Страхувайте се

Днес всеки има опит с Интернет и всеки знае колко лесно може да се излъже. Но до скоро никой не знаеше, какво може да се случи когато Властта се заеме с "канализирането" на съобщаваното чрез интернет. Че такова нещо се случва в момента с безпардонна грубост и глупост личи с просто око, но добрите обноски ни позволяват да говорим само в минало време - какво се случи по времето на пандемията, например. Подобно говорене изисква позоваването на "доказателства", по презумпция "проверими", а тяхното наличие се установява винаги само със задна дата: как се е отразила пандемията в Туитър и на Туитър? Некоординираното жестикулиране на новия собственик доведе до публикуване на множество свидетелства, а за тях се появяват вече и първите обобщения. David Zweig в обозрим вид описва случилото се неотдавна "регулиране": Белият Дом и неговите сменящи се обитатели са инструктирали и мъмрели Туитър за публикувано съдържание.
Страхувайте се силно от ковид и правете това което ви казваме!
С това се резюмира подхода на Властта. Никакви противоречащи мнения или дори успокоения не са допустими. Всико това, разбира се, бе усетено, защото тази идеология и политика бе прокарвана във всички медии. Не само Туитър но и Фейсбук, Гугъл, Епл са били викани на инструктаж. Че ефектът от ваксиниране много силно зависи от възрастта е било ясно на повечето лекари, но въпреки това поголовното ваксиниране, включително на деца, е наложено като безалтернативно (Не че фармацевтичните компании не са спечелили от това). Здравните служби обаче отказаха да публикуват статистическите данни за корелацията ефективност-възрастова група. Дали определена информация е дезинформация Властта решава по свое усмотрение. Министерството на Истината е истина.
Повсеместно се тиражира аргумента за числото "спасени животи", но той съвсем не е така категоричен, когато се знае, че за двете години пандемия в света са отчетени 6 милиона смъртни случая от вируса, а свръхчислената смъртност за този период е 18 милиона. Да се каже че властите са лъгали за статистиката очевидно е неточно: те просто са лъгали - най вече че налаганите от тях "мерки" имат безспорен ефект.

Ние, профаните

В съвременния свят твърде често се срещат неодобрителни коментари за това, че хората престанали да вярват на експертите и авторитетите, като подтекстът е всеки път същият: тези хора са лоши и/или глупави. Пандемията и много неща свързани с нея бяха претекст именно за този вид консервативна критичност. Характерен бе жестът, с който въпросът за произходът на вируса бе изтикан встрани: ровене в историята било неконструктивно, особено в този момент – това ни бе заявено, на нас, профаните. Книгата на Мат Ридли (и Алина Чан) излиза на български когато вниманието към въпроса се възобновява: като председател на американска междууниверситетска комисия Джефри Сакс апелира за преразглеждане на бързия отговор, а предложението му намира подкрепа текущо и от нова позиция на СЗО. Докато събитията се развиват, текстът старее*, но това не му пречи да е една чудесна систематизация на фактите, аргументите и позициите на тази тема. В кои случаи, кому се пада да доказва или оборва, само при юридическите процедури е предварително решимо.
Схематиката на ситуацията е проста: вирусът е тръгнал самоволно от природата или е изпуснат от лаборатория; при втората алтернатива допълнително се пита дали е бил модифициран. Няма нужда да се повтаря, че изясняването изисква, както веществени доказателства, така и експертни мнения. Но две неща са ясни и най-широката публика: при легалистичната нагласа на западните общества властта над доказателствения материал осигурява власт над съответната обществена истина. По-нататък публичното говорене на експертите не е и не може да бъде независимо, когато самото им битие (на експерти) зависи от изявленията им. Например, ако достатъчно експерти изкажат мнението, че вирусът е бил изкуствено модифициран, ефектът върху общественото мнение може да доведе до невъзможност те да упражняват експертизата, която ги конституира (просто казано: да им спре финансиране). Струва си да се отбележи, че тук случаят е коренно различен от този в съвременната практиката на самата наука: при нея (научните) работи се одобряват или отхвърлят от анонимни рецензенти, които не знаят чии труд оценяват.
Част от експертите в случая с ковид-19 се оказват доста пряко въвлечени, но те побързаха с публичните изяви пропускайки на първо време декларации за конфликт на интереси. Когато се разбра, че американската ЕкоХелт Алианс, която сътрудничи с китайския институт, една година преди епидемията е поискала финансиране на изследване за вируси предавани от прилепи към хора всякакви подозренията бяха парирани с нелепия аргумент, че публично финансиране не им било отпуснато. Също толкова неубедителни са яростните изявления на главния американски епидемолог (др. Фаучи), че „усливането на функцията“ – евфемизъм за „разработване на биологически оръжия“ - било строго регламентирана дейност. Въпросният, както Ридли напомня, е заявявал преди, че ползите от подобни занимания надхвърляли риска, който ги съпровожда.
Aсиметрията в ресурса, с който разполага Властта, материален и институционален, спрямо този на индивидите обаче става все по-осезаема, и все по-разнородни позиции се очертават в конфликт с официалните версии. Властите все по-често от изявления преминават към обиди и посрамващи квалификации като „жертви на конспиративни теории“.

