че англоговорящите страни вземат отношение към случилото се, докато в Европа това демонстративно бива игнорирано. Единствено има някакви подмятания, че в договорите за ваксините общественият интерес не е бил защитен, което е формулиране с новоговор на обвинение в далавери.)</br>
Обрат, навярно кореспондиращ с този относно произхода на вируса, настъпи и в наратива за взривяването на газопровода: в един ден бяха лансирани няколко некоординирани версии; тъй като стана ясно, че Третият свят не харесва неглижирането на такава мащабна терористична операция, тръгнаха версиите за "инициатива на ниско ниво", - както едно време властта замазваше своите непремерени прояви.</br>
Всичко това е занимателно и поучително - най-малкото за онези, които си дават сметка, че ако до вчера властта говори и върши безобразия, няма основания да се вярва, че това не продължава и днес.емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-4902756356076188662023-02-16T13:15:00.001-08:002023-03-11T01:42:34.780-08:00Голямата Загадка - Нищетата на НаративаОбитателите на Третия Свят са изправени пред една голяма загадка: как онези, които обитават по-първите светове, успяха да оглупеят така рязко и радикално? Поводите за чудене се множат с всеки изминат ден. Не толкова отдавна, когато из техните светове се развихри Пандемия, те побързаха да заявят, че било "неконструктивно" да се пита откъде и как е тръгнала тя. Не е трудно да се съобрази, че всeки убиец може да каже същото: неконструктивно е да се разследва, това няма да съживи жертвата... После там се появиха чудотворни ваксини: те нито спираха разпространението на болестта, нито трайно предпазваха своите покупатели - идеални от гледна точка на пазарите, чието подържане изглежда беше единствената им цел. Икономическата страна на случилото се обаче се оказа неинтересна и остана без коментар. Също както, че, теглейки чертата, за всеки починал от вируса има още двама починали от взетите мерки Факт, който не се анализира и коментира. Нито пък се публикува статистика за ефикасността на ваксините - те можело да бъдат интерпретирани погрешно.- така поне заяви Американският Център за Контрол над болестите.</br><br/>
Всичко това обаче се оказа просто смълчана прелюдия към далеч по-невнятните реплики, които започнаха да се тиражират когато избухна войната между световете. Например от едната страна враждуващите се окопали в някаква атомна централа и започнали да я обстрелват, с риск да предизвикат катастрофа от планетарен машаб. Въпросът, достигнал до върховните инстанции на цивилизацията се обсъжда, както изглежда, питайки
защо тази злонамереност да винят други, че стреляли? Или взривяването на някакъв газопровод: още с новината дойде и пояснението, че това, най-най вероятно е дело на неговите собственици - така щели да спечелят повече. Проведеното разследване приключи с изявлението: няма нищо да ви кажем, а вие си знаете, кои са добрите и кои са лошите.</br><br/>
С просто око се вижда една развихрила се власт. която вече въобще не си дава труда да се прави на рационална, да съчини прилична проза. Не е ли очевидно че Властта е власт за да властва? Към недотам доверчивите обитатели на третия свят се отправя предупреждение: внимавайте, че ставате жертви на конспиративните теории, изплетени от думи. Властта над доказателствата е власт над истината - място за спор н-я-м-а.<br/><br/>
При свободното падане в началния момент скоростта е нула, а с течение на времето тя става все по голяма - видимо така е и с оглупяването. Нулевата точка навярно са атентатите в нюйорк от 9/11 (сeпт. 2оо1): до тогава имаше постмодернизъм, другост, деконструкции и една цяла вселена от идеи наречена простовато french theory /френска теория/. След паметната дата скоро се стигна дo там, че на french fries в столовата на конреса бе сменено името.<br/><br/>
Когато Сеймур Хърш, разледващ журналист с купища награди, между които и една за смелост, се усъмни в детайли от историята за убийството на Бин Ладен той бързо бързо бе обявен за "неблагонадежден" (както сталинистката администрация се изразяваше). През февруари тази година той пусна в мрежата подробна <a href="https://seymourhersh.substack.com/p/how-america-took-out-the-nord-stream">история</a> за това как американски специални отряди са взривили газопровода в северно море по заповед на президента Байдън. Властта обаче каза "не е вярно" - и с това се приключи: няма история, няма въпроси и няма как глупостите да изпъкват. Кариерата и славата на на Хърш датират от 70те, докато Джефри Сакс стана известен далеч по-късно. Обаче се оказа достатъчно той публично да се усъмни в официалната версия за вируса и неговият край дойде. А когато и той изказа подозрението си, че Америка е вризвила газопровода - с него окончателно се приключи. Това, което се вижда, e как една самозабравила се власт руши все по-грубо рационално конструирания дискурс и самата рационалност. <br/><br/>
Нищетата на Наратива миналата есен стана предмет на <a href="https://newleftreview.org/sidecar/posts/getting-closer">една статия от Волфганг Щреек</a>, която си струва да бъде препрочетена. Също както <a href="https://thewire.in/books/book-review-america-militarism">рецензията за книгата</a>, (ако не самата тя) <em>Endless War, Elite Propaganda, and Mass Fear: Drivers of American Imperial Power</em>.
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-19608022673507765772022-12-27T08:23:00.000-08:002022-12-27T08:23:44.073-08:00Страхувайте сеДнес всеки има опит с Интернет и всеки знае колко лесно може да се излъже. Но до скоро никой не знаеше, какво може да се случи когато Властта се заеме с "канализирането" на съобщаваното чрез интернет. Че такова нещо се случва в момента с безпардонна грубост и глупост личи с просто око, но добрите обноски ни позволяват да говорим само в минало време - какво се случи по времето на пандемията, например. Подобно говорене изисква позоваването на "доказателства", по презумпция "проверими", а тяхното наличие се установява винаги само със задна дата: как се е отразила пандемията в Туитър и на Туитър? Некоординираното жестикулиране на новия собственик доведе до публикуване на множество свидетелства, а за тях се появяват вече и първите обобщения.
<a href="https://www.thefp.com/p/how-twitter-rigged-the-covid-debate"> David Zweig в обозрим вид описва случилото се неотдавна "регулиране"</a>: Белият Дом и неговите сменящи се обитатели са инструктирали и мъмрели Туитър за публикувано съдържание.</br>
<b>Страхувайте се силно от ковид и правете това което ви казваме!</b></br>
С това се резюмира подхода на Властта. Никакви противоречащи мнения или дори успокоения не са допустими. Всико това, разбира се, бе усетено, защото тази идеология и политика бе прокарвана във всички медии. Не само Туитър но и Фейсбук, Гугъл, Епл са били викани на инструктаж.
Че ефектът от ваксиниране много силно зависи от възрастта е било ясно на повечето лекари, но въпреки това поголовното ваксиниране, включително на деца, е наложено като безалтернативно (Не че фармацевтичните компании не са спечелили от това). Здравните служби обаче<a href="https://www.congress.gov/117/meeting/house/114450/documents/HHRG-117-IF02-20220302-SD004.pdf"> отказаха да публикуват статистическите данни за корелацията ефективност-възрастова група</a>. Дали определена информация е дезинформация Властта решава по свое усмотрение. Министерството на Истината е истина.</br>
Повсеместно се тиражира аргумента за числото "спасени животи", но той съвсем не е така категоричен, когато се знае, че за двете години пандемия в света са отчетени 6 милиона смъртни случая от вируса, а <a href="https://www.thelancet.com/article/S0140-6736(21)02796-3/fulltext">свръхчислената смъртност за този период е 18 милиона</a>. Да се каже че властите са лъгали за статистиката очевидно е неточно: те просто са лъгали - най вече че налаганите от тях "мерки" имат безспорен ефект.</br>
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-8130904243346303962022-06-18T10:30:00.011-07:002022-06-19T11:04:41.029-07:00Ние, профаните
В съвременния свят твърде често се срещат неодобрителни коментари за това, че хората престанали да вярват на експертите и авторитетите, като подтекстът е всеки път същият: тези хора са лоши и/или глупави. Пандемията и много неща свързани с нея бяха претекст именно за този вид консервативна критичност. Характерен бе жестът, с който въпросът за произходът на вируса бе изтикан встрани: ровене в историята било неконструктивно, особено в този момент – това ни бе заявено, на нас, профаните.
