понеделник, 1 ноември 2021 г.
Зората на Bсичко и останалото
Graeber D. and Wengrow D., The Dawn of Everything: A New History of Humanity. (Farrar, Straus and Giroux) 2021.
Винаги навсякъде има алтернативи - това е краткото послание от книгата на Грейбър и Уенгроу. Свободолюбивата възхвала на алтернативите няма телос или фокус отвъд критиката на социално-историческия детерминизъм. Стотици страници пъстри факти илюстрират нагледно тяхната теза и едва на финала е скицирано нещо като собствена теория – в контраст с предшествалото, което я подкрепя, тя може да изглежда по-скоро разочроващо, макар че едно гръмко подзаглавие „антропологията като философия на история“ съвсем не би било неуместно. По-сдържано би могло да се счита, че авторите използват историята на пред-колумбовите америки като алтернатива на тази, позната от старите континенти. Със селекцията на този нов и все по-изобилен материал те видимо са се забавлявали, което придава на текста някаква витална лекота. Допълнително текстът е осеян с лапидарни формулировки, които лесно се помнят и навярно ще бъдат повтаряни; например, „социалните науки са били главно изучаване на начините, по които човешките същества са несвободни“ (501).
Зрелищната и занимателна част на книгата излага множество контрапримери срещу стандартното разбиране за линейно и подредено с необходимост развитие на човечеството. Голяма част от тях са все още новост, или слабо известни, което вече оправдава изчитането на този обемист труд. Гьобекли Тепе е пример за монументален градеж от началото на неолита, когато няма уседналост; Триполие е селище с над 20000 жители без видима йерархия; Тел Саби Абяд е примитивно селище без писменост, но със счетоводство. Тези няколко случая противоречат на схващането, че има един единствен ред – приблизително: чергарство, земеделие, урбанизация, държава – и всяко по мащабно начинание изисква централизирана власт или дори че държавността е основното съдържание на онова, което бива наричано „цивилизация“. От самото начало Грейбър и Уенгроу обявяват: „Ще се опитаме да напишем различен вид история, която също ще изисква различно разбиране за „цивилизация“(87) и няколко стотин страници по нататък констатират: „Ако нещо е ясно до момента, ето какво е: там, където някога сме приемали „цивилизация“ и „държава“ за свързани образувания, дошли до нас като неисторическo цяло (взимате или оставяте, завинаги), това, което историята демонстрира сега, е, че тези термини всъщност се отнасят до сложни амалгами от елементи, които имат изцяло различен произход и които в момента са в процес на отделяне. По този начин, да се преосмислят основните предпоставки на социалната еволюция, означава да се преосмисли самата идея за политика“(434).
пълният текст (4 страници).пдф
петък, 29 октомври 2021 г.
Всичкология - 2
В края на предишния век физиците решават, че вече са близо до някаква фундаментална теория, която би обяснявала известните природни взаимодействия. Те са четири на брой (гравитация, електромагнетизм, слабо, силно) и изглежда са достатъчни за да бъде обяснено всяко наблюдавано явление. Подобно виждане скептиците подигравателно наричат „теория на всичко“. Долавяйки или не иронията, популярните медии подхващат термина и така се стига до появата на книги със заглавия Еволюция на всичко (Ridley: 2015) или сега Зората на всичко (Graeber, Wengrow: 2021) - доколкото е съвсем нова, за нея съвсем накратко може да се каже, че тя съдържа малко теория, много факти и няколко запомнящи се фрази, които са цитирани тук.
