#noTTIP

ИНФОРМИРАЙТЕ СЕ


ПОМИСЛЕТЕ


O T И Д Е Т Е

София, 11 окт. 2014: на картата, представяща общоевропейския ден за протест, пойнтерът за София казваше "no event". Само че това беше издайническа следа: за кратко на него можеше да бъде разчетено "на Попа, в събота от четири". Там се събраха около двеста души, които, след няколко подвиквания, образуваха шествие по платното на Патриарха към Раковска, където свиха и отидоха до завоя пред сградата на Европейското представителство. За около половин час, докато траеха речите, движението в едната посока остана блокирано. Събитието се радва на пълно медийно затъмнение, което - стига да е било умишлено - е единственото свидетелство за неговия (прескромен) успех.

Олигархична Америка

"Олигархична Америка" може да звучи отчайващо левичарски, но се оказва, че това представлява емпрично проверим факт[1]. Днешните идеолози са се постарали "олигарси" и "олигархия" автоматично да се асоциират с Русия, също както предишните бяха направили "империализъм" синоним на "Америка". Сега не е трудно да се прозре, че "комунизъм" реално е стояло за една смес от марксизъм и руски империализъм, - че крадецът е викал "Дръжте крадеца!".
Превръщането на Америка в олигархия напоследък все по-често се коментира, както например в неотдавнашни трудове на Стиглиц[2] или Пикети[3]. През последните дестилетия политическата класа в САЩ се оказва осезаемо по-богата от хората, които предполагаемо представлява. Това "разминаване" е, разбира се, емпирично доловимо и измеримо, но съвсем наскоро едно изследване пряко и нагледно установи олигархичния му характер. Авторите показват първо, че между степента на (не)одобрение от страна на средния американец и вероятността за приемане/отхвърляне на законов акт няма връзка. Установяването на този факт би могло да се приеме като доказателство, че американската политическа система просто не функционира. Но от данните на изследването става ясно, че ако се разглежда одобрението или неодобрение от страната на няколкото процента най-богати американци, то корелацията с вземаните решения е съвършенно недвусмислена.Несъмнено, отвън САЩ се виждат най-вече чрез външната им полтика, чест свързвана и персонално с лицето на президента. Вътрешното законотворчеството и съответните решения стоят на заден план, практически незабележим за отдалечените наблюдатели. Но именно той, реално и определено издава, че днешна Америка недвусмислено е олигархия[4].

[1] Gilens M., Page B., Testing Theories of American Politics: Elites, Interest Groups, and Average Citizens (Forthcoming) Fall 2014 in Perspectives on Politics PDF
[1] Stiglitz J., The price of Inequality / Стиглиц Д., Цената на неравенството София: Изток-Запад, 2014, ISBN: 9786191523399
Оригиналната статия, развита до обема на книга е Stiglitz J., Of the 1%, by the 1%, for the 1%, Vanity Fair, May 2011
[2] Piketty T., Capital in XXIst century, Harvard University Press,ISBN 978-0674430006; очаква се преводът и на български език (междувременно: вж. предишния пост тук)
[3]"The US is an oligarchy, study concludes", The Telegraph, April 16, 2014; красноречива статия от британски ежедневник, кометарите се множат, авторите дават интервюта...

Пикети и Политикономията

Thomas Piketty,Le Capital au XXIe siècle, Paris: Éditions du Seuil, 2013, ISBN 9782021082289
Capital in the Twenty-First Century, Harvard University Press, 2014, ISBN 9780674430006
0 Книгата на Пикети е историческа.
1 Тя излага за първи път документирана макроикономическа история на материалното неравенство в Западния свят.
2 Тази история осезаемо се различва от онова, което досега се считаше за общоприето и дори подразбиращо се.
2.1 Между развитието на нервенството в Сащ и в Западна Европа има съществени отлики.
2.2 Случващото се в последните 30г, консервативна революция и/или глобализация, води до усилване в неравномерното разпределяне на благата.
3 Наивност, невежество или недобросъвестност стоят зад множество съвременни теоретизирания.
3.1 Пан-икономизмът заличава политическото от икономическото и мистифицира човешките действия.