Книгата на Мат Ридли (и Алина Чан) излиза на български когато вниманието към въпроса се възобновява: като председател на американска междууниверситетска комисия Джефри Сакс апелира за преразглеждане на бързия отговор, а предложението му намира подкрепа текущо и от нова позиция на СЗО. Докато събитията се развиват, текстът старее<font color="green">*</font>, но това не му пречи да е една чудесна систематизация на фактите, аргументите и позициите на тази тема. В кои случаи, кому се пада да доказва или оборва, само при юридическите процедури е предварително решимо.<br/>
Схематиката на ситуацията е проста: вирусът е тръгнал самоволно от природата или е изпуснат от лаборатория; при втората алтернатива допълнително се пита дали е бил модифициран. Няма нужда да се повтаря, че изясняването изисква, както веществени доказателства, така и експертни мнения. Но две неща са ясни и най-широката публика: при легалистичната нагласа на западните общества властта над доказателствения материал осигурява власт над съответната обществена истина. По-нататък публичното говорене на експертите не е и не може да бъде независимо, когато самото им битие (на експерти) зависи от изявленията им. Например, ако достатъчно експерти изкажат мнението, че вирусът е бил изкуствено модифициран, ефектът върху общественото мнение може да доведе до невъзможност те да упражняват експертизата, която ги конституира (просто казано: да им спре финансиране). Струва си да се отбележи, че тук случаят е коренно различен от този в съвременната практиката на самата наука: при нея (научните) работи се одобряват или отхвърлят от анонимни рецензенти, които не знаят чии труд оценяват.<br/>
Част от експертите в случая с ковид-19 се оказват доста пряко въвлечени, но те побързаха с публичните изяви пропускайки на първо време декларации за конфликт на интереси. Когато се разбра, че американската ЕкоХелт Алианс, която сътрудничи с китайския институт, една година преди епидемията е поискала финансиране на изследване за вируси предавани от прилепи към хора всякакви подозренията бяха парирани с нелепия аргумент, че публично финансиране не им било отпуснато. Също толкова неубедителни са яростните изявления на главния американски епидемолог (др. Фаучи), че „усливането на функцията“ – евфемизъм за „разработване на биологически оръжия“ - било строго регламентирана дейност. Въпросният, както Ридли напомня, е заявявал преди, че ползите от подобни занимания надхвърляли риска, който ги съпровожда. <br/>
Aсиметрията в ресурса, с който разполага Властта, материален и институционален, спрямо този на индивидите обаче става все по-осезаема, и все по-разнородни позиции се очертават в конфликт с официалните версии. Властите все по-често от изявления преминават към обиди и посрамващи квалификации като „жертви на конспиративни теории“.<br/><br/>
Мат Ридли (и Алина Чан) <b><em>„Вирус. В търсене на произхода на Covid-19”</em></b>, София: „Сиела“, 2022<br/>
Viral: The Search for the Origin of Covid-19, Matt Ridley with Alina Chan, 2021<br/>
<font color="green">*</font> второ обновено издание е анонсирано за 23 юни 2022емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-78950011968881811362022-05-28T02:00:00.003-07:002022-05-28T02:00:44.004-07:00Генни Истории
Книгата на Дейвид Райх <em>Кои сме ние и как сме стигнали до тук</em> (2019) добре се вписва като трета част от една поредица започната със <em>Себичиният Ген</em> (1976) на Ричард Доукинс, следвана от <em>Геномът</em> (1999) на Мат Ридли. И трите разработват, всяка по свой начин, проекции на схващането за „ген“: Доукинс на нивото на еволюцията, Ридли на това за квазифизиологична каузалност и сега Райх на нивото на човешките популации. Но ако първите са природонаучни, то промяната и разпространението на популации са история, откъдето и отчетливата заплаха за ((не)коректно) политизиране на книгата. Райх сам отчита своята принадлежност към „избрания народ“ и по-нататък има възможност да отбелязва моментите, в които разглежданията рискуват да дегенерират в ирационалност. Фактът, който остава, е, че от гледана точка на генетическото разнообразие европейските популации към днешна дата остават силно маркирани след преселение, дошло от степите преди 5 хиляди години. Разбирането не е ново, а е намерило потвърждение по нов начин, отхвърлящ неотдавнашни хипотетични алтернативи. Райх удачно изтъква, че „ геномиката“ идва съвсем аналогично на радиовъглеродното датиране: спорни постановки и резултати намират липсващата им определеност, а към нея се добавят и нови продължения. Назад във времето, до там където се намират артефакти, резултатите й се съгласуват с археология и стратиграфия, но по-нататък се разкрива неандерталското наследство у европейците, денисованците, хобитите и пр. Историята на рода хомо се оказва по сложна от представата за няколко вълни хоминиди тръгващи от Африка. Райх предполага, че една централна нейна част протича в Азия, допускайки дори възможността и за частична завръщане „назад към Африка“. След глава 6, посветена на праисторията на Европа, следващите няколко разглеждат проичането й на останалите континентите – реконструкции интересни от фактологическа гледна точка при една европоцентристка нагласа. Времевите измерения, най често от десетки хиляди години, са по-привични като че ли за геологията орколкото за историята. При тези мащаби престава да учдва фактът, че Европа е трайно поделена на север и юг, не само на протестанти и католици или на германски и романски езици, но и генетически. Основната схема използва и разделението изток- запад доколкото първоначално неолитизацията е на изток, докато на запад обитават все още ловци събирачи. Една първа вълна мигранти носи новите технологии на югоизточната култура по северния бряг на средиземноморието, откъдето те прониват на север. Втората вълна е от североизток и засяга главно северните популации на европейския континент.
