Латинската империя

Aлександър Kожев е интересна фигура от неотдавнашната европейска културна история. Като разоряващ се белоруски богаташ, той започва да чете във франция лекции по философия: изненадващо френската интелегиленция се заразява от хегелианство. В края на ХХв Фукуяма се позовава на неговите разбирания, за да провъзгласи 'края на историята'. Сега Джорджо Агамбен го призовава да помогне за преразглеждане на Европейския Проект - неговата нашумяла статия е преведена (и се коментира) по-долу.

Ако една Латинска Империя се оформи в сърцето на Европа

В 1947 Александър Кожев, философ, който заемал и висок пост във Френската държавна администрация, публикува есе озаглавено 'Латинската империя', над чиято актуалност би било добре да помислим днес.
С едно особено предзнание Кожев безусловно твърди, че Германия скоро ще стане основната Европейска икономика, свеждайки Франция до втора сила в Западна Европа. Кожев ясно вижда края на държавите нации, които до тогава са определяли европейската история; както модерната държава съответства на упадъка на феодалните политически образувания в полза на национални държави, същите тези държави-нации неотменимо следва да отсъпят на политически формации, надхвърлящи границите им, и които той нарича 'империи'. В основата на тези 'империи' според Кожев не може да стои абстрактно единство, безразлично към реалните сродства (parantele reala) на култура, език, начин на живот и религия: империите -пред неговите очи били Англо-саксонската (Сащ и Англия) и Съветската - трябва да са някакви 'трансцнационални политически единства, но образувани от сродни нации( naziones apparentale)"
Поарди тази причина Кожев предлага Франция да застане на чело на една ‘Латинска империя’, която икономически и политически би обединявала трите големи латински нации (а именно Франция, Испания и Италия), в съгласие с католическата църква, чиято традиция да поеме като същевременно се отвори към Средизмноморието.
Според Кожев протестантска Германия, която скоро щяла да стане най-богатата и слна нация в Европа (както фактически и става), водена от извъневропейското си призвание (vocazione extraeuropeana), неизбежно щяла да бъде привлечена от формата на Англо-саксонската империя. Но при това предположение, франция и латинските нации шели да останат като повече или по-малко чуждо тяло, сведедно по необходимост до ролята на сателит. Днес, когато Европейският Съюз се сформира, игнорирайки конкретните културни сродства, които могат да съществуват между някои нации, би могло да е полезно и своевременно да се помисли над прделоженото от Кожев. Една Европа, която претендира да съществува изключително само на икономическа основа, изоставяйки всички реални сродстава между формите на живот, култура и религия, не престава да издава своята крехкост и то преди всичко в икономически план.
В случая предполагаемото единство изявява различията и може да се констатира до какво се свежда то: да се наложи на по-бедното мнозинство интересът на малцинството от богатите, който най-често съвпада с тези на една нация, за която няма нищо от неотдавнашната история, което да позволява виждането й като образцова. Не само че няма смисъл да се иска от един грък или един италианец да живее като немец, дори това да би било възможно, то ще води до изчезването на културно наследство, което е преди всичко някаква форма на живот. А една полика, която предпочита да игнорира формите на живот не е само е обречена на нетрайност, но, както красноречиво го и показва Европа, тя дори не успява да се конституира. Ако не желаем Европа да приключи в неизбежно разпадане, както многобройни сигнали позволяват да се превиди, би следвало неотложно да попитаме как Европейската Конституция (която, добре е да припомним, от гледна точка на публичното право не е коституция, тъй като не е била подложена на публично гласуване, а там където е била, както във франция, тя е била и рязко отхвърлена) би могла да бъде предоговорена успявайки да възстанови една поличтическа реалност -нещо подобно на онова, което Кожев е нарекъл Латинска империя.  Джорджо Агамбен

Статията на Агамбен излиза в Ла Република 15 март и е преведена в Либерасион. По-късно на Агамбен му се налага да давa поясняващи интервюта. Есето на Кожев е лесно намираемо в оригинал и превод на анлийски.

