Показват се публикациите с етикет David Graeber. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет David Graeber. Показване на всички публикации

неделя, 30 септември 2018 г.

Кипи Безсмислен Труд...

През 2013 Дейвид Гребер публикува едно кратко есе върху безмисления труд което става сензация. Пет години по-късно излиза неговата книга Bullshit Jobs, A Theory, в която разработва по-обстойно проблема. Действително, при положение че Западният свят от десетилетия е в режим на свръхпроизводство и свръхпотребление в тази цялостната икономика на ненужното неизбежно се откриват позиции за напълно безcмислен труд. Според различни оценки и допитвания по настоящем такива са повече от една трета от заплащаните работни дейности.
Тъй като оригиналното есе (7 стр., сега поместени в началото на книгата) е предизвиквало огромен отзвук, Гребър е имал възможност да чуе достатъчно много критики и аргументи, с които се е съобразил при преработката му в книга. На първо място - доводът на пазарните фундаменталистите, онези, които настояват, че само икономиката или пазарът са критерий за рационалност, респективно - че никой не може да е по-прозорлив или да е на друго мнение, тъй като самата действителност го „опровергава“. Ключовото понятие, както лесно се изяснява, е в последна сметка идеята за стойност/ценност, която Гребер нетривиално третира по витгенщайнов маниер: няма универсална стойност а само набор от несъизмерими дейности (също както за Витгенщайн не съществува „Език‘ зад множеството езикови игри [1]). Само че Гребер е много далеч от безсмислената аналитична философия и от тежко идеологизирания икомикс, неговата нагласа е антропологическа както в дисциплинарен, така и в по общ смисъл; гледната точка е ситуирана човешки, а не конвенционално: нещата са поставени в перспективата, че обществата „произвеждат“ хора, а не блага и ценности. [2]
Опонентите твърдят, че пълните глупости / bullshit jobs са единствено в обществения сектор, а не в частния, но емпирията определено ги опровергава. Разликата е главно, на кое ниво в йерархията е безcмисленият труд: в обществения е по-ниско, докато за частния сектор е в средния ешелон. В големите корпорации и в банките менаджмантът стандартно добива феодални черти като се роят безcмислените титли и съответно липсващи дейности: координатори, комуникатори и пр. деятели редовно се събират и заседават да обсъждат презентации, чиято единствена цел е да запълват сбирките им. Организирането на цял ИТ отдел вместо един сисадмин е въпрос на престиж. Когато суми от порядъка на милион фигурират няколко знака след десетичната точка, както е в банковия сектор, там оптимизиранията могат и да не засягат разликите между пет или петнадесет менаджера. [3]
Като антрополог Гребър е най вече заинтересован от амбивалентното отношение към труда в западната цивилизация: огромното болщинство счита, че да се работи, е меко казано, неприятно, но ако безработицата е материално неприемлива, то безсмислената работа се оказва психологически непоносима. Решението, което той очертава, се структурира (исторически и актуално) около противопоставянето "вътре – вън": само трудът "вън" се осчетоводява и респективно валоризира или „остойностява“ и съответно онези, които не се трудят „вън“, се оказват потиснати от илюзията, че не са в досег със стойностното и ценностното. от депресия страдат домакините, безработните, но и онези, които считат, че са лишени от каузална релация със света чрез извършваните дейности. Силен контраст е асиметрията спрямо фантазмите на съвременните „творци“, изявяващи се с нестадартно изкуство.
Макар Гребър само да скицира историята на платения/наемен труд става ясно, че тя въобще не съвпада със стандартната историко-икономическа систематика[3]. Когато се мисли за участието във войни или за проституция (отново: "вътре-вън") става несъмнено, че услугите са стойностни още преди да има капитализъм и въобще икономическа антропология, като преодолява тривиалните материалистки нагласи, успява да просветли немалко социално политически загадки (напр. че неолиберализмът в много отношения е вампирясъл марксизъм).
Мнение, че щом се нещо прави, то има някакъв смисъл, скрива факта на относителност: нещата сами по себе си нямат „смисъл“ - зад думата стои (антропологическа) функция. Теологическия аргумент, че имало смисъл, висш и неизказуем, недостъпен за профанското мислене, е изпитаният начин да се внушава, че който не харесва Сътворението на Всевишния (Пазар) е глупак. Обратно Гребер настоява, че именно онези, които преценяват, че вършеното от тях е излишно и светът би могъл неусетно да се лиши от него, са прави[4]. Смисълът се придава от конкретните хора и ако за пряко ангажираните това е невъзможно, твърдението им, че работата им е пълна глупост несъмнено се оправдава.