Мат Ридли (и Алина Чан) „Вирус. В търсене на произхода на Covid-19”, София: „Сиела“, 2022
Viral: The Search for the Origin of Covid-19, Matt Ridley with Alina Chan, 2021
* второ обновено издание е анонсирано за 23 юни 2022

Генни Истории

Книгата на Дейвид Райх Кои сме ние и как сме стигнали до тук (2019) добре се вписва като трета част от една поредица започната със Себичиният Ген (1976) на Ричард Доукинс, следвана от Геномът (1999) на Мат Ридли. И трите разработват, всяка по свой начин, проекции на схващането за „ген“: Доукинс на нивото на еволюцията, Ридли на това за квазифизиологична каузалност и сега Райх на нивото на човешките популации. Но ако първите са природонаучни, то промяната и разпространението на популации са история, откъдето и отчетливата заплаха за ((не)коректно) политизиране на книгата. Райх сам отчита своята принадлежност към „избрания народ“ и по-нататък има възможност да отбелязва моментите, в които разглежданията рискуват да дегенерират в ирационалност. Фактът, който остава, е, че от гледана точка на генетическото разнообразие европейските популации към днешна дата остават силно маркирани след преселение, дошло от степите преди 5 хиляди години. Разбирането не е ново, а е намерило потвърждение по нов начин, отхвърлящ неотдавнашни хипотетични алтернативи. Райх удачно изтъква, че „ геномиката“ идва съвсем аналогично на радиовъглеродното датиране: спорни постановки и резултати намират липсващата им определеност, а към нея се добавят и нови продължения. Назад във времето, до там където се намират артефакти, резултатите й се съгласуват с археология и стратиграфия, но по-нататък се разкрива неандерталското наследство у европейците, денисованците, хобитите и пр. Историята на рода хомо се оказва по сложна от представата за няколко вълни хоминиди тръгващи от Африка. Райх предполага, че една централна нейна част протича в Азия, допускайки дори възможността и за частична завръщане „назад към Африка“. След глава 6, посветена на праисторията на Европа, следващите няколко разглеждат проичането й на останалите континентите – реконструкции интересни от фактологическа гледна точка при една европоцентристка нагласа. Времевите измерения, най често от десетки хиляди години, са по-привични като че ли за геологията орколкото за историята. При тези мащаби престава да учдва фактът, че Европа е трайно поделена на север и юг, не само на протестанти и католици или на германски и романски езици, но и генетически. Основната схема използва и разделението изток- запад доколкото първоначално неолитизацията е на изток, докато на запад обитават все още ловци събирачи. Една първа вълна мигранти носи новите технологии на югоизточната култура по северния бряг на средиземноморието, откъдето те прониват на север. Втората вълна е от североизток и засяга главно северните популации на европейския континент. Значимостта на геномиката в исторически и академичен аспект е безспорна, но съвсем не е така за проекциите й върху политизираната съвременност. Постиженията в изучаването на човешкия геном реално са от опследното десетилетие, което прави книгата на Райх актуална и я поставя в конкуренция най вече с няколкото популярни блога – където, както той сам отбелязва, дясното позициониране е откровено. Струва си да се отбележи, че, ако най-общо прогресистките и леви нагласи се свързват с материализъм, когато се стига до човешката билогичност левите започват формулират аргументи срещу опростенчество и редукционизъм. Факт, който новата дисциплина отчетливо констатира е, че добре известната асиметрията между половете, в случаите на нашествия и доминация се пренамира в разпределението на гени, предавани по мъжка или женска линия; възможността даден мъж да има несравнимо повече наследници отколкото една жена често е била реализирана от завоевателите. Ако Колин Ренфрю и ортодоксията около него в последните десетилетия измисляха аргументи срещу историята за едно „индоевропейско“ нашествие в Стара Европа и Индия, сега тяхната теза е доказуемо несъстоятелна; като реверанс към съпротивата им прилагателното се използва само за съответните езици, докато популацията бива описвана като „степни народи“ или пък „ямная пийпъл“. Вече е ясно, че всички общности се състоят от индивиди с твърде разнообразен генетически материал, така че понятието за „раса“ не може да бъде смислено квалифицирано с прилагателната „чиста“. Това не пречи съществителното да има дескриптивен характер, но възпрепятства обяснителната му употреба. От края на ледниковата епоха и до Колумб хората в двете Америки са (практически) живеят в изолация от останалата част на света, така че могат да са пример за несмесвани популации като се виждат техните собствени културни постижения.
Ако геномиката бива схващана не само като метод, а и като квази исторчиеска дисциплина, поставя се въпросът за нейния мащаб. Френската школа Анали трайно е въвела понятието за дългосрочна история – Бродел публикува своята „Граматика на цивилизациите“ – а днес се пишат Големи истории с размери от астрофизическите до земните и по-малки. Книгата на Райх епизодично упоменава дълготрайност и респективно – уседналост и териториални претенции, но това са детайли, допълващи неговата по крупна „история на континентите“.
Между културите, съвкупности от черти, и генетиката на народите липсва реална корелация. Една особеност, която е дадена като пример още в началото на разглежданията е простта констатация, че ако гените са краен брой, а числото предци на всеки индивид расте като степен на двойката (2 родители, 4 баби и дядовци, 8 прародители... и т.н.), при достатъчен брой поколения то става по-голямо, т.е. функционално дефинираните предци материално не са родственици. Доколкото гените са групирани в хромозоми, оказва се, че в 10то поколение има 1024 предци за генофонд от 757 единици. Това подсказва, че традиционни представи за наследство и произтичащи права едва ли могат да претендират за някаква естественост. Райх привежда няколко примера за изследвания и публикации спирани или осуетявани с легалистични аргументи, опиращи до претенциите за собственост, които са особено осезаеми в американския контекст.
Схващането за геном е природо-научно и априори изучаването на неговите проекции в две измерения на пространството и/или във времето не би следвало да е нещо различно. Но земната повърхност и историята, се която разиграва върху нея, предварително разпределят всичко, което се вписва в тях: от политическите митове до фантазмите за самоидентичност, генните изследвания се оказват спорен предмет, към чийто собствени очертания книгата на Райх предлага да се завърнем.

