събота, 13 септември 2014 г.

#noTTIP

ИНФОРМИРАЙТЕ СЕ


ПОМИСЛЕТЕ


O T И Д Е Т Е




София, 11 окт. 2014: на картата, представяща общоевропейския ден за протест, пойнтерът за София казваше "no event". Само че това беше издайническа следа: за кратко на него можеше да бъде разчетено "на Попа, в събота от четири". Там се събраха около двеста души, които, след няколко подвиквания, образуваха шествие по платното на Патриарха към Раковска, където свиха и отидоха до завоя пред сградата на Европейското представителство. За около половин час, докато траеха речите, движението в едната посока остана блокирано. Събитието се радва на пълно медийно затъмнение, което - стига да е било умишлено - е единственото свидетелство за неговия (прескромен) успех.

събота, 10 май 2014 г.

Олигархична Америка


"Олигархична Америка" може да звучи отчайващо левичарски, но се оказва, че това представлява емпрично проверим факт[1]. Днешните идеолози са се постарали "олигарси" и "олигархия" автоматично да се асоциират с Русия, също както предишните бяха направили "империализъм" синоним на "Америка". Сега не е трудно да се прозре, че "комунизъм" реално е стояло за една смес от марксизъм и руски империализъм, - че крадецът е викал "Дръжте крадеца!".
Превръщането на Америка в олигархия напоследък все по-често се коментира, както например в неотдавнашни трудове на Стиглиц[2] или Пикети[3]. През последните дестилетия политическата класа в САЩ се оказва осезаемо по-богата от хората, които предполагаемо представлява. Това "разминаване" е, разбира се, емпирично доловимо и измеримо, но съвсем наскоро едно изследване пряко и нагледно установи олигархичния му характер. Авторите показват първо, че между степента на (не)одобрение от страна на средния американец и вероятността за приемане/отхвърляне на законов акт няма връзка. Установяването на този факт би могло да се приеме като доказателство, че американската политическа система просто не функционира. Но от данните на изследването става ясно, че ако се разглежда одобрението или неодобрение от страната на няколкото процента най-богати американци, то корелацията с вземаните решения е съвършенно недвусмислена.Несъмнено, отвън САЩ се виждат най-вече чрез външната им полтика, чест свързвана и персонално с лицето на президента. Вътрешното законотворчеството и съответните решения стоят на заден план, практически незабележим за отдалечените наблюдатели. Но именно той, реално и определено издава, че днешна Америка недвусмислено е олигархия[4].

[1] Gilens M., Page B., Testing Theories of American Politics: Elites, Interest Groups, and Average Citizens (Forthcoming) Fall 2014 in Perspectives on Politics PDF
[1] Stiglitz J., The price of Inequality / Стиглиц Д., Цената на неравенството София: Изток-Запад, 2014, ISBN: 9786191523399
Оригиналната статия, развита до обема на книга е Stiglitz J., Of the 1%, by the 1%, for the 1%, Vanity Fair, May 2011
[2] Piketty T., Capital in XXIst century, Harvard University Press,ISBN 978-0674430006; очаква се преводът и на български език (междувременно: вж. предишния пост тук)
[3]"The US is an oligarchy, study concludes", The Telegraph, April 16, 2014; красноречива статия от британски ежедневник, кометарите се множат, авторите дават интервюта...

събота, 3 май 2014 г.

Пикети и Политикономията

Thomas Piketty,Le Capital au XXIe siècle, Paris: Éditions du Seuil, 2013, ISBN 9782021082289
Capital in the Twenty-First Century, Harvard University Press, 2014, ISBN 9780674430006
0 Книгата на Пикети е историческа.
1 Тя излага за първи път документирана макроикономическа история на материалното неравенство в Западния свят.
2 Тази история осезаемо се различва от онова, което досега се считаше за общоприето и дори подразбиращо се.
2.1 Между развитието на нервенството в Сащ и в Западна Европа има съществени отлики.
2.2 Случващото се в последните 30г, консервативна революция и/или глобализация, води до усилване в неравномерното разпределяне на благата.
3 Наивност, невежество или недобросъвестност стоят зад множество съвременни теоретизирания.
3.1 Пан-икономизмът заличава политическото от икономическото и мистифицира човешките действия.

