Харалд Харман / Harald Haarmann

Късмет изглежда е споходил Харалд Харман в България. Книгите му се издават от голям издател, а банка субсидира тиражирането им на скромни цени. След Загадката на Дунавската цивилизация и По следите на индоевропейците, Кой цивилизова древните гърци е новият превод, излизащ само няколко години след оригинала (от 2017). Историческата теза на Харман е съвсем отчетлива: древна Гърция масирано наследява пра-старата европейска цивилизация просъществувала до нашествието на индоевропейците. Едромащабното структуриране е дадено картинно с названието „дъщерни култури“ за Егейските острови и „Гръцка внучка“ за цивилизацията на Елада след второто хилядолетие. С една глава описваща по-подробно Атина приключва първата половина на книгата (5 глави, 200 стр.), след която текстът се раздробява на фрагменти и повторения детайлизиращи един или друг аспект, било то историята на писмеността (гл. 11) или на политическото устройство (гл. 13). Както и при другите вече преведени книги научно популярното им ниво е добро, макар те да отстъпват от строго академичните стандарти.
Като се се стреми да отбягва полемиката Харман развива своите възгледи в две нетрадиционни посоки: веднъж отхвърляйки всякакви позовавания на близко-източни влияния и, втори път, наблягайки на ролята играна от жените в древно-европейската цивилизация и нейните продължения. Това неизбежно контрастира с традиционните повествования в квази библейски стил, които изпълват историческите книги от подобен род. Несъмнено това са неща, които има кого да подразнят, а допълнително Харман набляга и на общностните нагласи, които дълго време фаворизират егалитаризма. Оставяйки идеологиите на страна, въпросът който би стоял е по-скоро: нужно ли е историзиране в такъв мащаб за да бъде обяснена класическата гръцка античност? Гръцкият е индоевропейски език и реалният проблем е, защо точно там и не другаде нашествениците постигат нещата, на които днес се възхищаваме. Постижението – „гръцкото чудо“, както едно време са го наричали – не се ли разбира достатъчно чрез липсата на централизъм заедно с улесненото комуникиране, осъществявано чрез фонетичната писменост. Поучителен би бил примерът с гръцката математика: практикуващите я не разчитат на авторитет, а само на аргументация – така се поражда математическото доказателство – именно логиката, формата, онова, което липсва на вавилонци и египтяни; там всичко е центрирано около дворец, където йерархично висшестоящ е давал одобрение за резултат като валиден. Съответно обратно, митология или култова практика нямат стандартизирана „казионна“ форма, а всяка общност има свой вариант – нужно ли е да се са напомня, че гърцките „теолози“ само са спорели, а не са подклаждали религиозни войни (и че монотеизмът е фанатизъм).
Когато разлежда гръцкия пантеон Харман не пропуска да изтъкне множеството богини в него, което резонно свързва със староевропейските нагласи. Примерът с Атина и нейната кукумявка (сова) безспорно тежи, когато се знае за архаичните находки съвместяващи женски божества и птици (с.184). Mитологията за титаномахия и гигантомахия своеобразно отразява някакви исторически промени, но вече съвсем не е очевидно, че завоевателите са наложили своите предпочитания: богините остават, а дюмезиловата трифункционалност, преполагаем маркер за индоевропейски произход, винаги е липсвала.
Колкото до писмеността няма спор, че знаковата ситема е заета от близкоизточни съседи, финикийците, но е преработена по неповторимо оригинален начин. Така обаче цялата емфаза на върху ранната европейска прото-писменост се превръща във фон или „традиция“, чиято значимост става твърде неотчетлива. Харман официално е езиковед, макар че лингвистическите примери са практически без изключение препратки към издадения от Бекес в 2010 Речник на гръцката етимология [2]. Един от примерите, които не постигат особена убедителност е разтълкуването на „демокрация“ (с. 410-5): първоначално думата била за управление на общинските земи; родът е важната индоевропейска връзка, но земята е изконно гръцката. По всичко личи обаче че Харман има слабост към Платон и споменава именто му по разни поводи, твърде често не съвсем уместни - често цитира и диалога Минос (с. 114, 196, 232-сл. ), макар той стандартно да не е приет за автентичен. Може да се роди подозрение, че и в тази по-тясно специализирана област „платонознанието“, авторът има свои лични виждания само че в тази насока неговите прояви са по-скоро аматьорщина (за коетo свидетелства издадена отделна негова монография [3]).
Видяно като популяризране начинанието в книгата на Харман е напълно оправдано: незапознатите има много какво да прочетат за първи път, а по-сведущите - да премислят наново фактология, която им е поднесена в оригинална перспектива. Макар да е идеологически нестандартен, подходът на книгата остава методологически традиционен: това е само нов вариант на континуалистки и дифузионалистки нагласи; добилото популярност разбиране, че в източната половина на средиземноморския свят бронзовата епоха завършва с колапс [4] за Харман е не повече от артефакт, дължащ се на липсващи данни.

Бележки
[1] Загадката на Дунавската цивилизация (2019); По следите на индоевропейците (2020); Кой цивилизова древните гърци (2021); (София: Захарий Стоянов; първата е второ издание; последната е превод на немскато издание, което излиза след Roots of ancient Greek civilization. The influence of Old Europe. 2014 )
[2] Robert S. P. Beekes. Etymological Dictionary of Greek. 2 vols. Leiden: Brill, 2010.
[3] Haarmann H., Plato's philosophy reaching beyond the limits of reason: contours of a contextual theory of truth. NY: Olms-Weidmann, 2016. (376 p.)
[4] Eric H. Cline. 1177 B.C.: The Year Civilization Collapsed (2014) Princeton University Press.