[1] Българският език предлага колебание между „стойност“ и „ценност“ вместо еднообразното value; специфичният негативен термин около който се гради теорията тук остава без лексически коментар.
[2] David Graeber, It is value that brings universes into being Hаu: J.l of Ethnographic Theory, Vo. 3, N. 2, Summer 2013 https://www.journals.uchicago.edu/doi/full/10.14318/hau3.2.012. още: колекция от статии на автора
[3]Доколкото е университетски кадър, Гребър доста осезаемо се базира на собствения си опит: в англосаксонския свят за последното поколение цената на образованието се е повишила десеторно, броят на администраторите се е утроил, а преподавателите са малко по добре платени при доста по неизгодни условия.
[4] Античност, феодализъм, капитализъм, „пазарна модерност“; вж още. David Graeber, Turning Modes of Production Inside Out: Or, Why Capitalism is a Transformation of Slavery, Critique of Anthropology, 2006 (26) р. 61
[4] Изказването на това най-често е табуирано, но то прозира по специфичен начин когато се отчита колко често се чува обвинението в ненужност на фундаментални изследвания, класическо образование и пр. академически дейности.

сряда, 25 януари 2017 г.

Прав(ил)ата на Утопията

Неотдавнашната книга на Гребер е колекция от няколко четивни есета, обединени от темата за Бюрокрацията. Водещата идея е, че съвременността дотолкова е привикнала с всевъзможните регулации и правила, че престава да ги забелязва. При цялата реторика за ‘свободни пазари’, ‘дерегулация’ и пр. тезата на Гребер звучи твърде контраитуитивно, но той обръща внимание, че икономическото състезаване обикновено приключва с обособяване на няколко крупни играчи, а корпорациите, неизбежно, развиват своя собствена бюрокрация. Част от проблема е, че границите и, респективно йерархията, между закон, административно правило и частно споразумение биват правени все по-неясни чрез надграждане и вграждане на нови и нови институции. Ефектът обаче е недвусмиcлен: контролът и богатствата се концентрират във все по тесен кръг от обществото, като на това се придава легитимност и необратимост. Претекстите на бюрократизация са привидно рационални – организационни, децизионистки и пр., но реално те транслират власт.

Доста нестрого разглежданията на Гребер се оттласкват от една позната и неназована дихотомия – примерно Его срещу Ид, Аполон срещу Дионисий, или още нещо подобно. Един нелош пример е мениджментът на съвременната наука: под претекст че тя струва(ла) скъпо биват измисляни и налагани разнообразни форми на проектиране, планиране, състезаване, отчитане и т.н., но окончателният резултат е, че и науката започва да стагнира както останалите форми на обществена дейност. Гребер размишлява върху факта, че след средата на 20в. комуникациите са се развили експлозивно, при все че концептуалната им основа, телефон+компютър, остава тривиална. Формулата ‘хляб и зрелища’ като че ли се оказва универсалното средство, което отклонява вниманието от липсите на реални промени – нещо, което наследниците на Просвещението очакват по подразбиране. Наблюденията на Гребер определено контрастират с доминиращите дискурси относно ‘дерегулацията’, била тя панацея или зло. Той самият няма никакви илюзии относно неолибералната идеология и нейната реторика и предлага една запомняща се картина: в скромните улици на НюЙорк и всички големи градове, предишните магазинчета биват измествани от спретнати банкови офиси, всеки със своя въоръжен охранител. ‘Свободният’ ‘нематериален’ пазар със своите ‘абстрактни’ правила и ‘интелектуална’ собственост несъмнено се нуждае от все повече груба сила за да просъществува. Така и краткото есе в края на книгата се занимава с неувяхващия образ на Супермен, героят, който не се опитва да завладее света – това правят Лошите, – а го пази от промени.

Може би вместо този тривиален текст на същото място би стояло по добре едно бляскаво есе, което Гребер е посветил на игрите – то би било именно в продължение на бинарния контраст, който по-рано е илюстрирал със спецификата на англоезичната лексика, позволяваща дистинкцията гейм/плей. Аргументът е, че не само невръстните деца играят, но също и всички живи същества, а може би и цялата природа. Неолиберализмът несъмнено е в продължение на социал дарвинизма, но както още ранните критици са отбелязавали за видовете (не между тях) кооперирането и алтруизмът са не по-малко важни от конкурирането: себичният ген от прочутото заглавие среща най-сериозните трудности при сблъсъка с факта, че изолиран ген не съществува, а селекцията е винаги ансамблова; мутациите са случайни - свободни - и няма предварителен критерий за тяхната оценка.

THE UTOPIA OF RULES 2015 by David Graeber
(Melville House: February 2015)
Introduction: The Iron Law of Liberalism and the Era of Total Bureaucratization
1 Dead Zones of the Imagination An Essay on Structural Stupidity
2 Of Flying Cars and the Declining Rate of Profit
3 The Utopia of Rules, or Why We Really Love Bureaucracy After All
Appendix:On Batman and the Problem of Constituent Power