   r>g
Отзвукът за американския превод на книгата е оглушителен, докато излизането й преди година в оригинал на френски мина почти безшумно. Обяснението е непосредствено: във Франция малко хора приемат за чиста монета тежко идеологизираните конструкти, произвеждани и пласирани отвъд океана като "икономическа теория". Основното кредо на американските социални "мислители' - че модерното обществото, тяхното или идеалното, някакси се самоподържа в равновесие и хармония - винаги е изпъквало като илюзия, била тя неволна или преднамерена. Както даните на Пикети показват, в последните десетилетия благосъстоянието на най-заможните расте с бързи темпове, докато за останалите то практически стагнира; резултатът е, че върхушката от горните 10% владее все по-голям дял от благата в собственото й съобщество. Това е, разбира се, популяризираната още от 19в. марксистка "ножица"; безспорно е, че в хода на 20в. тя се забелязва трудно, но с това е сързано и значимото постижение на Пикети: той показва, че в периода 1914-44г. западните икономики драстично се преструктурират и ефектът от това трае още трийсетина години; с консервативната реставрация от годините на Регън и Тачър обаче нещата се възстановяват именно към разпределенията познати от 19в. Ако в началото на капитализма държавата се свежда до полицейската функция то модерните европейски общества са прибавали още образование и здравеопазване - придобивки, които т.н. неолиберализъм се старае да отмени. Че икономическото благосъстояние е някакси заслужено, а не наследственост, е централен аргумент за меритократическата идеология, но той се оказва илюстриран от все по малко случаи. Във франция с вероятност от около 90% студент в елитно училище е дете oт 10% най-богати семейства, а за Харвард прослойката е стеснена до най-горните 2%. Докато предприемачът Бил Гейтс работи за своя бизнес, неговото лично богатство расте със същия темп, с който и това на Лилиан Бетанкур, наследичка на Л'Ореал признаваща, че не работила нито ден през живота си. Мегавъзнагражденията които днешните топ мениджери получават, както Пикети с лекота демонстрира, нямат никакъв икономически резон - те са именно пример за това, че решенията, били те личностни или политически, играят съществената роля. Когато се съобразва, че окрупняването в икономиката води към максимизиране на печалбата е ясно и че плоското облагане облагодетелства едрите играчи. "Пари при пари отиват" е на само пословица, но и буквална истина: публичните данни за американските университети показват как най-богатите от тях, разполагащи endowment от милиарди реализират приходи от 7-9%, докато тези, притежаващи до към сто милиона, добиват 5-6%.

Ако книгата изглежда някакси антиамериканска, то това е по-скоро ефект на перспектива: в своето развитие в Сащ днес се оказва с неравенство, по-близо до европейското от времето на Бел Епок. Несъмнено най-онеправданите сега материално са далеч по-добре от съответната категория преди век, но 'съотношението на силите' между заможни и бедни остава същото, независимо от променения абсолютен мащаб. Американското общество, в което политическата класа е осезаемо по-богата фракция, реално са станали олигархия, организираща от време на време спектакли в популярните жанрове'меритокрация' и 'демокрация'.

Базисен модел, който позволява да се разбира нервенството, би била една фиксирана 'колегия', която да владее констатен обем богатсво, докато популацията расте: неравенството се усилва с времето, тъй като смаляващ се дял от хората разполага с наличното богатсво. Нещо подобно се случва във феодалните общества, където първородният син на феодала е единствен наследник, а селяните живеят на принципа 'от ръката в устата'. В реалната икономика всичко се мени: неизменна 'колегия' няма, обемът богатство-капитал също е промемнив, а популацията не само расте, но и генерира излишъци. Както Пикети лесно показва в няколко страници, независимо от динамиката и темповете, неравенството се усилва, ако е налице едно единствено условие: r>g доходоностността на капитала да е по-висока от растежа.

В историята то се оказват нарушено единствено за трийсетте години последвали втората световна война.Липсата на проверими данни и изключителностт именно на този период са направили непрозрачно случващото се в съвременния свят - икономиката на постоянно нарастващото материално неравенство. Определението 'капитализъм' несъмнено се оказва напълно адекватно за последните 2 века. Още преди Първата световна война в Европа битува неравенство, за което днес е трудно човек да има представа - Пикети предлага да препрочетем Джейн Остин заедно с Дикенс и Балзак. Но за трийсетина година, от 1914 до 1944, военните, финансирани чрез политиката, реално ликвидират натрупания капитал и до голяма степен унищожават диспропорцията. Подобна роля има в Сащ голямата депресия от 1929г., отчасти заместила преките военновременни щети. Следват златните години на бърз растеж и сромни разлики. След 70те обаче растежът се забавя, а неравенството се задълбочава, като днес, особено в Сащ, достига скандални измерения. Съществената отлика, с която Пикети започва своите разглеждания, е, че в Америка за последните 2 века населението се е увеличило почти сто пъти, неимоверно много повече отколко в Европа, където примерно за Франция нарастването е едва три пъти. Това драстично различие, съчетано с факта, че неравенството в Сащ днес е по-виско от европейското издава, че икономическите обяснения реално прикриват трайно водената там политика.