Значимостта на геномиката в исторически и академичен аспект е безспорна, но съвсем не е така за проекциите й върху политизираната съвременност. Постиженията в изучаването на човешкия геном реално са от опследното десетилетие, което прави книгата на Райх актуална и я поставя в конкуренция най вече с няколкото популярни блога – където, както той сам отбелязва, дясното позициониране е откровено. Струва си да се отбележи, че, ако най-общо прогресистките и леви нагласи се свързват с материализъм, когато се стига до човешката билогичност левите започват формулират аргументи срещу опростенчество и редукционизъм. Факт, който новата дисциплина отчетливо констатира е, че добре известната асиметрията между половете, в случаите на нашествия и доминация се пренамира в разпределението на гени, предавани по мъжка или женска линия; възможността даден мъж да има несравнимо повече наследници отколкото една жена често е била реализирана от завоевателите. Ако Колин Ренфрю и ортодоксията около него в последните десетилетия измисляха аргументи срещу историята за едно „индоевропейско“ нашествие в Стара Европа и Индия, сега тяхната теза е доказуемо несъстоятелна; като реверанс към съпротивата им прилагателното се използва само за съответните езици, докато популацията бива описвана като „степни народи“ или пък „ямная пийпъл“. Вече е ясно, че всички общности се състоят от индивиди с твърде разнообразен генетически материал, така че понятието за „раса“ не може да бъде смислено квалифицирано с прилагателната „чиста“. Това не пречи съществителното да има дескриптивен характер, но възпрепятства обяснителната му употреба. От края на ледниковата епоха и до Колумб хората в двете Америки са (практически) живеят в изолация от останалата част на света, така че могат да са пример за несмесвани популации като се виждат техните собствени културни постижения. <br/>
Ако геномиката бива схващана не само като метод, а и като квази исторчиеска дисциплина, поставя се въпросът за нейния мащаб. Френската школа Анали трайно е въвела понятието за дългосрочна история – Бродел публикува своята „Граматика на цивилизациите“ – а днес се пишат Големи истории с размери от астрофизическите до земните и по-малки. Книгата на Райх епизодично упоменава дълготрайност и респективно – уседналост и териториални претенции, но това са детайли, допълващи неговата по крупна „история на континентите“. <br/>
Между културите, съвкупности от черти, и генетиката на народите липсва реална корелация. Една особеност, която е дадена като пример още в началото на разглежданията е простта констатация, че ако гените са краен брой, а числото предци на всеки индивид расте като степен на двойката (2 родители, 4 баби и дядовци, 8 прародители... и т.н.), при достатъчен брой поколения то става по-голямо, т.е. функционално дефинираните предци материално не са родственици. Доколкото гените са групирани в хромозоми, оказва се, че в 10то поколение има 1024 предци за генофонд от 757 единици. Това подсказва, че традиционни представи за наследство и произтичащи права едва ли могат да претендират за някаква естественост. Райх привежда няколко примера за изследвания и публикации спирани или осуетявани с легалистични аргументи, опиращи до претенциите за собственост, които са особено осезаеми в американския контекст.<br/>
Схващането за геном е природо-научно и априори изучаването на неговите проекции в две измерения на пространството и/или във времето не би следвало да е нещо различно. Но земната повърхност и историята, се която разиграва върху нея, предварително разпределят всичко, което се вписва в тях: от политическите митове до фантазмите за самоидентичност, генните изследвания се оказват спорен предмет, към чийто собствени очертания книгата на Райх предлага да се завърнем.<br/><br/>
Рейк Д., <em>Кои сме ние и как сме стигнали до тук</em>, София: Сиела 2022<br/>
Докинс Р., <em>Себичният ген</em>, София: УИ „Кл. Охридски“ 1998.<br/>
Ридли М., <em>Геномът. Автобиография на един биологичен вид в 23 глави</em>, София: Сиела, 2002<br/>
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-9343087835738798452022-05-14T06:46:00.001-07:002022-05-14T06:46:40.004-07:00Пикетти и (не)равенствотоТази пролет с около половин година закъснение спрямо френския оригинал се появи и английски превод на книгата на Тома Пикети "Кратка история на равенството". При множеството графики (всички достъпни поотделно на <a href="http://piketty.pse.ens.fr/en/egalite">неговия сайт</a>), в около 300 страници текст няма място, достатъчно нито за по-разгърната история, нито за методологическа дискусия, нито пък за програмни изявления - от всичко има по малко, но общото впечатление е сякаш неотчетливо. </br>
Една от графиките (<a href="http://piketty.pse.ens.fr/files/equality/png/F23.png">F23</a>) би следвало да е сензация, доколкото прави на пух и прах основната идеологема на неолиберализма - че за обществото като цяло било по-добре когато "пари при пари отиват" или, казано на икономически език, плоският данък е полезен за здравето на икономиката.</br>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhkWLVHVxWaB13mQTM13bDpf8x1K-R3Vnfv471yGPsf994_Rn-1rlr-V83FXnubS_S-6zSNCnBmzvvJ3Pu3FARGvKlUAAOhNJaWEh2VI3PF8dW7jM3Y469ZhXwfWrc9e0I0BJCEBbT3XxQNQAn3faYiB-F720ACSUY2mnWKXHWkJR98k-Ppl3rR8ioIDg/s1168/F23_Piketty_eq.png" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" width="400" data-original-height="687" data-original-width="1168" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhkWLVHVxWaB13mQTM13bDpf8x1K-R3Vnfv471yGPsf994_Rn-1rlr-V83FXnubS_S-6zSNCnBmzvvJ3Pu3FARGvKlUAAOhNJaWEh2VI3PF8dW7jM3Y469ZhXwfWrc9e0I0BJCEBbT3XxQNQAn3faYiB-F720ACSUY2mnWKXHWkJR98k-Ppl3rR8ioIDg/s400/F23_Piketty_eq.png"/></a></div>
От данните и представянeто им недвусмислено се вижда точно обратното: отмяната на прогресивното облагане снижава ръстът на икономиката, примерно в Америка - два пъти.
</br><b>Thomas Piketty</b>, <em>Une brève histoire de l'égalité</em>, Editions du Seuil - Septembre 2021
</br><b>Thomas Piketty</b>, <em>A Brief History of Equality</em>, Harvard University Press - April 2022
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-79690782834618519122022-03-19T05:04:00.000-07:002022-03-19T05:04:53.294-07:00За да Ви е Ясно <em>Откакто използва невронни мрежи, а не статистика,
<a href="https://translate.google.com/?sl=it&tl=fr&op=websites"> Гугъл транслейт</a> превежда съвсем прилично, така че при желание всеки би могъл да вземе този
<a href="https://www.firstthings.com/web-exclusives/2022/03/the-cancellation-of-russian-culture"> линк</a> и да получи превод от това, което долу е семплирано</em> <br/> <br/> <br/>
If Russian history teaches anything, it is that “moral clarity” has no limits. If all right is on one side, then anything—literally anything—one says or does is justified. Indeed, to stop short of the most extreme measures is to indulge evil, which means risking the charge of complicity. When Stalin sent local officials quotas of people to be arrested, they responded by demanding still higher quotas. It was the safest thing to do to prove one’s loyalty. No one ever secured his position by calling for less severity to enemies. When everything is black and white, sooner or later everyone is at risk. <br/>
If only “moral clarity” had stopped there! But as with the cancel culture of recent years, the further one goes, the more virtuous one feels. Whatever assertion favors the right side must be accepted and whatever action harms opponents must be justified. True enough, official Russian propaganda transmits outrageous lies and the regime suppresses dissenting voices. Does it follow that everything said by the Ukrainian government and sympathetic observers must be true—or that anyone who calls for the skepticism normally applied to all partisan sources must be a Putin supporter? Should we, too, banish dissenting voices? <br/>
Even at the height of the Cold War, no one thought of banning Russian literature, art, or music. Quite the contrary; that is when Russian studies first flourished in America. Russian language began to be widely taught, in secondary schools as well as colleges, and the National Defense Foreign Language Act included Russian as a “critical language” to be supported. The very fact that the U.S.S.R. was perceived as a mortal enemy meant that Americans should know more, not less, about Russian culture. And it was also hoped that great literature and art, which everyone could share, might bring people together. <br/>