   r>g
Отзвукът за американския превод на книгата е оглушителен, докато излизането й преди година в оригинал на френски мина почти безшумно. Обяснението е непосредствено: във Франция малко хора приемат за чиста монета тежко идеологизираните конструкти, произвеждани и пласирани отвъд океана като "икономическа теория". Основното кредо на американските социални "мислители' - че модерното обществото, тяхното или идеалното, някакси се самоподържа в равновесие и хармония - винаги е изпъквало като илюзия, била тя неволна или преднамерена. Както даните на Пикети показват, в последните десетилетия благосъстоянието на най-заможните расте с бързи темпове, докато за останалите то практически стагнира; резултатът е, че върхушката от горните 10% владее все по-голям дял от благата в собственото й съобщество. Това е, разбира се, популяризираната още от 19в. марксистка "ножица"; безспорно е, че в хода на 20в. тя се забелязва трудно, но с това е сързано и значимото постижение на Пикети: той показва, че в периода 1914-44г. западните икономики драстично се преструктурират и ефектът от това трае още трийсетина години; с консервативната реставрация от годините на Регън и Тачър обаче нещата се възстановяват именно към разпределенията познати от 19в. Ако в началото на капитализма държавата се свежда до полицейската функция то модерните европейски общества са прибавали още образование и здравеопазване - придобивки, които т.н. неолиберализъм се старае да отмени. Че икономическото благосъстояние е някакси заслужено, а не наследственост, е централен аргумент за меритократическата идеология, но той се оказва илюстриран от все по малко случаи. Във франция с вероятност от около 90% студент в елитно училище е дете oт 10% най-богати семейства, а за Харвард прослойката е стеснена до най-горните 2%. Докато предприемачът Бил Гейтс работи за своя бизнес, неговото лично богатство расте със същия темп, с който и това на Лилиан Бетанкур, наследичка на Л'Ореал признаваща, че не работила нито ден през живота си. Мегавъзнагражденията които днешните топ мениджери получават, както Пикети с лекота демонстрира, нямат никакъв икономически резон - те са именно пример за това, че решенията, били те личностни или политически, играят съществената роля. Когато се съобразва, че окрупняването в икономиката води към максимизиране на печалбата е ясно и че плоското облагане облагодетелства едрите играчи. "Пари при пари отиват" е на само пословица, но и буквална истина: публичните данни за американските университети показват как най-богатите от тях, разполагащи endowment от милиарди реализират приходи от 7-9%, докато тези, притежаващи до към сто милиона, добиват 5-6%.

Ако книгата изглежда някакси антиамериканска, то това е по-скоро ефект на перспектива: в своето развитие в Сащ днес се оказва с неравенство, по-близо до европейското от времето на Бел Епок. Несъмнено най-онеправданите сега материално са далеч по-добре от съответната категория преди век, но 'съотношението на силите' между заможни и бедни остава същото, независимо от променения абсолютен мащаб. Американското общество, в което политическата класа е осезаемо по-богата фракция, реално са станали олигархия, организираща от време на време спектакли в популярните жанрове'меритокрация' и 'демокрация'.

Базисен модел, който позволява да се разбира нервенството, би била една фиксирана 'колегия', която да владее констатен обем богатсво, докато популацията расте: неравенството се усилва с времето, тъй като смаляващ се дял от хората разполага с наличното богатсво. Нещо подобно се случва във феодалните общества, където първородният син на феодала е единствен наследник, а селяните живеят на принципа 'от ръката в устата'. В реалната икономика всичко се мени: неизменна 'колегия' няма, обемът богатство-капитал също е промемнив, а популацията не само расте, но и генерира излишъци. Както Пикети лесно показва в няколко страници, независимо от динамиката и темповете, неравенството се усилва, ако е налице едно единствено условие: r>g доходоностността на капитала да е по-висока от растежа.

В историята то се оказват нарушено единствено за трийсетте години последвали втората световна война.Липсата на проверими данни и изключителностт именно на този период са направили непрозрачно случващото се в съвременния свят - икономиката на постоянно нарастващото материално неравенство. Определението 'капитализъм' несъмнено се оказва напълно адекватно за последните 2 века. Още преди Първата световна война в Европа битува неравенство, за което днес е трудно човек да има представа - Пикети предлага да препрочетем Джейн Остин заедно с Дикенс и Балзак. Но за трийсетина година, от 1914 до 1944, военните, финансирани чрез политиката, реално ликвидират натрупания капитал и до голяма степен унищожават диспропорцията. Подобна роля има в Сащ голямата депресия от 1929г., отчасти заместила преките военновременни щети. Следват златните години на бърз растеж и сромни разлики. След 70те обаче растежът се забавя, а неравенството се задълбочава, като днес, особено в Сащ, достига скандални измерения. Съществената отлика, с която Пикети започва своите разглеждания, е, че в Америка за последните 2 века населението се е увеличило почти сто пъти, неимоверно много повече отколко в Европа, където примерно за Франция нарастването е едва три пъти. Това драстично различие, съчетано с факта, че неравенството в Сащ днес е по-виско от европейското издава, че икономическите обяснения реално прикриват трайно водената там политика.