We will be trying to write a different kind of history, which will also require a different understanding of ‘civilization’. /87
to rethink the basic premises of social evolution is to rethink the very idea of politics itself./434
In developing the scientific means to know our own past, we have exposed the mythical substructure of our ‘social science’ – what once appeared unassailable axioms, the stable points around which our selfknowledge is organized, are scattering like mice./526
Social science has been largely a study of the ways in which human beings are not free: the way that our actions and understandings might be said to be determined by forces outside our control./501
As money is to promises, we might say, state bureaucracy is to the principle of care: in each case we find one of the most fundamental building blocks of social life corrupted by a confluence of maths and violence./430
it is almost possible to say the Wendat had play chiefs and real freedoms, while most of us today have to make do with real chiefs and play freedoms./141
What until now has passed for civilization’ might in fact be nothing more than a gendered appropriation – by men, etching their claims in stone – of some earlier system of knowledge that had women at its centre./436
How did we lose that political self-consciousness, once so typical of our species? How did we come to treat eminence and subservience not as temporary expedients, or even the pomp and circumstance of some kind of grand seasonal theatre, but as inescapable elements of the human condition? If we started out just playing games, at what point did we forget that we were playing? /125
We will be trying to write a different kind of history, which will also require a different understanding of ‘civilization’. /87
to rethink the basic premises of social evolution is to rethink the very idea of politics itself./434
In developing the scientific means to know our own past, we have exposed the mythical substructure of our ‘social science’ – what once appeared unassailable axioms, the stable points around which our selfknowledge is organized, are scattering like mice./526
Social science has been largely a study of the ways in which human beings are not free: the way that our actions and understandings might be said to be determined by forces outside our control./501
As money is to promises, we might say, state bureaucracy is to the principle of care: in each case we find one of the most fundamental building blocks of social life corrupted by a confluence of maths and violence./430
it is almost possible to say the Wendat had play chiefs and real freedoms, while most of us today have to make do with real chiefs and play freedoms./141
What until now has passed for civilization’ might in fact be nothing more than a gendered appropriation – by men, etching their claims in stone – of some earlier system of knowledge that had women at its centre./436
How did we lose that political self-consciousness, once so typical of our species? How did we come to treat eminence and subservience not as temporary expedients, or even the pomp and circumstance of some kind of grand seasonal theatre, but as inescapable elements of the human condition? If we started out just playing games, at what point did we forget that we were playing? /125
сряда, 29 септември 2021 г.
неделя, 2 май 2021 г.
Харалд Харман / Harald Haarmann
Късмет изглежда е споходил Харалд Харман в България. Книгите му се издават от голям издател, а банка субсидира тиражирането им на скромни цени. След Загадката на Дунавската цивилизация и По следите на индоевропейците, Кой цивилизова древните гърци е новият превод, излизащ само няколко години след оригинала (от 2017). Историческата теза на Харман е съвсем отчетлива: древна Гърция масирано наследява пра-старата европейска цивилизация просъществувала до нашествието на индоевропейците. Едромащабното структуриране е дадено картинно с названието „дъщерни култури“ за Егейските острови и „Гръцка внучка“ за цивилизацията на Елада след второто хилядолетие. С една глава описваща по-подробно Атина приключва първата половина на книгата (5 глави, 200 стр.), след която текстът се раздробява на фрагменти и повторения детайлизиращи един или друг аспект, било то историята на писмеността (гл. 11) или на политическото устройство (гл. 13). Както и при другите вече преведени книги научно популярното им ниво е добро, макар те да отстъпват от строго академичните стандарти.
Като се се стреми да отбягва полемиката Харман развива своите възгледи в две нетрадиционни посоки: веднъж отхвърляйки всякакви позовавания на близко-източни влияния и, втори път, наблягайки на ролята играна от жените в древно-европейската цивилизация и нейните продължения. Това неизбежно контрастира с традиционните повествования в квази библейски стил, които изпълват историческите книги от подобен род. Несъмнено това са неща, които има кого да подразнят, а допълнително Харман набляга и на общностните нагласи, които дълго време фаворизират егалитаризма. Оставяйки идеологиите на страна, въпросът който би стоял е по-скоро: нужно ли е историзиране в такъв мащаб за да бъде обяснена класическата гръцка античност? Гръцкият е индоевропейски език и реалният проблем е, защо точно там и не другаде нашествениците постигат нещата, на които днес се възхищаваме. Постижението – „гръцкото чудо“, както едно време са го наричали – не се ли разбира достатъчно чрез липсата на централизъм заедно с улесненото комуникиране, осъществявано чрез фонетичната писменост. Поучителен би бил примерът с гръцката математика: практикуващите я не разчитат на авторитет, а само на аргументация – така се поражда математическото доказателство – именно логиката, формата, онова, което липсва на вавилонци и египтяни; там всичко е центрирано около дворец, където йерархично висшестоящ е давал одобрение за резултат като валиден. Съответно обратно, митология или култова практика нямат стандартизирана „казионна“ форма, а всяка общност има свой вариант – нужно ли е да се са напомня, че гърцките „теолози“ само са спорели, а не са подклаждали религиозни войни (и че монотеизмът е фанатизъм).