The overwhelming majority of Americans and Europeans now side with Ukraine. To be sure, the Democratic Socialists of America maintain that Russia is more sinned against than sinning and that the solution to the present crisis is to dissolve NATO. And Prof. <a href="https://www.mearsheimer.com/wp-content/uploads/2019/06/Why-the-Ukraine-Crisis-Is.pdf">John Mearsheimer</a> at the University of Chicago argues that the crisis confirms what he has long argued, that by encouraging Ukraine to Westernize, we would invite understandable Russian interference. But these opinions now seem decidedly fringe.<br/>
Some Russian performers and public figures now must publicly declare opposition to Putin in order to perform. How long before Jewish performers and academics will have to declare their opposition to Israel, or Muslim ones to whatever Muslim land we are presently fighting? <br/><br/>
Gary Saul Morson,
<a href="https://www.firstthings.com/web-exclusives/2022/03/the-cancellation-of-russian-culture"> The Cancellation of Russian Culture</a>, First Things March . 14 . 2022емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-79215718963185230982022-03-01T13:23:00.000-08:002022-03-01T13:23:12.325-08:00The Media<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEj5aKhZUqpyXVLM9Paodq-MhqTXSj16SsvvntNLLgIe3Sml7xUhy5tanGO-iOoIAGci0TSb-eG4q90JMs4pEIuC3LTmKZoKbzJKCq0B_TKomSuTUOrmHUDW6gij2ovcqb6mAE1_zbXdk033T7WKjmd0lPHY8Ox08RBRzOQ9L8S5C0I5MPF1hi3F1kuC6Q=s640" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" width="320" data-original-height="505" data-original-width="640" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEj5aKhZUqpyXVLM9Paodq-MhqTXSj16SsvvntNLLgIe3Sml7xUhy5tanGO-iOoIAGci0TSb-eG4q90JMs4pEIuC3LTmKZoKbzJKCq0B_TKomSuTUOrmHUDW6gij2ovcqb6mAE1_zbXdk033T7WKjmd0lPHY8Ox08RBRzOQ9L8S5C0I5MPF1hi3F1kuC6Q=s320"/></a></div>емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-84159363006054265692022-02-07T09:32:00.000-08:002022-02-07T09:32:13.461-08:00Ваксинацистите
Срастване на едрия капитал с Властта – така е бил разбран фашизма още през 30те г. Здравният фашизъм днес е съшото: фармацевтичната индустрия в тандем с неолибералните политически елити. Стъпкването на гражданските свободи е първата и решаваща стъпка в тези дегенеративни развития. Илюзия за неизбежност се създава с монотонно повтаряне на една или друга идеологема. Хипнотичното повтаряне на думата „ваксинация“ днес вече е не само стратегия, но е станало и идея фикс на самите управляващи - а след тях и на подалите се на промивка мозъци. Втора доза, трета доза, бустър, мустър пак и пак. И след по малко от година - всичко отново. Който не е възторг от чудото на спасението, което Властта организира, е подозрителен, навярно враг, и съвсем определено е социално безотговорен и глупав. <br/>
Икономическият аспект на случващото не остава скрит: вместо да плаща за лечение на заболелите, Властта спазарява купуване ваксини за всички. По две, три или четри. Фармацевтичната индустрия не се занимава с търговия на дребно или с логистика – тя само прибира парите за калпавите си продукти. И се грижи да внушава, че по-добро решение не може и да има. Мнението, че е по-добре да има лекарства и на когото му се наложи - се лекува, от самото начало бе дискредитирано: ваксините просто щели да спрат разпространението и нуждата от каквото и да е друго средство. Текущо обаче една доза ваксина предпазва слабо и съвсем малко намалява разпространението на вирус. Властта обаче препочита да преувеличава първото и да премълчава второто. Само че неефикасността срещу разпространението прави напълно несъстоятелно убеждаването на Обществото (не на заинтересованите индивиди): стигна се дотам, че отказалите да се ваксинират биват третирани като обществени врагове. В родината на Хитлер ваксинацията бе направена задължителна – също както там, където по-настоящем живее избраният народ. Антиваксърите зрелищно посочиха корените на такова идеологизиране като се накичиха с жълти звезди.<br/>
Отказвайки се от критично мислене и от така трудно извоюваните граждански права Европейското човечество в аванс подписва смъртния си акт. Дали ше бъде погубено от вирус или от глупост – няма значение. Че ваксинирането не решава проблема, а само го смекчава, това навярно всички го виждат и разбират. Но интересите са такива, че за друго не е разрешено да се мисли и, още по-малко, да се говори и пише. Фактът, че епидемията тръгна от град, където има лаборатория занимаваща се с вируси – това е чисто съвпадение. Властта иска да й вярвате, когато го твърди. Че от всичките ваксини, прилагани по три-четири пъти всеки сезон, дългосрочно няма да има никакви вредни последици – трябва непоколебимо да се вярва. А дали в последна сметка оглупялата от страхове цивилизация ще просъществува, кой го е еня?
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-85502930687000326042021-11-01T02:29:00.002-07:002021-11-01T02:58:43.109-07:00Зората на Bсичко и останалото<b>Graeber D. and Wengrow D.</b>, <em>The Dawn of Everything: A New History of Humanity</em>. (Farrar, Straus and Giroux) 2021.</br></br>
Винаги навсякъде има алтернативи - това е краткото послание от книгата на Грейбър и Уенгроу. Свободолюбивата възхвала на алтернативите няма телос или фокус отвъд критиката на социално-историческия детерминизъм. Стотици страници пъстри факти илюстрират нагледно тяхната теза и едва на финала е скицирано нещо като собствена теория – в контраст с предшествалото, което я подкрепя, тя може да изглежда по-скоро разочроващо, макар че едно гръмко подзаглавие „антропологията като философия на история“ съвсем не би било неуместно. По-сдържано би могло да се счита, че авторите използват историята на пред-колумбовите америки като алтернатива на тази, позната от старите континенти. Със селекцията на този нов и все по-изобилен материал те видимо са се забавлявали, което придава на текста някаква витална лекота. Допълнително текстът е осеян с лапидарни формулировки, които лесно се помнят и навярно ще бъдат повтаряни; например, „социалните науки са били главно изучаване на начините, по които човешките същества са несвободни“ (501).</br>
Зрелищната и занимателна част на книгата излага множество контрапримери срещу стандартното разбиране за линейно и подредено с необходимост развитие на човечеството. Голяма част от тях са все още новост, или слабо известни, което вече оправдава изчитането на този обемист труд. Гьобекли Тепе е пример за монументален градеж от началото на неолита, когато няма уседналост; Триполие е селище с над 20000 жители без видима йерархия; Тел Саби Абяд е примитивно селище без писменост, но със счетоводство. Тези няколко случая противоречат на схващането, че има един единствен ред – приблизително: чергарство, земеделие, урбанизация, държава – и всяко по мащабно начинание изисква централизирана власт или дори че държавността е основното съдържание на онова, което бива наричано „цивилизация“. От самото начало Грейбър и Уенгроу обявяват: „Ще се опитаме да напишем различен вид история, която също ще изисква различно разбиране за „цивилизация“(87) и няколко стотин страници по нататък констатират: „Ако нещо е ясно до момента, ето какво е: там, където някога сме приемали „цивилизация“ и „държава“ за свързани образувания, дошли до нас като неисторическo цяло (взимате или оставяте, завинаги), това, което историята демонстрира сега, е, че тези термини всъщност се отнасят до сложни амалгами от елементи, които имат изцяло различен произход и които в момента са в процес на отделяне. По този начин, да се преосмислят основните предпоставки на социалната еволюция, означава да се преосмисли самата идея за политика“(434).</br></br>
<a href="https://drive.google.com/file/d/1gLJ4i34BGPghYidDPtwcJ4N-V3T29v8K/view?usp=sharing">пълният текст (4 страници).пдф</a>
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-18551422787212624662021-10-29T02:48:00.015-07:002021-11-01T12:21:26.330-07:00Всичкология - 2В края на предишния век физиците решават, че вече са близо до някаква фундаментална теория, която би обяснявала известните природни взаимодействия. Те са четири на брой (гравитация, електромагнетизм, слабо, силно) и изглежда са достатъчни за да бъде обяснено всяко наблюдавано явление. Подобно виждане скептиците подигравателно наричат „теория на всичко“. Долавяйки или не иронията, популярните медии подхващат термина и така се стига до появата на книги със заглавия <em><a href="http://emivanov.blogspot.com/2018/08/blog-post.html">Еволюция на всичко</a></em> (Ridley: 2015) или сега <em><a href="http://emivanov.blogspot.com/2021/11/b.html">Зората на всичко</a></em> (Graeber, Wengrow: 2021) - доколкото е съвсем нова, за нея съвсем накратко може да се каже, че тя съдържа малко теория, много факти и няколко запомнящи се фрази, които са цитирани тук.<br/><br/>