Процесът, вчера и днес

Някой сигурно бе наклеветил Йозеф К. ... Така започва Процесът на Кафка - една от емблематичните книги на нашата действителност[1]. Според интереса, човек може да (пре)прочете романа или пък да прибегне до някой сбит преразказ, какъвто има примерно в уикипедия. Там краткото изложение върви така:
Йозеф К неочаквано е арестуван от двама неидентифицирани агенти от неизвестна служба заради неизвестно престъпление. Скоро идва началникът на агентите и прави съдебно заседание в стаята на съседката, г-ца Бюрнстер. К обаче не е отведен, а остава 'свободен' с нареждането да очаква инструкция от Комитете по Делата... К. получава теклефонно обаждане, с което е призован пред съда, като се уговаря за следващата неделя. Няма определен час, но му е съобшен адрес. На адресът се намира огромна жилищна сграда, която К претърсва за да намери съда, а той се оказва на тавана..[2]
По нататък[3] следва обяснението на съдята Reggie Walton, председател на FISA court [4], който обяснява на Senator Patrick Leahy в писмо от 29 юли 2013, че процесуалните действия на FISA, решенията и правните основани обикновено са тайна. Тайни са американските програми за следене, както и съдебите заседания, които ги разрешават и правните основания, на които почиват; несъгласието, когато е информирано, както при Levison или Senator Ron Wyden, също трябва да е държано в тайна. Причините за тази тайнственост са тайна.
Хората, които отказват да сътрудничат, следва да се явят да дадат обяснения:
Никой няма да ви каже къде е вратата на "FISA Court" .Знае се че се е преместил от правното министерство в Barrett Prettyman Courthouse през 2009, но когато посетих Prettyman, служителите на първия етаж (мило) се смяха на моите опити да науча нещо за Съда. Те говореха за "Room of Requirement" и казаха, че нямат идея на кой етаж е.[5]
Кафка е написал наистина и романа Америка, но това е друга история...

[1] Франц Кафка, Процесът (прев. от нем. Д. Стоевски), София : Народна култура, 1980
[2] Wikipedia, The Trial
[3]Michael PhillipsThe New Yorker, Aug. 9, 2013
[4]FISAForeign Intelligence Surveillance Act
[5] Eric Mill, The door to the Fisa-court

Латинската империя

Aлександър Kожев е интересна фигура от неотдавнашната европейска културна история. Като разоряващ се белоруски богаташ, той започва да чете във франция лекции по философия: изненадващо френската интелегиленция се заразява от хегелианство. В края на ХХв Фукуяма се позовава на неговите разбирания, за да провъзгласи 'края на историята'. Сега Джорджо Агамбен го призовава да помогне за преразглеждане на Европейския Проект - неговата нашумяла статия е преведена (и се коментира) по-долу.