Когато разлежда гръцкия пантеон Харман не пропуска да изтъкне множеството богини в него, което резонно свързва със староевропейските нагласи. Примерът с Атина и нейната кукумявка (сова) безспорно тежи, когато се знае за архаичните находки съвместяващи женски божества и птици (с.184). Mитологията за титаномахия и гигантомахия своеобразно отразява някакви исторически промени, но вече съвсем не е очевидно, че завоевателите са наложили своите предпочитания: богините остават, а дюмезиловата трифункционалност, преполагаем маркер за индоевропейски произход, винаги е липсвала.
Колкото до писмеността няма спор, че знаковата ситема е заета от близкоизточни съседи, финикийците, но е преработена по неповторимо оригинален начин. Така обаче цялата емфаза на върху ранната европейска прото-писменост се превръща във фон или „традиция“, чиято значимост става твърде неотчетлива. Харман официално е езиковед, макар че лингвистическите примери са практически без изключение препратки към издадения от Бекес в 2010 Речник на гръцката етимология [2]. Един от примерите, които не постигат особена убедителност е разтълкуването на „демокрация“ (с. 410-5): първоначално думата била за управление на общинските земи; родът е важната индоевропейска връзка, но земята е изконно гръцката. По всичко личи обаче че Харман има слабост към Платон и споменава именто му по разни поводи, твърде често не съвсем уместни - често цитира и диалога Минос (с. 114, 196, 232-сл. ), макар той стандартно да не е приет за автентичен. Може да се роди подозрение, че и в тази по-тясно специализирана област „платонознанието“, авторът има свои лични виждания само че в тази насока неговите прояви са по-скоро аматьорщина (за коетo свидетелства издадена отделна негова монография [3]).
Видяно като популяризране начинанието в книгата на Харман е напълно оправдано: незапознатите има много какво да прочетат за първи път, а по-сведущите - да премислят наново фактология, която им е поднесена в оригинална перспектива. Макар да е идеологически нестандартен, подходът на книгата остава методологически традиционен: това е само нов вариант на континуалистки и дифузионалистки нагласи; добилото популярност разбиране, че в източната половина на средиземноморския свят бронзовата епоха завършва с колапс [4] за Харман е не повече от артефакт, дължащ се на липсващи данни.
Бележки
[1] Загадката на Дунавската цивилизация (2019); По следите на индоевропейците (2020); Кой цивилизова древните гърци (2021); (София: Захарий Стоянов; първата е второ издание; последната е превод на немскато издание, което излиза след Roots of ancient Greek civilization. The influence of Old Europe. 2014 )
[2] Robert S. P. Beekes. Etymological Dictionary of Greek. 2 vols. Leiden: Brill, 2010.
[3] Haarmann H., Plato's philosophy reaching beyond the limits of reason: contours of a contextual theory of truth. NY: Olms-Weidmann, 2016. (376 p.)
[4] Eric H. Cline. 1177 B.C.: The Year Civilization Collapsed (2014) Princeton University Press.