<b> We will be trying to write a different kind of history, which will also require a different understanding of ‘civilization’. /87 <br/><br/>
to rethink the basic premises of social evolution is to rethink the very idea of politics itself./434<br/><br/>
In developing the scientific means to know our own past, we have exposed the mythical substructure of our ‘social science’ – what once appeared unassailable axioms, the stable points around which our selfknowledge is organized, are scattering like mice./526 <br/><br/>
Social science has been largely a study of the ways in which human beings are not free: the way that our actions and understandings might be said to be determined by forces outside our control./501<br/><br/>
As money is to promises, we might say, state bureaucracy is to the principle of care: in each case we find one of the most fundamental building blocks of social life corrupted by a confluence of maths and violence./430 <br/><br/>
it is almost possible to say the Wendat had play chiefs and real freedoms, while most of us today have to make do with real chiefs and play freedoms./141 <br/><br/>
What until now has passed for civilization’ might in fact be nothing more than a gendered appropriation – by men, etching their claims in stone – of some earlier system of knowledge that had women at its centre./436<br/><br/>
How did we lose that political self-consciousness, once so typical of our species? How did we come to treat eminence and subservience not as temporary expedients, or even the pomp and circumstance of some kind of grand seasonal theatre, but as inescapable elements of the human condition? If we started out just playing games, at what point did we forget that we were playing? /125 </b>
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-66297916400037115302021-09-29T10:17:00.001-07:002021-09-29T10:17:55.143-07:00глебачи и хризарки<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi9evGtcRXAF1Ambg0o1Ja5VhtyKiSqU7mRxUqfDVqqht4n39-ErZguApZC3Np3StMZ5BfZW_ZXZAkl8yW4hhuczrKHC6h-gI1du-qDbm2MqcXM9_jD_AFpi3Yd5tQtOk3hLbFwtaTrYxy_/s643/Glebs.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" width="300" data-original-height="380" data-original-width="643" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi9evGtcRXAF1Ambg0o1Ja5VhtyKiSqU7mRxUqfDVqqht4n39-ErZguApZC3Np3StMZ5BfZW_ZXZAkl8yW4hhuczrKHC6h-gI1du-qDbm2MqcXM9_jD_AFpi3Yd5tQtOk3hLbFwtaTrYxy_/s600/Glebs.jpg"/></a></div>емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-11731208933531960772021-05-02T01:09:00.000-07:002021-05-02T01:09:36.115-07:00Харалд Харман / Harald Haarmann
Късмет изглежда е споходил Харалд Харман в България. Книгите му се издават от голям издател, а банка субсидира тиражирането им на скромни цени. След <em>Загадката на Дунавската цивилизация</em> и <em>По следите на индоевропейците</em>, <em>Кой цивилизова древните гърци</em> е новият превод, излизащ само няколко години след оригинала (от 2017). Историческата теза на Харман е съвсем отчетлива: древна Гърция масирано наследява пра-старата европейска цивилизация просъществувала до нашествието на индоевропейците. Едромащабното структуриране е дадено картинно с названието „дъщерни култури“ за Егейските острови и „Гръцка внучка“ за цивилизацията на Елада след второто хилядолетие. С една глава описваща по-подробно Атина приключва първата половина на книгата (5 глави, 200 стр.), след която текстът се раздробява на фрагменти и повторения детайлизиращи един или друг аспект, било то историята на писмеността (гл. 11) или на политическото устройство (гл. 13). Както и при другите вече преведени книги научно популярното им ниво е добро, макар те да отстъпват от строго академичните стандарти.<br/>
Като се се стреми да отбягва полемиката Харман развива своите възгледи в две нетрадиционни посоки: веднъж отхвърляйки всякакви позовавания на близко-източни влияния и, втори път, наблягайки на ролята играна от жените в древно-европейската цивилизация и нейните продължения. Това неизбежно контрастира с традиционните повествования в квази библейски стил, които изпълват историческите книги от подобен род. Несъмнено това са неща, които има кого да подразнят, а допълнително Харман набляга и на общностните нагласи, които дълго време фаворизират егалитаризма.
Оставяйки идеологиите на страна, въпросът който би стоял е по-скоро: нужно ли е историзиране в такъв мащаб за да бъде обяснена класическата гръцка античност? Гръцкият е индоевропейски език и реалният проблем е, защо точно там и не другаде нашествениците постигат нещата, на които днес се възхищаваме. Постижението – „гръцкото чудо“, както едно време са го наричали – не се ли разбира достатъчно чрез липсата на централизъм заедно с улесненото комуникиране, осъществявано чрез фонетичната писменост. Поучителен би бил примерът с гръцката математика: практикуващите я не разчитат на авторитет, а само на аргументация – така се поражда математическото доказателство – именно логиката, формата, онова, което липсва на вавилонци и египтяни; там всичко е центрирано около дворец, където йерархично висшестоящ е давал одобрение за резултат като валиден. Съответно обратно, митология или култова практика нямат стандартизирана „казионна“ форма, а всяка общност има свой вариант – нужно ли е да се са напомня, че гърцките „теолози“ само са спорели, а не са подклаждали религиозни войни (и че монотеизмът е фанатизъм).<br/>
Когато разлежда гръцкия пантеон Харман не пропуска да изтъкне множеството богини в него, което резонно свързва със староевропейските нагласи. Примерът с Атина и нейната кукумявка (сова) безспорно тежи, когато се знае за архаичните находки съвместяващи женски божества и птици (с.184). Mитологията за титаномахия и гигантомахия своеобразно отразява някакви исторически промени, но вече съвсем не е очевидно, че завоевателите са наложили своите предпочитания: богините остават, а дюмезиловата трифункционалност, преполагаем маркер за индоевропейски произход, винаги е липсвала.<br/>
Колкото до писмеността няма спор, че знаковата ситема е заета от близкоизточни съседи, финикийците, но е преработена по неповторимо оригинален начин. Така обаче цялата емфаза на върху ранната европейска прото-писменост се превръща във фон или „традиция“, чиято значимост става твърде неотчетлива. Харман официално е езиковед, макар че лингвистическите примери са практически без изключение препратки към издадения от Бекес в 2010 Речник на гръцката етимология [2]. Един от примерите, които не постигат особена убедителност е разтълкуването на „демокрация“ (с. 410-5): първоначално думата била за управление на общинските земи; родът е важната индоевропейска връзка, но земята е изконно гръцката. По всичко личи обаче че Харман има слабост към Платон и споменава именто му по разни поводи, твърде често не съвсем уместни - често цитира и диалога <em>Минос</em> (с. 114, 196, 232-сл. ), макар той стандартно да не е приет за автентичен. Може да се роди подозрение, че и в тази по-тясно специализирана област „платонознанието“, авторът има свои лични виждания само че в тази насока неговите прояви са по-скоро аматьорщина (за коетo свидетелства издадена отделна негова монография [3]). <br/>
Видяно като популяризране начинанието в книгата на Харман е напълно оправдано: незапознатите има много какво да прочетат за първи път, а по-сведущите - да премислят наново фактология, която им е поднесена в оригинална перспектива. Макар да е идеологически нестандартен, подходът на книгата остава методологически традиционен: това е само нов вариант на континуалистки и дифузионалистки нагласи; добилото популярност разбиране, че в източната половина на средиземноморския свят бронзовата епоха завършва с колапс [4] за Харман е не повече от артефакт, дължащ се на липсващи данни.<br/><br/>
Бележки<br/>
[1] <em>Загадката на Дунавската цивилизация</em> (2019); <em>По следите на индоевропейците</em> (2020); <em>Кой цивилизова древните гърци</em> (2021); (София: Захарий Стоянов; първата е второ издание; последната е превод на немскато издание, което излиза след <em>Roots of ancient Greek civilization. The influence of Old Europe</em>. 2014 )<br/>
[2] Robert S. P. Beekes. <em>Etymological Dictionary of Greek</em>. 2 vols. Leiden: Brill, 2010.<br/>
[3] Haarmann H., <em>Plato's philosophy reaching beyond the limits of reason: contours of a contextual theory of truth</em>. NY: Olms-Weidmann, 2016. (376 p.)<br/>
[4] Eric H. Cline. <em>1177 B.C.: The Year Civilization Collapsed</em> (2014) Princeton University Press.