Несъмнено си струва си да бъде изчетена (примерно в Уикипедия) биографията на Кожев - в нея изкачат неочаквани имена. Също се отнася и до Агамбен или поне за тези, които не знаят, че e специализирал при Франсис Йейтс в института на Аби Варбург. И за да бъде галиматията пълна, може да се добави, че Жорж Дюмезил през 30-те г предлага Франция да се съюзи с Италия срещу Германия - което по-късно става един от аргументите да бъде обвиняван във фашизъм от Карло Гинзбург и други (и да се пишат книги по въпроса).

"Всички сме канибали"

Claude Lévi-Strauss, Nous sommes tous des cannibales. Précédé de Le père Noël supplicié, Seuil, coll. « La Librairie du XXIe siècle », 2013, 272 p., ISBN : 978-2-02-108214-2.

Този сборник от текстове на Клод Леви-Строс (1908-2009) съдържа 16 статии, излязли в италианския ежедневник La Repubblica, в годините между 1989 et 2000. Книгата започва с Le Père Noël supplicié («Дядо коледа на кладата») анализ, който излиза още през 1952г. в с Les Temps Modernes . Присъствието на този текст в самото начало е показателно – то изявява последователността, с която авторът прилага в продължение на десетилетия същия подход към различни събития в обществото. Независимо дали дискутира обрязването, браковете или канибализма, идеята е да се осветява далечното (минало или чужди общества) от близкото или пък обратно. Леви-Строс разсъждава винаги от структуралистка гледна точка като търси разбирането на социалните факти чрез поместването им в обществата. За целта той си служи с аналогии в нравите, митовете и обичаите, като 12 от текстовете са приложения на такъв подход, а останалите се състоят от по-теоретични рзглеждания на структуралисткия метод и науката изобщо. Доколкото е предназначена за широката публика, книгата не е методологочески трактат, а поставяне под въпрос на етноцентризма, присъщ на действията в съвременните общества, при това в неочаквани перспективи.
Темата за канибализма, която се появява в два текста (Nous sommes tous des cannibales et La leçon de sagesse des vaches folles), позволява да се илюстрира един важен аспект в мисълта на Леви-Строс. За него различката между съвременните и т.н. примитивни общества е далеч по-скромна отколкото изглежда. Като етнолог, той сближава една болест (“куру”), известна в Нова Гвинея и заболяването Кройцфелд-Якоб. Двете се обясняват чрез канибализма в различни форми, сведени до умишленото вкарване на части от едно тяло в друго, от същия вид. Ритуалното поглъщане на късче от мозъка на починал е обяснение за куру, докато инжектирането на хормон или препарат добиван от човешки мозък обяснява другото – това би бил един терапевтичен канибализм. Три години след неговата статия, кризата с лудите крави показва, че разширеното понятието за канибализъм има свое основание.
Друг пример е смъртта на принцеса Даяна, случай, който представя отчетливо движенията между близкото и далечното. Разглеждането се насочва към брата на принцесата, който изтъква родниството си с племениците: той твърди, че им е по-близък, отколкото кралското семейство, което счита отговорно за драмата. Леви-Строс вижда препоявата на една нагласа изчезнала от нашите общеста преди няколко века. До тогава филиацията се проследявала през поколенията мъже, но и през някои жени (На български език, както свидетелстват речниците, “внук” е било също и”племеник” б.пр.). По-нататък той обръща внимание на едно хималайско племе, в което идеята за смейство, така като я разбираме, се оказва спорна. Там то се състои от брат и сестра, чиито деца са плод на срещите й с приходящи любовници. Бащинството е трудно определимо и то не представлява интерес. Докато някои виждат оспорване на нашата система, Леви-Строс показва, че тя, като система, просто е инвертирана: племето пренебрегва напълно бащата за сметка на чиото, докато ние пренебрегваме чичото в полза на бащата.
С текстовете, които спадат към по-теоретичната насока, Леви-Строс разглежда съотнасянето на митическото и научното мислене, Огюст Конт и неговата религия, Монтен и откриването на Америка, оправдаването на анлогиите и взаимовръзки между структурите на мисленето и на действителността.
Предпоследният текст от книгата (La preuve par mythe neuf) е отговор на често отправяната критика към структуралистите за тяхното уповаване на аналогиите. Дали те са повърхностни, случайни и подбирани произволно от изследователите, или напротив, както етнологът заявява, те се основат на логика, реторика, близост, инвертиране и еквивалентност? За да убеди опонентите Леви-Строс се връща към мита за произхода на глината, който е свързал в “Ревниавата Грънчарка” (София, НиИ, 1994) с този за някакви джуджета, лишени от анус. Неговата поредица от аналогии по-късно намира ‘потвърждение” в мит, открит от друг изследовател. Авторът заключава, че неговите изводи остават завинаги несигурни, сравнявайки доказателсвото “чрез мита” с тези като “проверката по четност” и прочие средства, които само показват нивото на вероятност. Което в т.н. науки за човека все пак не е малко, отбелязва той.
Последният текст Corsi e ricorsi. Dans le sillage de Vico, хвърля светлина върху статута на структурите, които Леви-Строс е изучавал – един дебат с онтологически характер. Три мащабни теории биват привлечени при обясняването на “началата” (на обществото, езика и пр.): двойното кодиране, което се открива при ДНК, и е било считано за специфично човешки феномен, раковите образувания, които за екологията показват същата форма в планетарното развитието на човечеството и организирането на амеби и протоорганизми в едно тяло, което е и общество. Докато науките за човека предполагат комуникирането и социалната връзка като присъщи само на Човека, тези примери, обратно биха доказвали тяхното съществуване в Природата Леви-Строс отдавна се е изказал за ограничеността на човешкото мислене, което долавя света само чрез собствените си граници и показва, че е възможно да се търси “път, водеш от структурата на мисленето, към структурите на действителността” (p. 263).