Рейк Д., Кои сме ние и как сме стигнали до тук, София: Сиела 2022
Докинс Р., Себичният ген, София: УИ „Кл. Охридски“ 1998.
Ридли М., Геномът. Автобиография на един биологичен вид в 23 глави, София: Сиела, 2002

Пикетти и (не)равенството

Тази пролет с около половин година закъснение спрямо френския оригинал се появи и английски превод на книгата на Тома Пикети "Кратка история на равенството". При множеството графики (всички достъпни поотделно на неговия сайт), в около 300 страници текст няма място, достатъчно нито за по-разгърната история, нито за методологическа дискусия, нито пък за програмни изявления - от всичко има по малко, но общото впечатление е сякаш неотчетливо.
Една от графиките (F23) би следвало да е сензация, доколкото прави на пух и прах основната идеологема на неолиберализма - че за обществото като цяло било по-добре когато "пари при пари отиват" или, казано на икономически език, плоският данък е полезен за здравето на икономиката.

От данните и представянeто им недвусмислено се вижда точно обратното: отмяната на прогресивното облагане снижава ръстът на икономиката, примерно в Америка - два пъти.
Thomas Piketty, Une brève histoire de l'égalité, Editions du Seuil - Septembre 2021
Thomas Piketty, A Brief History of Equality, Harvard University Press - April 2022

За да Ви е Ясно

Откакто използва невронни мрежи, а не статистика, Гугъл транслейт превежда съвсем прилично, така че при желание всеки би могъл да вземе този линк и да получи превод от това, което долу е семплирано