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-3420833942137116472020-12-21T10:16:00.000-08:002020-12-21T10:16:26.916-08:00Накратко за Религията<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjiIqB0D3sMiRzHgkkEL-wZqRyrWH-hS4-Rd5HaxQhEmMwjzTDVlxQj0aQdh6V95vBcF1cNeu6mbHw3eX6OBbm4XEo0Xvu3v2z5RW89CXsd1q4CV4Z7indCxZXUcoeU6KCa2eDZ879N4Bam/s800/Situ_poly-mono.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" width="320" data-original-height="233" data-original-width="800" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjiIqB0D3sMiRzHgkkEL-wZqRyrWH-hS4-Rd5HaxQhEmMwjzTDVlxQj0aQdh6V95vBcF1cNeu6mbHw3eX6OBbm4XEo0Xvu3v2z5RW89CXsd1q4CV4Z7indCxZXUcoeU6KCa2eDZ879N4Bam/s320/Situ_poly-mono.jpg"/></a></div>емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-88748140448031089152020-08-02T11:27:00.002-07:002020-08-02T11:27:10.256-07:00Залезът на ЗападаЗалезът на Запада, Именно него изживяваме, макар той да остава невидим за твърде много от участниците. Западът се отказа от рационалността във формата й на право. Няма място за празни приказки - т.н. диалектика - за по-висша рационалност и тям подобни. Правовият ред, спрямо който явно или неявно бива осмисляна социалната действителност, бе суспендиран с един натуралистичен претекст: предполагаема висша сила. Отменена е самата основа на правото - презумпцията за невинност. Всеки се оказва виновен в разнасянето на зараза - за това и масово бе наложен домашен арест. На всички. Принудителни мерки - за всички. Властта се почувства легитимирана да пази всички, потъпвайки правата им. С настояването, че това е техният интерес - мнение, което е, на първо място, нейно собствено. Свободи и извоювани права и пр. се оказха ефемерен епифеномен.<br/>
Фасцинацията от държавния капитализъм практикуван в Китай естествено прерастна в имитирането авторитарния китайски подход при опита за справянето с тръгналата от там епидемия. Оптимизмът, който принципно задвижва капиталистическата система, беше суспендиран в полза на апоклалиптични ужаси. Вместо аргументи, властите и медиите се впуснаха в помпане на истерия. Впечатлява злонамерената употреба с цифрите, които иначе бяха приемани като залог за обективност.Когато (освен специалисти по демография) никой няма представа колко са "нормално" "умиращи-всеки ден" - число елементарно определяно от годишната статистика - вскакви бройки могат да изглеждат ужасяващо. Разбира се, ако умирам аз, числото 1 е достатъчно голямо, но иначе това, което се случва текущо, остава в близост до десетичната точка. <br/>
Симптоматично, частта на политическия спектър, за която се предполагаше, че брани извоюваните достижения, останна тотално безмълвна - още едно потвърждение, че Западът не е това което беше.<br>
Лъготене с числа, потъпкване на правото и пасивност на популациите - останало ли е нещо от Западната цивилизация?емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-82275851749847698992019-12-30T09:38:00.001-08:002019-12-30T09:38:53.024-08:00 Когато всичко е гадноЕдна картина с [такова] настроение</br>
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh4xLDfq7WMZQDIA3xT9AUclL_Ap__bJ_VDTdlyDY6-3wr6vqk_B6RfmZP1Xqsy_F1Xijf3ZUH0_eaKPvU8ZOya2lGzoToPU1XrnIBXubYOH-K6uT_g7U8urPx5FGvMnl2IysmrOgPUb2bW/s1600/Temp_a.jpg" imageanchor="1" ><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh4xLDfq7WMZQDIA3xT9AUclL_Ap__bJ_VDTdlyDY6-3wr6vqk_B6RfmZP1Xqsy_F1Xijf3ZUH0_eaKPvU8ZOya2lGzoToPU1XrnIBXubYOH-K6uT_g7U8urPx5FGvMnl2IysmrOgPUb2bW/s320/Temp_a.jpg" width="400" height="321" data-original-width="972" data-original-height="781" /></a></br>
Ван Гог, разбира се, <em>Мостът към Тренкeтай</em>, или по скоро Стълбището към Моста. Както пише в съответното писмо (552), всичко е сиво... едно хилаво дръвче в ъгъла. Всичко продължава да е сиво и гадно, само дръвчето е порастнало.</br>
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiQmYC6gtzTHNHeoMgj2gdXnw11gXA8x74WdB5_sO3-MbJyQxKFEWc761iqsqgjAZWRw1LQyQVgpdh9TgkW4m0jF6PDwjUQYrqCev7vADHwsjydJ3Ov7eAzA3CILJyFS3ocERsZQ9aegt9a/s1600/Temp_b.jpg" imageanchor="1" ><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiQmYC6gtzTHNHeoMgj2gdXnw11gXA8x74WdB5_sO3-MbJyQxKFEWc761iqsqgjAZWRw1LQyQVgpdh9TgkW4m0jF6PDwjUQYrqCev7vADHwsjydJ3Ov7eAzA3CILJyFS3ocERsZQ9aegt9a/s320/Temp_b.jpg" width="400" height="232" data-original-width="972" data-original-height="516" /></a>емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-67257645619819506482019-09-05T05:13:00.000-07:002019-09-05T05:16:51.871-07:00ПИКЕТИ: новата книга 2019<font size="18" color ="green">Капитал и идеология</font></br></br>
<a href="http://piketty.pse.ens.fr/fr/ideologie">предварителни елементи</a> на сайта на Парижката Школа за Икономика</br>
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-69709428970573538992018-10-31T11:04:00.000-07:002018-10-31T11:04:14.840-07:00„Богати са бедните<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgmB5htHP1MT4E3Q8HhAhQfIiepAB_cqAo8CGpfvTrzga_dP1J_08yzGK1lRHyAa503Uu6udtlu1TL7EKgBdJSmndGOdnJUQJ-6Se6I-wZBQDuKofbDWZDAQeGG0SszyVX73kKyJqtDDBqm/s1600/Mt_beatus.jpg" imageanchor="1" ><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgmB5htHP1MT4E3Q8HhAhQfIiepAB_cqAo8CGpfvTrzga_dP1J_08yzGK1lRHyAa503Uu6udtlu1TL7EKgBdJSmndGOdnJUQJ-6Se6I-wZBQDuKofbDWZDAQeGG0SszyVX73kKyJqtDDBqm/s320/Mt_beatus.jpg" width="480" height="266" data-original-width="683" data-original-height="351" /></a>
</br>„Богати са бедните откъм ум“ - това е по коректният превод на иначе известното „блажени са низшите духом“. Формата, парадоксалното начало, е именно онова, което е направило фразата запомняша се – в политкоректната редакция тя е притъпена. Латинското beatus добре съответсва на „надарен“, само че в един напълно материален смисъл – човекът, който с лекота е придобил блага, така както сега се гледа на „даровития“ или „талантливия“ (способният да развие своя „човешки капитал“ – което не е, както четящите тези езикови бележки може би си мислят, робовладелчески еквивавлент на нечовешки такъв). Фразата, както е известно, е съчинена от бирник, който несъмнено е имал усет за имането и нямането, а че е говорил гръцки, не променя нещата. </br>
Богати са бедните? Как така? Ами, тяхно било някакво измислено царство – нали са глупави, могат да бъдат лъгани. Словесният инжениъринг скрива всичко това. Остава само някаква възвишеност, която близостта на „блага“ и „блаженост“ не бива да смущава. Също както и тази, която свързва „бог“ и „богаташ“.</br>
Невинна е семантиката, защото нейно е царството земно.
