сряда, 31 октомври 2018 г.

„Богати са бедните


„Богати са бедните откъм ум“ - това е по коректният превод на иначе известното „блажени са низшите духом“. Формата, парадоксалното начало, е именно онова, което е направило фразата запомняша се – в политкоректната редакция тя е притъпена. Латинското beatus добре съответсва на „надарен“, само че в един напълно материален смисъл – човекът, който с лекота е придобил блага, така както сега се гледа на „даровития“ или „талантливия“ (способният да развие своя „човешки капитал“ – което не е, както четящите тези езикови бележки може би си мислят, робовладелчески еквивавлент на нечовешки такъв). Фразата, както е известно, е съчинена от бирник, който несъмнено е имал усет за имането и нямането, а че е говорил гръцки, не променя нещата.
Богати са бедните? Как така? Ами, тяхно било някакво измислено царство – нали са глупави, могат да бъдат лъгани. Словесният инжениъринг скрива всичко това. Остава само някаква възвишеност, която близостта на „блага“ и „блаженост“ не бива да смущава. Също както и тази, която свързва „бог“ и „богаташ“.
Невинна е семантиката, защото нейно е царството земно.

неделя, 30 септември 2018 г.

Кипи Безсмислен Труд...

През 2013 Дейвид Гребер публикува едно кратко есе върху безмисления труд което става сензация. Пет години по-късно излиза неговата книга Bullshit Jobs, A Theory, в която разработва по-обстойно проблема. Действително, при положение че Западният свят от десетилетия е в режим на свръхпроизводство и свръхпотребление в тази цялостната икономика на ненужното неизбежно се откриват позиции за напълно безcмислен труд. Според различни оценки и допитвания по настоящем такива са повече от една трета от заплащаните работни дейности.
Тъй като оригиналното есе (7 стр., сега поместени в началото на книгата) е предизвиквало огромен отзвук, Гребър е имал възможност да чуе достатъчно много критики и аргументи, с които се е съобразил при преработката му в книга. На първо място - доводът на пазарните фундаменталистите, онези, които настояват, че само икономиката или пазарът са критерий за рационалност, респективно - че никой не може да е по-прозорлив или да е на друго мнение, тъй като самата действителност го „опровергава“. Ключовото понятие, както лесно се изяснява, е в последна сметка идеята за стойност/ценност, която Гребер нетривиално третира по витгенщайнов маниер: няма универсална стойност а само набор от несъизмерими дейности (също както за Витгенщайн не съществува „Език‘ зад множеството езикови игри [1]). Само че Гребер е много далеч от безсмислената аналитична философия и от тежко идеологизирания икомикс, неговата нагласа е антропологическа както в дисциплинарен, така и в по общ смисъл; гледната точка е ситуирана човешки, а не конвенционално: нещата са поставени в перспективата, че обществата „произвеждат“ хора, а не блага и ценности. [2]
Опонентите твърдят, че пълните глупости / bullshit jobs са единствено в обществения сектор, а не в частния, но емпирията определено ги опровергава. Разликата е главно, на кое ниво в йерархията е безcмисленият труд: в обществения е по-ниско, докато за частния сектор е в средния ешелон. В големите корпорации и в банките менаджмантът стандартно добива феодални черти като се роят безcмислените титли и съответно липсващи дейности: координатори, комуникатори и пр. деятели редовно се събират и заседават да обсъждат презентации, чиято единствена цел е да запълват сбирките им. Организирането на цял ИТ отдел вместо един сисадмин е въпрос на престиж. Когато суми от порядъка на милион фигурират няколко знака след десетичната точка, както е в банковия сектор, там оптимизиранията могат и да не засягат разликите между пет или петнадесет менаджера. [3]
Като антрополог Гребър е най вече заинтересован от амбивалентното отношение към труда в западната цивилизация: огромното болщинство счита, че да се работи, е меко казано, неприятно, но ако безработицата е материално неприемлива, то безсмислената работа се оказва психологически непоносима. Решението, което той очертава, се структурира (исторически и актуално) около противопоставянето "вътре – вън": само трудът "вън" се осчетоводява и респективно валоризира или „остойностява“ и съответно онези, които не се трудят „вън“, се оказват потиснати от илюзията, че не са в досег със стойностното и ценностното. от депресия страдат домакините, безработните, но и онези, които считат, че са лишени от каузална релация със света чрез извършваните дейности. Силен контраст е асиметрията спрямо фантазмите на съвременните „творци“, изявяващи се с нестадартно изкуство.
Макар Гребър само да скицира историята на платения/наемен труд става ясно, че тя въобще не съвпада със стандартната историко-икономическа систематика[3]. Когато се мисли за участието във войни или за проституция (отново: "вътре-вън") става несъмнено, че услугите са стойностни още преди да има капитализъм и въобще икономическа антропология, като преодолява тривиалните материалистки нагласи, успява да просветли немалко социално политически загадки (напр. че неолиберализмът в много отношения е вампирясъл марксизъм).
Мнение, че щом се нещо прави, то има някакъв смисъл, скрива факта на относителност: нещата сами по себе си нямат „смисъл“ - зад думата стои (антропологическа) функция. Теологическия аргумент, че имало смисъл, висш и неизказуем, недостъпен за профанското мислене, е изпитаният начин да се внушава, че който не харесва Сътворението на Всевишния (Пазар) е глупак. Обратно Гребер настоява, че именно онези, които преценяват, че вършеното от тях е излишно и светът би могъл неусетно да се лиши от него, са прави[4]. Смисълът се придава от конкретните хора и ако за пряко ангажираните това е невъзможно, твърдението им, че работата им е пълна глупост несъмнено се оправдава.