Ако една Латинска Империя се оформи в сърцето на Европа

В 1947 Александър Кожев, философ, който заемал и висок пост във Френската държавна администрация, публикува есе озаглавено 'Латинската империя', над чиято актуалност би било добре да помислим днес.
С едно особено предзнание Кожев безусловно твърди, че Германия скоро ще стане основната Европейска икономика, свеждайки Франция до втора сила в Западна Европа. Кожев ясно вижда края на държавите нации, които до тогава са определяли европейската история; както модерната държава съответства на упадъка на феодалните политически образувания в полза на национални държави, същите тези държави-нации неотменимо следва да отсъпят на политически формации, надхвърлящи границите им, и които той нарича 'империи'. В основата на тези 'империи' според Кожев не може да стои абстрактно единство, безразлично към реалните сродства (parantele reala) на култура, език, начин на живот и религия: империите -пред неговите очи били Англо-саксонската (Сащ и Англия) и Съветската - трябва да са някакви 'трансцнационални политически единства, но образувани от сродни нации( naziones apparentale)"
Поарди тази причина Кожев предлага Франция да застане на чело на една ‘Латинска империя’, която икономически и политически би обединявала трите големи латински нации (а именно Франция, Испания и Италия), в съгласие с католическата църква, чиято традиция да поеме като същевременно се отвори към Средизмноморието.
Според Кожев протестантска Германия, която скоро щяла да стане най-богатата и слна нация в Европа (както фактически и става), водена от извъневропейското си призвание (vocazione extraeuropeana), неизбежно щяла да бъде привлечена от формата на Англо-саксонската империя. Но при това предположение, франция и латинските нации шели да останат като повече или по-малко чуждо тяло, сведедно по необходимост до ролята на сателит. Днес, когато Европейският Съюз се сформира, игнорирайки конкретните културни сродства, които могат да съществуват между някои нации, би могло да е полезно и своевременно да се помисли над прделоженото от Кожев. Една Европа, която претендира да съществува изключително само на икономическа основа, изоставяйки всички реални сродстава между формите на живот, култура и религия, не престава да издава своята крехкост и то преди всичко в икономически план.
В случая предполагаемото единство изявява различията и може да се констатира до какво се свежда то: да се наложи на по-бедното мнозинство интересът на малцинството от богатите, който най-често съвпада с тези на една нация, за която няма нищо от неотдавнашната история, което да позволява виждането й като образцова. Не само че няма смисъл да се иска от един грък или един италианец да живее като немец, дори това да би било възможно, то ще води до изчезването на културно наследство, което е преди всичко някаква форма на живот. А една полика, която предпочита да игнорира формите на живот не е само е обречена на нетрайност, но, както красноречиво го и показва Европа, тя дори не успява да се конституира. Ако не желаем Европа да приключи в неизбежно разпадане, както многобройни сигнали позволяват да се превиди, би следвало неотложно да попитаме как Европейската Конституция (която, добре е да припомним, от гледна точка на публичното право не е коституция, тъй като не е била подложена на публично гласуване, а там където е била, както във франция, тя е била и рязко отхвърлена) би могла да бъде предоговорена успявайки да възстанови една поличтическа реалност -нещо подобно на онова, което Кожев е нарекъл Латинска империя.  Джорджо Агамбен

Статията на Агамбен излиза в Ла Република 15 март и е преведена в Либерасион. По-късно на Агамбен му се налага да давa поясняващи интервюта. Есето на Кожев е лесно намираемо в оригинал и превод на анлийски.

Несъмнено си струва си да бъде изчетена (примерно в Уикипедия) биографията на Кожев - в нея изкачат неочаквани имена. Също се отнася и до Агамбен или поне за тези, които не знаят, че e специализирал при Франсис Йейтс в института на Аби Варбург. И за да бъде галиматията пълна, може да се добави, че Жорж Дюмезил през 30-те г предлага Франция да се съюзи с Италия срещу Германия - което по-късно става един от аргументите да бъде обвиняван във фашизъм от Карло Гинзбург и други (и да се пишат книги по въпроса).

"Всички сме канибали"

Claude Lévi-Strauss, Nous sommes tous des cannibales. Précédé de Le père Noël supplicié, Seuil, coll. « La Librairie du XXIe siècle », 2013, 272 p., ISBN : 978-2-02-108214-2.

