събота, 3 май 2014 г.

Пикети и Политикономията

Thomas Piketty,Le Capital au XXIe siècle, Paris: Éditions du Seuil, 2013, ISBN 9782021082289
Capital in the Twenty-First Century, Harvard University Press, 2014, ISBN 9780674430006
0 Книгата на Пикети е историческа.
1 Тя излага за първи път документирана макроикономическа история на материалното неравенство в Западния свят.
2 Тази история осезаемо се различва от онова, което досега се считаше за общоприето и дори подразбиращо се.
2.1 Между развитието на нервенството в Сащ и в Западна Европа има съществени отлики.
2.2 Случващото се в последните 30г, консервативна революция и/или глобализация, води до усилване в неравномерното разпределяне на благата.
3 Наивност, невежество или недобросъвестност стоят зад множество съвременни теоретизирания.
3.1 Пан-икономизмът заличава политическото от икономическото и мистифицира човешките действия.

   r>g
Отзвукът за американския превод на книгата е оглушителен, докато излизането й преди година в оригинал на френски мина почти безшумно. Обяснението е непосредствено: във Франция малко хора приемат за чиста монета тежко идеологизираните конструкти, произвеждани и пласирани отвъд океана като "икономическа теория". Основното кредо на американските социални "мислители' - че модерното обществото, тяхното или идеалното, някакси се самоподържа в равновесие и хармония - винаги е изпъквало като илюзия, била тя неволна или преднамерена. Както даните на Пикети показват, в последните десетилетия благосъстоянието на най-заможните расте с бързи темпове, докато за останалите то практически стагнира; резултатът е, че върхушката от горните 10% владее все по-голям дял от благата в собственото й съобщество. Това е, разбира се, популяризираната още от 19в. марксистка "ножица"; безспорно е, че в хода на 20в. тя се забелязва трудно, но с това е сързано и значимото постижение на Пикети: той показва, че в периода 1914-44г. западните икономики драстично се преструктурират и ефектът от това трае още трийсетина години; с консервативната реставрация от годините на Регън и Тачър обаче нещата се възстановяват именно към разпределенията познати от 19в. Ако в началото на капитализма държавата се свежда до полицейската функция то модерните европейски общества са прибавали още образование и здравеопазване - придобивки, които т.н. неолиберализъм се старае да отмени. Че икономическото благосъстояние е някакси заслужено, а не наследственост, е централен аргумент за меритократическата идеология, но той се оказва илюстриран от все по малко случаи. Във франция с вероятност от около 90% студент в елитно училище е дете oт 10% най-богати семейства, а за Харвард прослойката е стеснена до най-горните 2%. Докато предприемачът Бил Гейтс работи за своя бизнес, неговото лично богатство расте със същия темп, с който и това на Лилиан Бетанкур, наследичка на Л'Ореал признаваща, че не работила нито ден през живота си. Мегавъзнагражденията които днешните топ мениджери получават, както Пикети с лекота демонстрира, нямат никакъв икономически резон - те са именно пример за това, че решенията, били те личностни или политически, играят съществената роля. Когато се съобразва, че окрупняването в икономиката води към максимизиране на печалбата е ясно и че плоското облагане облагодетелства едрите играчи. "Пари при пари отиват" е на само пословица, но и буквална истина: публичните данни за американските университети показват как най-богатите от тях, разполагащи endowment от милиарди реализират приходи от 7-9%, докато тези, притежаващи до към сто милиона, добиват 5-6%.

Ако книгата изглежда някакси антиамериканска, то това е по-скоро ефект на перспектива: в своето развитие в Сащ днес се оказва с неравенство, по-близо до европейското от времето на Бел Епок. Несъмнено най-онеправданите сега материално са далеч по-добре от съответната категория преди век, но 'съотношението на силите' между заможни и бедни остава същото, независимо от променения абсолютен мащаб. Американското общество, в което политическата класа е осезаемо по-богата фракция, реално са станали олигархия, организираща от време на време спектакли в популярните жанрове'меритокрация' и 'демокрация'.

Базисен модел, който позволява да се разбира нервенството, би била една фиксирана 'колегия', която да владее констатен обем богатсво, докато популацията расте: неравенството се усилва с времето, тъй като смаляващ се дял от хората разполага с наличното богатсво. Нещо подобно се случва във феодалните общества, където първородният син на феодала е единствен наследник, а селяните живеят на принципа 'от ръката в устата'. В реалната икономика всичко се мени: неизменна 'колегия' няма, обемът богатство-капитал също е промемнив, а популацията не само расте, но и генерира излишъци. Както Пикети лесно показва в няколко страници, независимо от динамиката и темповете, неравенството се усилва, ако е налице едно единствено условие: r>g доходоностността на капитала да е по-висока от растежа.

В историята то се оказват нарушено единствено за трийсетте години последвали втората световна война.Липсата на проверими данни и изключителностт именно на този период са направили непрозрачно случващото се в съвременния свят - икономиката на постоянно нарастващото материално неравенство. Определението 'капитализъм' несъмнено се оказва напълно адекватно за последните 2 века. Още преди Първата световна война в Европа битува неравенство, за което днес е трудно човек да има представа - Пикети предлага да препрочетем Джейн Остин заедно с Дикенс и Балзак. Но за трийсетина година, от 1914 до 1944, военните, финансирани чрез политиката, реално ликвидират натрупания капитал и до голяма степен унищожават диспропорцията. Подобна роля има в Сащ голямата депресия от 1929г., отчасти заместила преките военновременни щети. Следват златните години на бърз растеж и сромни разлики. След 70те обаче растежът се забавя, а неравенството се задълбочава, като днес, особено в Сащ, достига скандални измерения. Съществената отлика, с която Пикети започва своите разглеждания, е, че в Америка за последните 2 века населението се е увеличило почти сто пъти, неимоверно много повече отколко в Европа, където примерно за Франция нарастването е едва три пъти. Това драстично различие, съчетано с факта, че неравенството в Сащ днес е по-виско от европейското издава, че икономическите обяснения реално прикриват трайно водената там политика.

Няма коментари:

Публикуване на коментар