В заключение, може да се каже, че този сборник едва ли съдържа най-интересните теоретизирания и методи от творчеството на Леви-Строс, но пък предлага забележителения спектър от възможности, достъпни за структуралисткото мислене, и чиито обхват вече бе набелязан. Всеки от текстовете подхваща различна плоскост, от която се гради критика на етноцентризма. В хода на изложенията читателят разбира, че чете майстор, който съвършенно владее своя метод. А някои от избраните предмети са изненадвашо актуални за днешните дебати (върху браковете, сурогатното майчинство, правата на животните и др.).
прибл. превод от Pierre-Yves Hurel, Lectures, Les comptes rendus, mis en ligne le 25 avril 2013

За Фейсбука

Възходът на Парите

Niall Ferguson - The Ascent of Money
Найъл Фергюсън е британски историк с прононсирани десни убеждения и видим интерес към парите - налице са всички основания да се заподозре, че Възходът на парите е книга писана именно заради пари. Въпреки подзаглавието 'една финансова история на света' в книгата не се открива някаква по-мащабно историческо начертание, а само шест глави, следвани от послеписа 'падението на парите'. Последните страници представляват може би някакво по-общо виждане, но би било прекалено щедро да се приеме, че изложената историята е някакси структурнална. Текстът е писан - или по-скоро компилиран - преди последната криза, като за изданието с меки корици са били възможни само дребни добавки, датирани февруари 2009.

Финалното обобщение, което Фергюсън скицира, е за някаква еволюционистка аналогия: финансовите институции сякаш са подложени на нещо като естествен отбор, докато мутират и се конкурират. Късното поднасяне на тази 'теоретична' рамка не оставя време за всички уговорки, от които тя видимо се нуждае. Но доколкото е специалист по 19в. и главно историк, а не финансист, към края на книгата Фергюсън подхвърля една по интриговаща идея: пак аналогия, но този път за съвременното съотнасянето на Америка и Китай по подобие на Англия и Германия в годините преди първата световна война. Парите, държавните ценни книжа, осигуряването, борсата, недвижимостите и глобализациата са шестте теми изложени в съответните глави от книгата. Отделни исторически епизоди представяни по разни поводи наистина могат да са занимателно четиво, кариерата на Ротшилд или Компани дез Енд примерно, но анализът от последните две е това, което вероятно заслужава внимание. Въпреки че предлага коригирания от Ламарк еволюционизъм - онаследяване на придобитите качеста - Фергюсън остава скептичен за прословутите 'поуки от историята'; напротив, той дори посочва, че с хода на времето финансовите катастрофи дори започват да изглеждат по не-вероятни, обратно на елеменртарното статистическо прогнозиране. Това изглежда и ги прави така опустушителни: до случването им никой не вярва, че настъпват. Не е съвсем ясно кога точно той е стигнал до това прозрение, но известно недоверие към безусловното прилагане на математика към икономиката явно не му е чуждо.