If Russian history teaches anything, it is that “moral clarity” has no limits. If all right is on one side, then anything—literally anything—one says or does is justified. Indeed, to stop short of the most extreme measures is to indulge evil, which means risking the charge of complicity. When Stalin sent local officials quotas of people to be arrested, they responded by demanding still higher quotas. It was the safest thing to do to prove one’s loyalty. No one ever secured his position by calling for less severity to enemies. When everything is black and white, sooner or later everyone is at risk.
If only “moral clarity” had stopped there! But as with the cancel culture of recent years, the further one goes, the more virtuous one feels. Whatever assertion favors the right side must be accepted and whatever action harms opponents must be justified. True enough, official Russian propaganda transmits outrageous lies and the regime suppresses dissenting voices. Does it follow that everything said by the Ukrainian government and sympathetic observers must be true—or that anyone who calls for the skepticism normally applied to all partisan sources must be a Putin supporter? Should we, too, banish dissenting voices?
Even at the height of the Cold War, no one thought of banning Russian literature, art, or music. Quite the contrary; that is when Russian studies first flourished in America. Russian language began to be widely taught, in secondary schools as well as colleges, and the National Defense Foreign Language Act included Russian as a “critical language” to be supported. The very fact that the U.S.S.R. was perceived as a mortal enemy meant that Americans should know more, not less, about Russian culture. And it was also hoped that great literature and art, which everyone could share, might bring people together.
The overwhelming majority of Americans and Europeans now side with Ukraine. To be sure, the Democratic Socialists of America maintain that Russia is more sinned against than sinning and that the solution to the present crisis is to dissolve NATO. And Prof. John Mearsheimer at the University of Chicago argues that the crisis confirms what he has long argued, that by encouraging Ukraine to Westernize, we would invite understandable Russian interference. But these opinions now seem decidedly fringe.
Some Russian performers and public figures now must publicly declare opposition to Putin in order to perform. How long before Jewish performers and academics will have to declare their opposition to Israel, or Muslim ones to whatever Muslim land we are presently fighting?

Gary Saul Morson, The Cancellation of Russian Culture, First Things March . 14 . 2022

The Media

Ваксинацистите

Срастване на едрия капитал с Властта – така е бил разбран фашизма още през 30те г. Здравният фашизъм днес е съшото: фармацевтичната индустрия в тандем с неолибералните политически елити. Стъпкването на гражданските свободи е първата и решаваща стъпка в тези дегенеративни развития. Илюзия за неизбежност се създава с монотонно повтаряне на една или друга идеологема. Хипнотичното повтаряне на думата „ваксинация“ днес вече е не само стратегия, но е станало и идея фикс на самите управляващи - а след тях и на подалите се на промивка мозъци. Втора доза, трета доза, бустър, мустър пак и пак. И след по малко от година - всичко отново. Който не е възторг от чудото на спасението, което Властта организира, е подозрителен, навярно враг, и съвсем определено е социално безотговорен и глупав.
Икономическият аспект на случващото не остава скрит: вместо да плаща за лечение на заболелите, Властта спазарява купуване ваксини за всички. По две, три или четри. Фармацевтичната индустрия не се занимава с търговия на дребно или с логистика – тя само прибира парите за калпавите си продукти. И се грижи да внушава, че по-добро решение не може и да има. Мнението, че е по-добре да има лекарства и на когото му се наложи - се лекува, от самото начало бе дискредитирано: ваксините просто щели да спрат разпространението и нуждата от каквото и да е друго средство. Текущо обаче една доза ваксина предпазва слабо и съвсем малко намалява разпространението на вирус. Властта обаче препочита да преувеличава първото и да премълчава второто. Само че неефикасността срещу разпространението прави напълно несъстоятелно убеждаването на Обществото (не на заинтересованите индивиди): стигна се дотам, че отказалите да се ваксинират биват третирани като обществени врагове. В родината на Хитлер ваксинацията бе направена задължителна – също както там, където по-настоящем живее избраният народ. Антиваксърите зрелищно посочиха корените на такова идеологизиране като се накичиха с жълти звезди.
Отказвайки се от критично мислене и от така трудно извоюваните граждански права Европейското човечество в аванс подписва смъртния си акт. Дали ше бъде погубено от вирус или от глупост – няма значение. Че ваксинирането не решава проблема, а само го смекчава, това навярно всички го виждат и разбират. Но интересите са такива, че за друго не е разрешено да се мисли и, още по-малко, да се говори и пише. Фактът, че епидемията тръгна от град, където има лаборатория занимаваща се с вируси – това е чисто съвпадение. Властта иска да й вярвате, когато го твърди. Че от всичките ваксини, прилагани по три-четири пъти всеки сезон, дългосрочно няма да има никакви вредни последици – трябва непоколебимо да се вярва. А дали в последна сметка оглупялата от страхове цивилизация ще просъществува, кой го е еня?