Този сборник от текстове на Клод Леви-Строс (1908-2009) съдържа 16 статии, излязли в италианския ежедневник La Repubblica, в годините между 1989 et 2000. Книгата започва с Le Père Noël supplicié («Дядо коледа на кладата») анализ, който излиза още през 1952г. в с Les Temps Modernes . Присъствието на този текст в самото начало е показателно – то изявява последователността, с която авторът прилага в продължение на десетилетия същия подход към различни събития в обществото. Независимо дали дискутира обрязването, браковете или канибализма, идеята е да се осветява далечното (минало или чужди общества) от близкото или пък обратно. Леви-Строс разсъждава винаги от структуралистка гледна точка като търси разбирането на социалните факти чрез поместването им в обществата. За целта той си служи с аналогии в нравите, митовете и обичаите, като 12 от текстовете са приложения на такъв подход, а останалите се състоят от по-теоретични рзглеждания на структуралисткия метод и науката изобщо. Доколкото е предназначена за широката публика, книгата не е методологочески трактат, а поставяне под въпрос на етноцентризма, присъщ на действията в съвременните общества, при това в неочаквани перспективи.
Темата за канибализма, която се появява в два текста (Nous sommes tous des cannibales et La leçon de sagesse des vaches folles), позволява да се илюстрира един важен аспект в мисълта на Леви-Строс. За него различката между съвременните и т.н. примитивни общества е далеч по-скромна отколкото изглежда. Като етнолог, той сближава една болест (“куру”), известна в Нова Гвинея и заболяването Кройцфелд-Якоб. Двете се обясняват чрез канибализма в различни форми, сведени до умишленото вкарване на части от едно тяло в друго, от същия вид. Ритуалното поглъщане на късче от мозъка на починал е обяснение за куру, докато инжектирането на хормон или препарат добиван от човешки мозък обяснява другото – това би бил един терапевтичен канибализм. Три години след неговата статия, кризата с лудите крави показва, че разширеното понятието за канибализъм има свое основание.
Друг пример е смъртта на принцеса Даяна, случай, който представя отчетливо движенията между близкото и далечното. Разглеждането се насочва към брата на принцесата, който изтъква родниството си с племениците: той твърди, че им е по-близък, отколкото кралското семейство, което счита отговорно за драмата. Леви-Строс вижда препоявата на една нагласа изчезнала от нашите общеста преди няколко века. До тогава филиацията се проследявала през поколенията мъже, но и през някои жени (На български език, както свидетелстват речниците, “внук” е било също и”племеник” б.пр.). По-нататък той обръща внимание на едно хималайско племе, в което идеята за смейство, така като я разбираме, се оказва спорна. Там то се състои от брат и сестра, чиито деца са плод на срещите й с приходящи любовници. Бащинството е трудно определимо и то не представлява интерес. Докато някои виждат оспорване на нашата система, Леви-Строс показва, че тя, като система, просто е инвертирана: племето пренебрегва напълно бащата за сметка на чиото, докато ние пренебрегваме чичото в полза на бащата.
С текстовете, които спадат към по-теоретичната насока, Леви-Строс разглежда съотнасянето на митическото и научното мислене, Огюст Конт и неговата религия, Монтен и откриването на Америка, оправдаването на анлогиите и взаимовръзки между структурите на мисленето и на действителността.
Предпоследният текст от книгата (La preuve par mythe neuf) е отговор на често отправяната критика към структуралистите за тяхното уповаване на аналогиите. Дали те са повърхностни, случайни и подбирани произволно от изследователите, или напротив, както етнологът заявява, те се основат на логика, реторика, близост, инвертиране и еквивалентност? За да убеди опонентите Леви-Строс се връща към мита за произхода на глината, който е свързал в “Ревниавата Грънчарка” (София, НиИ, 1994) с този за някакви джуджета, лишени от анус. Неговата поредица от аналогии по-късно намира ‘потвърждение” в мит, открит от друг изследовател. Авторът заключава, че неговите изводи остават завинаги несигурни, сравнявайки доказателсвото “чрез мита” с тези като “проверката по четност” и прочие средства, които само показват нивото на вероятност. Което в т.н. науки за човека все пак не е малко, отбелязва той.
Последният текст Corsi e ricorsi. Dans le sillage de Vico, хвърля светлина върху статута на структурите, които Леви-Строс е изучавал – един дебат с онтологически характер. Три мащабни теории биват привлечени при обясняването на “началата” (на обществото, езика и пр.): двойното кодиране, което се открива при ДНК, и е било считано за специфично човешки феномен, раковите образувания, които за екологията показват същата форма в планетарното развитието на човечеството и организирането на амеби и протоорганизми в едно тяло, което е и общество. Докато науките за човека предполагат комуникирането и социалната връзка като присъщи само на Човека, тези примери, обратно биха доказвали тяхното съществуване в Природата Леви-Строс отдавна се е изказал за ограничеността на човешкото мислене, което долавя света само чрез собствените си граници и показва, че е възможно да се търси “път, водеш от структурата на мисленето, към структурите на действителността” (p. 263).

В заключение, може да се каже, че този сборник едва ли съдържа най-интересните теоретизирания и методи от творчеството на Леви-Строс, но пък предлага забележителения спектър от възможности, достъпни за структуралисткото мислене, и чиито обхват вече бе набелязан. Всеки от текстовете подхваща различна плоскост, от която се гради критика на етноцентризма. В хода на изложенията читателят разбира, че чете майстор, който съвършенно владее своя метод. А някои от избраните предмети са изненадвашо актуални за днешните дебати (върху браковете, сурогатното майчинство, правата на животните и др.).
прибл. превод от Pierre-Yves Hurel, Lectures, Les comptes rendus, mis en ligne le 25 avril 2013

За Фейсбука