Ако от кредитиране се пчелят пари, то от повече кредитиране ще се спечелят повече пари - видимо това е недоразумението, довело до американската, и по-нататък световна, криза. Математически твърдението е коректно, но практически е със съвсем ограничена приложимост: финансиситеие, за разлика от физиците си позволяват да игнорират дистанцията между математиката и света, запълвана с безчет уговорки. Формулата на Блек и Шоулз, донесла Нобелова награда на своите автори, в последна сметка също им донася и фалит. С неохота като че ли се признава, че в икономиката, както и във всяка човешка дейност, има елемент на рефлексивност и очакванията влияят на събитията, както Сорос отдавна и успешно е демонстрирал. Една по-натуралистична визия, в която многобройните злосторници, мяркащи се по страниците на книгата биха били природен феномен, без вина и зъл умисъл, изглежда е изкушаваща за човек като Фергюсън.

Ерик Хобсбом (1917-2012)

Ерик Хобсбом / Eric Hobsbawm почина на 95 годишна възраст: четейки възторжените некролози, човек се пита дали не сме се върнали във времето, когато възрастта е била гарант за мъдрост. Когато всеки успява да е звезда - за 15 минути - успешна кариера, продължила 5 - 6 десетилетия е изумителна, няма спор. Така в един момент Пол Рикьор започна да изглежда значим философ - просто бе надживял всичките си именити сънародници (Сартър, Фуко, Барт...).
Кой е Хобсбом и струва ли си четенето? Първата част на въпроса лесно намира отговор, докато втората остава проблематична: статиите, които могат да бъдат изровени из мрежата едва ли успяват да предадат впечатлението, което биха правили по дългите му текстове. Но и в тях има какво да се чете примерно леко пророческото усещане за кризта от 2008, каквото само един връстник на октомврийската революция би могъл да си позволи.

The old toolbox of Labour is available again - everything up to nationalisation - so let's just go and use the tools once again, which Labour should never have put away. But that suggests we know what to do with them. We don't. For one thing, we don't know how to overcome the present crisis. None of the world's governments, central banks or international financial institutions know: they are all like a blind man trying to get out of a maze by tapping the walls with different kinds of sticks in the hope of finding the way out. For another, we underestimate how addicted governments and decision-makers still are to the free-market snorts that have made them feel so good for decades. Have we really got away from the assumption that private profit-making enterprise is always a better, because more efficient, way of doing things? That business organisation and accountancy should be the model even for public service, education and research? That the growing chasm between the super-rich and the rest doesn't matter that much, so long as everybody else (except the minority of the poor) is getting a bit better off? That what a country needs is under all circumstances maximum economic growth and commercial competitiveness? I don't think so.
full text (The Guardian, April 10, 2009)
на български (Нова зора 21 aприл 2009)
Библиография; преводи на статии и разговори
(най-често под името Хобсбаум)