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-13040538454554670072018-09-30T11:30:00.001-07:002018-09-30T11:30:47.814-07:00Кипи Безсмислен Труд...През 2013 Дейвид Гребер публикува едно кратко есе върху безмисления труд което става сензация. Пет години по-късно излиза неговата книга <em><a href="https://theanarchistlibrary.org/library/david-graeber-bullshit-jobs">Bullshit Jobs, A Theory</a></em>, в която разработва по-обстойно проблема. Действително, при положение че Западният свят от десетилетия е в режим на свръхпроизводство и свръхпотребление в тази цялостната икономика на ненужното неизбежно се откриват позиции за напълно безcмислен труд. Според различни оценки и допитвания по настоящем такива са повече от една трета от заплащаните работни дейности.</br>
Тъй като <a href="https://strikemag.org/bullshit-jobs/">оригиналното есе (7 стр., сега поместени в началото на книгата</a>) е предизвиквало огромен отзвук, Гребър е имал възможност да чуе достатъчно много критики и аргументи, с които се е съобразил при преработката му в книга. На първо място - доводът на пазарните фундаменталистите, онези, които настояват, че само икономиката или пазарът са критерий за рационалност, респективно - че никой не може да е по-прозорлив или да е на друго мнение, тъй като самата действителност го „опровергава“. Ключовото понятие, както лесно се изяснява, е в последна сметка идеята за стойност/ценност, която Гребер нетривиално третира по витгенщайнов маниер: няма универсална стойност а само набор от несъизмерими дейности (също както за Витгенщайн не съществува „Език‘ зад множеството езикови игри [1]). Само че Гребер е много далеч от безсмислената аналитична философия и от тежко идеологизирания икомикс, неговата нагласа е антропологическа както в дисциплинарен, така и в по общ смисъл; гледната точка е ситуирана човешки, а не конвенционално: нещата са поставени в перспективата, че обществата „произвеждат“ хора, а не блага и ценности. [2]</br>
Опонентите твърдят, че пълните глупости / bullshit jobs са единствено в обществения сектор, а не в частния, но емпирията определено ги опровергава. Разликата е главно, на кое ниво в йерархията е безcмисленият труд: в обществения е по-ниско, докато за частния сектор е в средния ешелон. В големите корпорации и в банките менаджмантът стандартно добива феодални черти като се роят безcмислените титли и съответно липсващи дейности: координатори, комуникатори и пр. деятели редовно се събират и заседават да обсъждат презентации, чиято единствена цел е да запълват сбирките им. Организирането на цял ИТ отдел вместо един сисадмин е въпрос на престиж. Когато суми от порядъка на милион фигурират няколко знака след десетичната точка, както е в банковия сектор, там оптимизиранията могат и да не засягат разликите между пет или петнадесет менаджера. [3]</br>
Като антрополог Гребър е най вече заинтересован от амбивалентното отношение към труда в западната цивилизация: огромното болщинство счита, че да се работи, е меко казано, неприятно, но ако безработицата е материално неприемлива, то безсмислената работа се оказва психологически непоносима. Решението, което той очертава, се структурира (исторически и актуално) около противопоставянето "вътре – вън": само трудът "вън" се осчетоводява и респективно валоризира или „остойностява“ и съответно онези, които не се трудят „вън“, се оказват потиснати от илюзията, че не са в досег със стойностното и ценностното. от депресия страдат домакините, безработните, но и онези, които считат, че са лишени от каузална релация със света чрез извършваните дейности. Силен контраст е асиметрията спрямо фантазмите на съвременните „творци“, изявяващи се с нестадартно изкуство. </br>
Макар Гребър само да скицира историята на платения/наемен труд става ясно, че тя въобще не съвпада със стандартната историко-икономическа систематика[3]. Когато се мисли за участието във войни или за проституция (отново: "вътре-вън") става несъмнено, че услугите са стойностни още преди да има капитализъм и въобще икономическа антропология, като преодолява тривиалните материалистки нагласи, успява да просветли немалко социално политически загадки (напр. че неолиберализмът в много отношения е вампирясъл марксизъм).</br>
Мнение, че щом се нещо прави, то има някакъв смисъл, скрива факта на относителност: нещата сами по себе си нямат „смисъл“ - зад думата стои (антропологическа) функция. Теологическия аргумент, че имало смисъл, висш и неизказуем, недостъпен за профанското мислене, е изпитаният начин да се внушава, че който не харесва Сътворението на Всевишния (Пазар) е глупак. Обратно Гребер настоява, че именно онези, които преценяват, че вършеното от тях е излишно и светът би могъл неусетно да се лиши от него, са прави[4]. Смисълът се придава от конкретните хора и ако за пряко ангажираните това е невъзможно, твърдението им, че работата им е пълна глупост несъмнено се оправдава. </br> </br>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiQaiTxqFWBRl95k0-tYPF8WEna4qUAr_IZ0ue1dcgfkGUZGfMLbquyy4M88gAJpThs3LRdkmoKSpmIDmf1JJ4t0bLAscPyn5jEG8sSLlG5QNaAxkGMfRcAL-DzstFSjQtxOp8s58a6BY5F/s1600/grbs.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiQaiTxqFWBRl95k0-tYPF8WEna4qUAr_IZ0ue1dcgfkGUZGfMLbquyy4M88gAJpThs3LRdkmoKSpmIDmf1JJ4t0bLAscPyn5jEG8sSLlG5QNaAxkGMfRcAL-DzstFSjQtxOp8s58a6BY5F/s320/grbs.jpg" width="320" height="282" data-original-width="697" data-original-height="614" /></a></div> </br> </br>
[1] Българският език предлага колебание между „стойност“ и „ценност“ вместо еднообразното value; специфичният негативен термин около който се гради теорията тук остава без лексически коментар.</br>
[2] David Graeber, It is value that brings universes into being Hаu: J.l of Ethnographic Theory, Vo. 3, N. 2, Summer 2013 https://www.journals.uchicago.edu/doi/full/10.14318/hau3.2.012. още:<a href="https://davidgraeber.industries/articles/"> колекция от статии на автора</a>
</br>
[3]Доколкото е университетски кадър, Гребър доста осезаемо се базира на собствения си опит: в англосаксонския свят за последното поколение цената на образованието се е повишила десеторно, броят на администраторите се е утроил, а преподавателите са малко по добре платени при доста по неизгодни условия. </br>
[4] Античност, феодализъм, капитализъм, „пазарна модерност“; вж още. David Graeber, <em><a href="https://libcom.org/files/graeber_2006a.pdf">Turning Modes of Production Inside Out: Or, Why Capitalism is a Transformation of Slavery</a></em>, Critique of Anthropology, 2006 (26) р. 61</br>
[4] Изказването на това най-често е табуирано, но то прозира по специфичен начин когато се отчита колко често се чува обвинението в ненужност на фундаментални изследвания, класическо образование и пр. академически дейности.</br>
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-1282569969753560942018-08-26T11:36:00.000-07:002018-08-26T11:36:04.620-07:00Всичкология<b>Мат Ридли, <em> Еволюцията на всичко.</em></b> София: Сиела 2018<br/><br/>
Мат Ридли е британски зоолог, еволюирал до шеф на банка. която зрелищно фалира. Наследствено обаче е виконт, така че сегашното му амплоа е в камарата на лордовете. Писането на популярни книги за него видимо е развлечение, но за читателите остава да внимават при различаването на научно-популярното от пристрастното в тях: неизяснената докрай метафора за еволюция структурира текста на книгата му, която реално е не повече от каталог на нещата, които му допадат. В 16 глави еднотипно наречени еволюцията на ... вселена, интернет, религия, икономика, гени и т.н. отделни факти и сегменти от историята са подбрани като илюстрации на собствените му интереси. <br/><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgTEnn8glExGI57dmwupgmbuZPxNEg8fucpDh2Zzf1d62-3YjWg-OpqN8EIX9DjYGUQDEXJtT2NFeK-QwgJyqxh9ccimyE0_3YqC7i8xIytgIHf8W-P6G79ZNLHZtb7a4YCaWGaVV7egw3b/s1600/Evo_dna.jpg" imageanchor="1" ><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgTEnn8glExGI57dmwupgmbuZPxNEg8fucpDh2Zzf1d62-3YjWg-OpqN8EIX9DjYGUQDEXJtT2NFeK-QwgJyqxh9ccimyE0_3YqC7i8xIytgIHf8W-P6G79ZNLHZtb7a4YCaWGaVV7egw3b/s320/Evo_dna.jpg" width="320" height="231" data-original-width="884" data-original-height="637" /></a><br/>
Още в началото Ридли ни осведомява, че еволюцията е много повече от онова, което е съдържанието на дарвинизма и загатва за някаква нейна връзка с историята, която така и не посочва. Когато Хегел, а после и марксистите пишат за „хитростта на Разума“, който постигал цели отвъд и въпреки целенесочените действия на хората, е ли това мистичното действие на тази всеобща еволюция? Ридли обаче е враг на всичко преднамерено и изглеждащо разумно и това, разбира се, има своите положителни страни: първото нещо, което книгата громи е креационизмът, манията по създатели, откриватели, лидери, и пр авторитетни фигури. Не е трудно да се отгатне, че Ридли ще се разкрие като пазарен фундаменталист: т.н. свободен пазар за него е съвършенството и съответно обяснението на всичко онова, което впечатлява като резултат. В приповдигнат дух заключението на книгата изтъква как през последния век човечеството осезаемо е забогатяло и това оправдава всичко, което се е случило в историята. Накратко – една пазарна теодицея. Дали подобен аргумент би бил така убедителен в 1948 г. или в 1918 или 2048? „Производителност на труда“ несъмнено е по просветляващ концепт, само че той съвсем не носи конотациите на предпочитаното от Ридли „замогване“.<br/>