[1] Българският език предлага колебание между „стойност“ и „ценност“ вместо еднообразното value; специфичният негативен термин около който се гради теорията тук остава без лексически коментар.
[2] David Graeber, It is value that brings universes into being Hаu: J.l of Ethnographic Theory, Vo. 3, N. 2, Summer 2013 https://www.journals.uchicago.edu/doi/full/10.14318/hau3.2.012. още: колекция от статии на автора
[3]Доколкото е университетски кадър, Гребър доста осезаемо се базира на собствения си опит: в англосаксонския свят за последното поколение цената на образованието се е повишила десеторно, броят на администраторите се е утроил, а преподавателите са малко по добре платени при доста по неизгодни условия.
[4] Античност, феодализъм, капитализъм, „пазарна модерност“; вж още. David Graeber, Turning Modes of Production Inside Out: Or, Why Capitalism is a Transformation of Slavery, Critique of Anthropology, 2006 (26) р. 61
[4] Изказването на това най-често е табуирано, но то прозира по специфичен начин когато се отчита колко често се чува обвинението в ненужност на фундаментални изследвания, класическо образование и пр. академически дейности.

неделя, 26 август 2018 г.

Всичкология

Мат Ридли, Еволюцията на всичко. София: Сиела 2018

Мат Ридли е британски зоолог, еволюирал до шеф на банка. която зрелищно фалира. Наследствено обаче е виконт, така че сегашното му амплоа е в камарата на лордовете. Писането на популярни книги за него видимо е развлечение, но за читателите остава да внимават при различаването на научно-популярното от пристрастното в тях: неизяснената докрай метафора за еволюция структурира текста на книгата му, която реално е не повече от каталог на нещата, които му допадат. В 16 глави еднотипно наречени еволюцията на ... вселена, интернет, религия, икономика, гени и т.н. отделни факти и сегменти от историята са подбрани като илюстрации на собствените му интереси.