1.Възраждането на повествованието
сб. Историци за историята, с.377-82, СУ 1988
2. Ехо от Марсилезата
Култура XXXVI, 16 (17 apr. 1992), s. 4
3. Създаването на "буржоазната революция" [във Франция 1789 г.]
Lettre Internationale [1] (1992), s. 26-31
4. Новата заплаха за историята
Lettre Internationale 7 (1994), s. 3-7
5. Новите заплахи на историята
Изток-Изток/East-East 14 (1994), s. 6-11
6.Варварството - начин на употреба
Lettre Internationale 8 (1995), s. 58-62
7.Етносът и национализмът в Европа днес
Политически изследвания V, 4 (1995), s. 331-340
8.Към новото хилядолетие: Заключителна гл. от кн. "The Age of Extremes"
Култура 8.- XLIV, 50-51 (22 dek. 2000),
9.За ролята на скептичните историци : Разговор с Е. Хобсбаум
Култура XLVI, 46 (13 dek. 2002), s. 6
10.Империализмът на човешките права : Разговор с Е. Хобсбаум
Култура : XLVII, 34 (19 sept. 2003), s.5
11. Последният романтик Разговор с Е. Хобсбаум
Литературен вестник : XIV, 6 (11 - 17 fevr. 2004), s. 13
12.Работилница на света
Култура LII, 43 (12 dek. 2008), s. 12
12.Социализмът се провали. Сега капитализмът банкрутира
Нова зора XI, 15 (21 apr. 2009), s. 8


бел. статиите от в. Култура са достъпни онлайн

Гърция и Нормалното

На тазгодишния икономичеки форум в Тренто Джордж Сорос коментира, че Германия заслужава доста порицание за това, че е "планирала недъгава система, наложила недъгави договорености, преследвала недъгава политика и вършила прекаленo късно прекалено малко".



The ‘centre’ (i.e. Germany) deserves quite a bit of blame, Soros said, for “designing a flawed system, enacting flawed treaties, pursuing flawed policies and always doing too little too late”, continuing that “In the 1980’s Latin America suffered a lost decade; a similar fate now awaits Europe.”

Амартия Сен говори в едно неотдавнашно интервю за демократическия провал в Eвропа.

Жижек в London review of Books апелира за солидарност с Гърция.

и т.н.

Някои го предпочитат...

...Херменевтичен.

Ако ги имаше, проповедниците на научния комунизъм сигурно шяха да ни обяснят, че херменевтичният комунизъм е просто антикомунизъм. От другата страна, при хора, изпатили или дресирани, една първосигнална реакция също гарантира, че херменевтичният комунизъм няма никакъв шанс. Тогава може да се предположи, че заглавието, избрано от Джани Ватимо и Сантияго Забала, е преднамерено провокативно. А дали под тази субект-предиктна форма, отблъскваща и от двете си страни, стои нещо трето, остава да се спори. Оказва се, че налице е именно практиката на един 'научен капитализъм',а онова, което се загатва от заглавието, е утопията на неговия негатив.От ляво никога не са приемали херменевтиката, макар че, както, Джани Ватимо и Сантияго Забала настояват, тя никога не е била собствено политически проект. Те самите поясняват, че заангажираните с херменевтика наистина са се оказвали в десния край на политическия спектър, но това било обстоятелство, а не принцип. И една съществена част от аргументацията е именно в тази поска: че повече от всяко друго херменевтичното търсене (и намиране) е по-необвързано с предварителни постановки, че то единствено има изгледи да каже нещо нетривиално, относно това, което (предстои да) се случва. Примерни герои на тяхната херменевтична транспозиция се оказват Лутер, Фройд и Томас Кун - всеки един от тях успял по един или друг начин в разчупването на идеен монопол. За ролята на злодей пък е избран Джон Сърл, навлязъл в полето на неаналитичното мислене с опитите и там да пренесе стандартизирани методи; конфронтирането му с Дерида обаче далеч не се оказа печелившо, а награждаването му с медал от Дж. Буш го доказва като апологет - на философията, която, предполагаемо, върви най-добре с Кока-кола. "La droite ne pense pas", това е реално тавтология доколкото "Дясно" е именно онова мислене, което се задоволява с наличното като го обявява, ако не за единствено възможно, то за оптимално. "Какво да се прави?" познатият въпрос, не намира пряко отговор, освен в настояването, че е добре алтернативите да се мислят още преди статуквото да рухне. Опитът на Ватимо и Забала в последна сметка извежда в някаква близост до Рорти и неговия опит за "разговор", отдалечавайки се от Жижек и неговите жизнерадостни издевателства.още за книгата - от издателя+the wikipedia entry+ and an other review