Като се се стреми да отбягва полемиката Харман развива своите възгледи в две нетрадиционни посоки: веднъж отхвърляйки всякакви позовавания на близко-източни влияния и, втори път, наблягайки на ролята играна от жените в древно-европейската цивилизация и нейните продължения. Това неизбежно контрастира с традиционните повествования в квази библейски стил, които изпълват историческите книги от подобен род. Несъмнено това са неща, които има кого да подразнят, а допълнително Харман набляга и на общностните нагласи, които дълго време фаворизират егалитаризма. Оставяйки идеологиите на страна, въпросът който би стоял е по-скоро: нужно ли е историзиране в такъв мащаб за да бъде обяснена класическата гръцка античност? Гръцкият е индоевропейски език и реалният проблем е, защо точно там и не другаде нашествениците постигат нещата, на които днес се възхищаваме. Постижението – „гръцкото чудо“, както едно време са го наричали – не се ли разбира достатъчно чрез липсата на централизъм заедно с улесненото комуникиране, осъществявано чрез фонетичната писменост. Поучителен би бил примерът с гръцката математика: практикуващите я не разчитат на авторитет, а само на аргументация – така се поражда математическото доказателство – именно логиката, формата, онова, което липсва на вавилонци и египтяни; там всичко е центрирано около дворец, където йерархично висшестоящ е давал одобрение за резултат като валиден. Съответно обратно, митология или култова практика нямат стандартизирана „казионна“ форма, а всяка общност има свой вариант – нужно ли е да се са напомня, че гърцките „теолози“ само са спорели, а не са подклаждали религиозни войни (и че монотеизмът е фанатизъм).
Когато разлежда гръцкия пантеон Харман не пропуска да изтъкне множеството богини в него, което резонно свързва със староевропейските нагласи. Примерът с Атина и нейната кукумявка (сова) безспорно тежи, когато се знае за архаичните находки съвместяващи женски божества и птици (с.184). Mитологията за титаномахия и гигантомахия своеобразно отразява някакви исторически промени, но вече съвсем не е очевидно, че завоевателите са наложили своите предпочитания: богините остават, а дюмезиловата трифункционалност, преполагаем маркер за индоевропейски произход, винаги е липсвала.
Колкото до писмеността няма спор, че знаковата ситема е заета от близкоизточни съседи, финикийците, но е преработена по неповторимо оригинален начин. Така обаче цялата емфаза на върху ранната европейска прото-писменост се превръща във фон или „традиция“, чиято значимост става твърде неотчетлива. Харман официално е езиковед, макар че лингвистическите примери са практически без изключение препратки към издадения от Бекес в 2010 Речник на гръцката етимология [2]. Един от примерите, които не постигат особена убедителност е разтълкуването на „демокрация“ (с. 410-5): първоначално думата била за управление на общинските земи; родът е важната индоевропейска връзка, но земята е изконно гръцката. По всичко личи обаче че Харман има слабост към Платон и споменава именто му по разни поводи, твърде често не съвсем уместни - често цитира и диалога Минос (с. 114, 196, 232-сл. ), макар той стандартно да не е приет за автентичен. Може да се роди подозрение, че и в тази по-тясно специализирана област „платонознанието“, авторът има свои лични виждания само че в тази насока неговите прояви са по-скоро аматьорщина (за коетo свидетелства издадена отделна негова монография [3]).
Видяно като популяризране начинанието в книгата на Харман е напълно оправдано: незапознатите има много какво да прочетат за първи път, а по-сведущите - да премислят наново фактология, която им е поднесена в оригинална перспектива. Макар да е идеологически нестандартен, подходът на книгата остава методологически традиционен: това е само нов вариант на континуалистки и дифузионалистки нагласи; добилото популярност разбиране, че в източната половина на средиземноморския свят бронзовата епоха завършва с колапс [4] за Харман е не повече от артефакт, дължащ се на липсващи данни.
Бележки
[1] Загадката на Дунавската цивилизация (2019); По следите на индоевропейците (2020); Кой цивилизова древните гърци (2021); (София: Захарий Стоянов; първата е второ издание; последната е превод на немскато издание, което излиза след Roots of ancient Greek civilization. The influence of Old Europe. 2014 )
[2] Robert S. P. Beekes. Etymological Dictionary of Greek. 2 vols. Leiden: Brill, 2010.
[3] Haarmann H., Plato's philosophy reaching beyond the limits of reason: contours of a contextual theory of truth. NY: Olms-Weidmann, 2016. (376 p.)
[4] Eric H. Cline. 1177 B.C.: The Year Civilization Collapsed (2014) Princeton University Press.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