Още в началото Ридли ни осведомява, че еволюцията е много повече от онова, което е съдържанието на дарвинизма и загатва за някаква нейна връзка с историята, която така и не посочва. Когато Хегел, а после и марксистите пишат за „хитростта на Разума“, който постигал цели отвъд и въпреки целенесочените действия на хората, е ли това мистичното действие на тази всеобща еволюция? Ридли обаче е враг на всичко преднамерено и изглеждащо разумно и това, разбира се, има своите положителни страни: първото нещо, което книгата громи е креационизмът, манията по създатели, откриватели, лидери, и пр авторитетни фигури. Не е трудно да се отгатне, че Ридли ще се разкрие като пазарен фундаменталист: т.н. свободен пазар за него е съвършенството и съответно обяснението на всичко онова, което впечатлява като резултат. В приповдигнат дух заключението на книгата изтъква как през последния век човечеството осезаемо е забогатяло и това оправдава всичко, което се е случило в историята. Накратко – една пазарна теодицея. Дали подобен аргумент би бил така убедителен в 1948 г. или в 1918 или 2048? „Производителност на труда“ несъмнено е по просветляващ концепт, само че той съвсем не носи конотациите на предпочитаното от Ридли „замогване“.
Сред идеологическите пристратия на Ридли има и по-приемливи: чистосърдечното му признание, че едва след 50-тата си годишнина е прочел Лукреции и колко се вчечатлил – дотам, че всяка от главите има мото, взето от неговия текст. Или адмирациите му Доукинз, който реално промени цялостната перспектива към модерния синтез (на дарвин и гените). В този ентусиазъм обаче липсва сякаш дори минимална доза аналитичност и/или критичност към избраната метафорика. Несъмнено така се пишат успешни книги; без съмнения към водещата (лидиращата фюрерска) идея. Но по-систематично погледнато, предпочитаният „еволюционен ход“, проби-и-грешки е не повече от налучкване. Това би било най-ниската степен на метода, превъзхождана очевидно от систематичното изчерпване, алгоритмите, интелектът... В заплетените ситуации безсилието на изчерпващия подход е достатъчно очевидно, така че налучкването може да е приемливо, само доколкото е по-добро от нищо. Но заможният Ридли изглежда никъде не мисли за преразхода на средства, който евлюционната стратегия изисква: случайни алтернативи са уместни там, където не се отчитат нито разходите нито времето - кваизи божествена позиция, която може би несъзнателно го блазни.
Предполагаемата еволюция на всичко би следвало да доведе Ридли до един парадокс: ако наистина всичко еволюира, това би се се отнасяло и до самата нея, така че не е ясно как тя би изглеждала на някакъв по-следващ етап. Пък и още - съвършенството на един „истински свободен“ пазар видимо не оставя място за по-нататъшна еволюция. Но когато нещата се развиват, не така както той би искал, винаги е възможно да се посочи виновен. Например разбираме, че развитието на (де)регулацията във финансовия сектор е причина за това, че оглавяваната от него банка фалира. Действително може да се счита, че преразпределяне на рисковете, т.н. финансиализацията на икономиката, е деформирало предполагаемо еволюционния й механизъм до неузнаваемост. Когато менaджерите поемат материални рискове, те имат договори, гарантиращи, че последиците няма персонално да ги засегнат.
Недостатъците на книгата личат практически на всяка страница (а българският превод прибавя още), но осбено нелепо впечатлание оставя последната глава за „еволюцията на интернет“. Феноменът е, разбира се, многостаранен, сложен и необозрим, само че онова, което Ридли е съчинил, не става дори за карикатура. Фейсбук, машинациите на Кеймбридж аналитика, изборната победа на Тръмп, всичко това е, няма как, от прекрасно по-прекрасно. Така отзвучава финалната глава и че книгата е писана само година по-рано от случилото се, единствено свидетелства за непреходната ценност на всички и всякакви нейни прозрения. Но светлото бъдеще предстои и Ридли не пести възторг от изобретяването на криптовалутите, окончателната реализация на всевъзможни свободи, които правилно еволюиралият човек тепърва ще изконсумира.

четвъртък, 28 юни 2018 г.

демокрация и популизъм

Те са от народа, вие сте от населението” за едно по-старо поколение фраза е позната и то без особенo затруднение я разпознава в днешното противопоставяне на демокрация и популизъм. Натрапва ни се представата, че ЕС, това е демокрацията, напускането й – популизъм. Само че по-реалистичното представяне би било, че Европа това е въплъщение на неолиберализма, а онова което му се съпротивлява е самата демокрация. Целта на неолибералите, днес всички знаят, е да опазят митично-митологичната същност, наричана икономика от посегателствата на демоса. Че бизнесът се върти в интерес на всички няма спор, но има спор как се разпределят печалбите, а също - и загубите, дори понякога и по фундаментално - какво и как се върти.
Демокрацията принципно е суверенна, но част от суверенитета фактически е винаги замразена, друго яче казано, „делегирана” - на конституцията, на конституционен съд и на съдебната власт. Когато европейските държави се съюзяват срещу получаване на икономически облаги те делегират още от своя суверенитет: общите правила са взаимоизгодни, но това не е сделка. Само че идеологията на неолиберализма успя да превърне общия пазар в един политически европейски проект. Част от измамата минава през внушението, че при съюзяването на демократични държави няма как самият съюз да не е демократичен.

Английските избиратели с превес от милион и 300 хиляди гласа гласуваха да за напускането на ЕС, което направи видими множество дефекти, недомислия и неистини – всичко това блестящо аналирано в 20 стр от един австралиец. Изгледът към ЕС от антиподите съвсем не е същият както този от нейната периферия към центъра й - за това си струва да бъде изчетен

James Allan, Democracy, Liberalism, and Brexit Cardozo Law Review, 2018, Vol. 39 p.879

При все че в текста термините са пояснени, следва да се отбележи, че под „либерализъм“ авторът разбира главно очертаването на законови рамки, докато за „демокрация“ приема функционирането на вот. Параграф 2 изявява някои особено недемократични елементи на ЕС: комисията заедно се председателя й не бива избирана, а се назначава с договорки; в нея е концентрирана и властта и инициативата, докато на евро-парламента е оставена пасивната възпираща функция.