Сред идеологическите пристратия на Ридли има и по-приемливи: чистосърдечното му признание, че едва след 50-тата си годишнина е прочел Лукреции и колко се вчечатлил – дотам, че всяка от главите има мото, взето от неговия текст. Или адмирациите му Доукинз, който реално промени цялостната перспектива към модерния синтез (на дарвин и гените). В този ентусиазъм обаче липсва сякаш дори минимална доза аналитичност и/или критичност към избраната метафорика. Несъмнено така се пишат успешни книги; без съмнения към водещата (лидиращата фюрерска) идея. Но по-систематично погледнато, предпочитаният „еволюционен ход“, проби-и-грешки е не повече от налучкване. Това би било най-ниската степен на метода, превъзхождана очевидно от систематичното изчерпване, алгоритмите, интелектът... В заплетените ситуации безсилието на изчерпващия подход е достатъчно очевидно, така че налучкването може да е приемливо, само доколкото е по-добро от нищо. Но заможният Ридли изглежда никъде не мисли за преразхода на средства, който евлюционната стратегия изисква: случайни алтернативи са уместни там, където не се отчитат нито разходите нито времето - кваизи божествена позиция, която може би несъзнателно го блазни.<br/>
Предполагаемата еволюция на всичко би следвало да доведе Ридли до един парадокс: ако наистина всичко еволюира, това би се се отнасяло и до самата нея, така че не е ясно как тя би изглеждала на някакъв по-следващ етап. Пък и още - съвършенството на един „истински свободен“ пазар видимо не оставя място за по-нататъшна еволюция. Но когато нещата се развиват, не така както той би искал, винаги е възможно да се посочи виновен. Например разбираме, че развитието на (де)регулацията във финансовия сектор е причина за това, че оглавяваната от него банка фалира. Действително може да се счита, че преразпределяне на рисковете, т.н. финансиализацията на икономиката, е деформирало предполагаемо еволюционния й механизъм до неузнаваемост. Когато менaджерите поемат материални рискове, те имат договори, гарантиращи, че последиците няма персонално да ги засегнат. <br/>
Недостатъците на книгата личат практически на всяка страница (а българският превод прибавя още), но осбено нелепо впечатлание оставя последната глава за „еволюцията на интернет“. Феноменът е, разбира се, многостаранен, сложен и необозрим, само че онова, което Ридли е съчинил, не става дори за карикатура. Фейсбук, машинациите на Кеймбридж аналитика, изборната победа на Тръмп, всичко това е, няма как, от прекрасно по-прекрасно. Така отзвучава финалната глава и че книгата е писана само година по-рано от случилото се, единствено свидетелства за непреходната ценност на всички и всякакви нейни прозрения. Но светлото бъдеще предстои и Ридли не пести възторг от изобретяването на криптовалутите, окончателната реализация на всевъзможни свободи, които правилно еволюиралият човек тепърва ще изконсумира.
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6653461831799611194.post-7984359562804295162018-06-28T11:52:00.000-07:002018-06-29T01:12:14.858-07:00 демокрация и популизъм„<em><b>Те</b> са от народа, вие сте от населението”</em> за едно по-старо поколение фраза е позната и то без особенo затруднение я разпознава в днешното противопоставяне на демокрация и популизъм. Натрапва ни се представата, че ЕС, това е демокрацията, напускането й – популизъм. Само че по-реалистичното представяне би било, че Европа това е въплъщение на неолиберализма, а онова което му се съпротивлява е самата демокрация. Целта на неолибералите, днес всички знаят, е да опазят митично-митологичната същност, наричана икономика от посегателствата на демоса. Че бизнесът се върти в интерес на всички няма спор, но има спор как се разпределят печалбите, а също - и загубите, дори понякога и по фундаментално - какво и как се върти. </br>
Демокрацията принципно е суверенна, но част от суверенитета фактически е винаги замразена, друго яче казано, „делегирана” - на конституцията, на конституционен съд и на съдебната власт. Когато европейските държави се съюзяват срещу получаване на икономически облаги те делегират още от своя суверенитет: общите правила са взаимоизгодни, но това не е сделка. Само че идеологията на неолиберализма успя да превърне общия пазар в един политически европейски проект. Част от измамата минава през внушението, че при съюзяването на демократични държави няма как самият съюз да не е демократичен. </br>
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhWBp1loti97oax3w4ZlHmCCw-nMtY1gca-oKCoFP_vG6pfTB6pGovNZLTdm4jP8hFPsZhZHCC6KtAPixwl5-XIlOiCS3BpJolcQrDqORGk3N3RfZknIM8yzCa6wO8ZYClnHUgt5EZBnuwp/s1600/brits_quote.jpg" imageanchor="1" ><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhWBp1loti97oax3w4ZlHmCCw-nMtY1gca-oKCoFP_vG6pfTB6pGovNZLTdm4jP8hFPsZhZHCC6KtAPixwl5-XIlOiCS3BpJolcQrDqORGk3N3RfZknIM8yzCa6wO8ZYClnHUgt5EZBnuwp/s320/brits_quote.jpg" width="384" height="253" data-original-width="627" data-original-height="414" /></a>
</br>Английските избиратели с превес от милион и 300 хиляди гласа гласуваха да за напускането на ЕС, което направи видими множество дефекти, недомислия и неистини – всичко това блестящо аналирано в 20 стр от един австралиец. Изгледът към ЕС от антиподите съвсем не е същият както този от нейната периферия към центъра й - за това си струва да бъде изчетен</br></br>
James Allan, <a href="https://ssrn.com/abstract=3165273"><em>Democracy, Liberalism, and Brexit</em></a> Cardozo Law Review, 2018, Vol. 39 p.879 </br>
</br>При все че в текста термините са пояснени, следва да се отбележи, че под „либерализъм“ авторът разбира главно очертаването на законови рамки, докато за „демокрация“ приема функционирането на вот. Параграф 2 изявява някои особено недемократични елементи на ЕС: комисията заедно се председателя й не бива избирана, а се назначава с договорки; в нея е концентрирана и властта и инициативата, докато на евро-парламента е оставена пасивната възпираща функция.</br></br>
Тhe built-in tension in the U.K. between democracy and liberalism worked moderately well until the non-accountable liberal institutions—let us be blunt, I mostly mean the courts and the supranational E.U. itself, which as we will see is certainly itself deficient in democratic terms—grew too ambitious. Once they moved from occasionally restraining the majority to regularly dictating law and policy on things big—such as migration and Euro-integration—and things small—such as the need to use the metric system or the acceptable size of cucumbers—which the majority opposed, there was a problem. That problem could, more or less, be papered over as long as all the main political players in all the main political parties shared the consensus of the liberal elites.</br></br>
Democracy makes decision-makers accountable to all of the country’s voters; it delivers or includes a Popperian capacity to “throw the bums out” that is lacking in all aristocratic, expert-driven, or bureaucratic decision-making set-ups.</br></br>
In the E.U., the Parliament cannot propose laws; its Parliament has never brought down the government; and no member of the Executive—the Commission and President—is directly elected by citizens on any franchise basis whatsoever.</br></br>
Тhe most frequent reason—by some considerable way—given to pollsters for voting Leave was a “wanting to govern ourselves” democratic one, and that much of the Brexit referendum campaign pitted democratic arguments from the Leave side against economic “we will all be poorer if we leave” arguments from the Remain side, with few of those economic arguments being easily characterized as understated.</br></br>
За неолибералите всички права се асимилират на вещни права, с тях се търгува и съответно оставането или напускането биват представяни като сделка. Напускащите казват „ще се управляваме сами“ – политически аргумент; оставащите твърдят „ще загубим„ - икономически аргумент, само че те по подразбиране приемат че във и вън от ЕС самоуправлението е илюзия. Това изглеждаше вярно докато нещата не опряха до нещо по неикономическо по съществo – (приемането на) мигрантите. Видимо за островитяните едно национално самоуправление може да намери по демократичен начин решение за изострящия се проблем, който континенталните бюрократи- икономисти не могат или отказват да решат. Случката Брекзит загатва и как биха могли да се случват и по-нататък нещата в ЕС...
емиванов ффhttp://www.blogger.com/profile/01450391613339306020noreply@blogger.com0