Генни Истории

Книгата на Дейвид Райх Кои сме ние и как сме стигнали до тук (2019) добре се вписва като трета част от една поредица започната със Себичиният Ген (1976) на Ричард Доукинс, следвана от Геномът (1999) на Мат Ридли. И трите разработват, всяка по свой начин, проекции на схващането за „ген“: Доукинс на нивото на еволюцията, Ридли на това за квазифизиологична каузалност и сега Райх на нивото на човешките популации. Но ако първите са природонаучни, то промяната и разпространението на популации са история, откъдето и отчетливата заплаха за ((не)коректно) политизиране на книгата. Райх сам отчита своята принадлежност към „избрания народ“ и по-нататък има възможност да отбелязва моментите, в които разглежданията рискуват да дегенерират в ирационалност. Фактът, който остава, е, че от гледана точка на генетическото разнообразие европейските популации към днешна дата остават силно маркирани след преселение, дошло от степите преди 5 хиляди години. Разбирането не е ново, а е намерило потвърждение по нов начин, отхвърлящ неотдавнашни хипотетични алтернативи. Райх удачно изтъква, че „ геномиката“ идва съвсем аналогично на радиовъглеродното датиране: спорни постановки и резултати намират липсващата им определеност, а към нея се добавят и нови продължения. Назад във времето, до там където се намират артефакти, резултатите й се съгласуват с археология и стратиграфия, но по-нататък се разкрива неандерталското наследство у европейците, денисованците, хобитите и пр. Историята на рода хомо се оказва по сложна от представата за няколко вълни хоминиди тръгващи от Африка. Райх предполага, че една централна нейна част протича в Азия, допускайки дори възможността и за частична завръщане „назад към Африка“. След глава 6, посветена на праисторията на Европа, следващите няколко разглеждат проичането й на останалите континентите – реконструкции интересни от фактологическа гледна точка при една европоцентристка нагласа. Времевите измерения, най често от десетки хиляди години, са по-привични като че ли за геологията орколкото за историята. При тези мащаби престава да учдва фактът, че Европа е трайно поделена на север и юг, не само на протестанти и католици или на германски и романски езици, но и генетически. Основната схема използва и разделението изток- запад доколкото първоначално неолитизацията е на изток, докато на запад обитават все още ловци събирачи. Една първа вълна мигранти носи новите технологии на югоизточната култура по северния бряг на средиземноморието, откъдето те прониват на север. Втората вълна е от североизток и засяга главно северните популации на европейския континент. Значимостта на геномиката в исторически и академичен аспект е безспорна, но съвсем не е така за проекциите й върху политизираната съвременност. Постиженията в изучаването на човешкия геном реално са от опследното десетилетие, което прави книгата на Райх актуална и я поставя в конкуренция най вече с няколкото популярни блога – където, както той сам отбелязва, дясното позициониране е откровено. Струва си да се отбележи, че, ако най-общо прогресистките и леви нагласи се свързват с материализъм, когато се стига до човешката билогичност левите започват формулират аргументи срещу опростенчество и редукционизъм. Факт, който новата дисциплина отчетливо констатира е, че добре известната асиметрията между половете, в случаите на нашествия и доминация се пренамира в разпределението на гени, предавани по мъжка или женска линия; възможността даден мъж да има несравнимо повече наследници отколкото една жена често е била реализирана от завоевателите. Ако Колин Ренфрю и ортодоксията около него в последните десетилетия измисляха аргументи срещу историята за едно „индоевропейско“ нашествие в Стара Европа и Индия, сега тяхната теза е доказуемо несъстоятелна; като реверанс към съпротивата им прилагателното се използва само за съответните езици, докато популацията бива описвана като „степни народи“ или пък „ямная пийпъл“. Вече е ясно, че всички общности се състоят от индивиди с твърде разнообразен генетически материал, така че понятието за „раса“ не може да бъде смислено квалифицирано с прилагателната „чиста“. Това не пречи съществителното да има дескриптивен характер, но възпрепятства обяснителната му употреба. От края на ледниковата епоха и до Колумб хората в двете Америки са (практически) живеят в изолация от останалата част на света, така че могат да са пример за несмесвани популации като се виждат техните собствени културни постижения.
Ако геномиката бива схващана не само като метод, а и като квази исторчиеска дисциплина, поставя се въпросът за нейния мащаб. Френската школа Анали трайно е въвела понятието за дългосрочна история – Бродел публикува своята „Граматика на цивилизациите“ – а днес се пишат Големи истории с размери от астрофизическите до земните и по-малки. Книгата на Райх епизодично упоменава дълготрайност и респективно – уседналост и териториални претенции, но това са детайли, допълващи неговата по крупна „история на континентите“.
Между културите, съвкупности от черти, и генетиката на народите липсва реална корелация. Една особеност, която е дадена като пример още в началото на разглежданията е простта констатация, че ако гените са краен брой, а числото предци на всеки индивид расте като степен на двойката (2 родители, 4 баби и дядовци, 8 прародители... и т.н.), при достатъчен брой поколения то става по-голямо, т.е. функционално дефинираните предци материално не са родственици. Доколкото гените са групирани в хромозоми, оказва се, че в 10то поколение има 1024 предци за генофонд от 757 единици. Това подсказва, че традиционни представи за наследство и произтичащи права едва ли могат да претендират за някаква естественост. Райх привежда няколко примера за изследвания и публикации спирани или осуетявани с легалистични аргументи, опиращи до претенциите за собственост, които са особено осезаеми в американския контекст.
Схващането за геном е природо-научно и априори изучаването на неговите проекции в две измерения на пространството и/или във времето не би следвало да е нещо различно. Но земната повърхност и историята, се която разиграва върху нея, предварително разпределят всичко, което се вписва в тях: от политическите митове до фантазмите за самоидентичност, генните изследвания се оказват спорен предмет, към чийто собствени очертания книгата на Райх предлага да се завърнем.

Рейк Д., Кои сме ние и как сме стигнали до тук, София: Сиела 2022
Докинс Р., Себичният ген, София: УИ „Кл. Охридски“ 1998.
Ридли М., Геномът. Автобиография на един биологичен вид в 23 глави, София: Сиела, 2002

Пикетти и (не)равенството

Тази пролет с около половин година закъснение спрямо френския оригинал се появи и английски превод на книгата на Тома Пикети "Кратка история на равенството". При множеството графики (всички достъпни поотделно на неговия сайт), в около 300 страници текст няма място, достатъчно нито за по-разгърната история, нито за методологическа дискусия, нито пък за програмни изявления - от всичко има по малко, но общото впечатление е сякаш неотчетливо.
Една от графиките (F23) би следвало да е сензация, доколкото прави на пух и прах основната идеологема на неолиберализма - че за обществото като цяло било по-добре когато "пари при пари отиват" или, казано на икономически език, плоският данък е полезен за здравето на икономиката.

От данните и представянeто им недвусмислено се вижда точно обратното: отмяната на прогресивното облагане снижава ръстът на икономиката, примерно в Америка - два пъти.
Thomas Piketty, Une brève histoire de l'égalité, Editions du Seuil - Septembre 2021
Thomas Piketty, A Brief History of Equality, Harvard University Press - April 2022