Тhe built-in tension in the U.K. between democracy and liberalism worked moderately well until the non-accountable liberal institutions—let us be blunt, I mostly mean the courts and the supranational E.U. itself, which as we will see is certainly itself deficient in democratic terms—grew too ambitious. Once they moved from occasionally restraining the majority to regularly dictating law and policy on things big—such as migration and Euro-integration—and things small—such as the need to use the metric system or the acceptable size of cucumbers—which the majority opposed, there was a problem. That problem could, more or less, be papered over as long as all the main political players in all the main political parties shared the consensus of the liberal elites.

Democracy makes decision-makers accountable to all of the country’s voters; it delivers or includes a Popperian capacity to “throw the bums out” that is lacking in all aristocratic, expert-driven, or bureaucratic decision-making set-ups.

In the E.U., the Parliament cannot propose laws; its Parliament has never brought down the government; and no member of the Executive—the Commission and President—is directly elected by citizens on any franchise basis whatsoever.

Тhe most frequent reason—by some considerable way—given to pollsters for voting Leave was a “wanting to govern ourselves” democratic one, and that much of the Brexit referendum campaign pitted democratic arguments from the Leave side against economic “we will all be poorer if we leave” arguments from the Remain side, with few of those economic arguments being easily characterized as understated.

За неолибералите всички права се асимилират на вещни права, с тях се търгува и съответно оставането или напускането биват представяни като сделка. Напускащите казват „ще се управляваме сами“ – политически аргумент; оставащите твърдят „ще загубим„ - икономически аргумент, само че те по подразбиране приемат че във и вън от ЕС самоуправлението е илюзия. Това изглеждаше вярно докато нещата не опряха до нещо по неикономическо по съществo – (приемането на) мигрантите. Видимо за островитяните едно национално самоуправление може да намери по демократичен начин решение за изострящия се проблем, който континенталните бюрократи- икономисти не могат или отказват да решат. Случката Брекзит загатва и как биха могли да се случват и по-нататък нещата в ЕС...

четвъртък, 10 май 2018 г.

Брамини и Търговци

Книгата на Тома Пикети безспорно се превърна в световен феномен, при все че това може да не се нрави на някои - след несръчните "опровержения" опитите за игнорирането й също се провалят:на фестивала в Кан през 2016 бе обявено превръщането й в документален филм, а в началото на тази годиня тя излезе най-сетне и в превод на български език. През изминалите (пет) години критиката, че на Пикети липсва(ла) научна компетентност защото бил политизиран, не само губи реторическата си сила, а буди и по нататъшен интерес. Днес е повече от ясно, че страните от Западния свят, самоописващи са като "демокрации", са реално "олигархии". А тук идва и новият анализ на Пикети, за който може да се гадае, дали ше въведе един нов слоган...

Brahmin Left vs Merchant Right
by Thomas Piketty (march 2018, 64 pages + 102 charts)

A digest:
Piketty tracks electoral trends across three countries—the US, Britain, and France—from 1948 to 2017. Despite their vastly different electoral systems and political histories, he finds, a similar trend can be found in all three countries: left and center-left parties no longer represent the working- and lower-middle-class voters they were traditionally associated with. Instead, both the left- and right-wing parties have come to represent two distinct elites whose interests diverge from the rest of the electorate: the intellectual elite (“Brahmin Left”) and the business elite (“Merchant Right”). Piketty calls this a “multiple-elite party system”: the highly educated elite votes one way, and the high-income, high-wealth elite votes another. With the major parties on both sides of the political spectrum becoming captured by elites, it’s no wonder so many voters feel unrepresented. A 2016 poll by the Public Religion Research Institute (PRRI) found that more than six in ten Americans don’t feel that their views are being represented by either of the major political parties.


A context
After Piketty: The Agenda for Economics and Inequality (2018, 688 pages)
Ed. by H. Boushey et al with a response by T. Piketty
In After Piketty, three left-of-center economists—Heather Boushey, J. Bradford DeLong, and Marshall Steinbaum—have curated an impressive set of essays responding to Piketty’s work,

Компаративистът Жорж Дюмезил, структуралист въпреки себе си, е направил класическо разбирането, че за индоеропейците властта е двуглава: раджа и брамин, по-познати от Рим като цар и 'свещеник' / rex и flamen. Историята предстои.