петък, 30 декември 2016 г.

Как ще свърши Капитализмът - 3 | Does capitalism have a future?

“По лесно е да си представим края на света отколкото края на капитализма” – фразата е еднакво ефектна и вярна: зад привидния парадокс е скрит труизъм. ‘светът’ попада в порядъка на нагледите, докато ‘капитализмът’ е от порядъка на понятията – по лесно е да се гледа кино отколкото да се мисли абстрактно.[1]
Има ли капитализмът бъдеще? пита заглавието на книгата, а ‘пет звезден’ академичен състав обсъжда въпроса с полагаемата за научни претенции сдържаност[2]. Формално би могло да се твърди, че има баланс на мнениията: два поскоро отрицателни отговора, два донякъде утвърдителни и един – в страни. Реално отговорът е съвсем еднозначен: не, когато под капитализъм се разбира исторически познатото до сега. коментаторите тук са единодушни, че промяна/трансформация предстои в най- скоро време без никой да се ангажира да посочи достатъчно конкретно очертанията й. На жадните за сензационност читатели остава да съобразят, че авторитетите ще се въздържат от сайънс фикшън и обрисуване на дистопии. Въпреки това, с консенсуалното приемане, че настояшето е кризисно, неустойчиво, и дребен фактор може да има непредвидимо големи последици авторите сигурно биха могли да проявят малко повече теоретическо въображение което и да направи книгата по атрактивна.

Does capitalism have a future? / Oxford University Press 2013
Collective Introduction: “The Next Big Turn” 1
1 I. Wallerstein Structural crisis,or why Capitalists may no longer find capitalism rewarding. 9
2 R. Collins The end of Middle Class work: No more Escapes 37
3 M. Mann The End may be nigh, but for Whom 71
4 G. Derluguian What Communism was 99
5 C. Calhoun What Threatens Capitalsim Now? 131
Collective Conclusion Getting real 163

Щрек, който не участва в книгата, е рзюмирал съсдържанието й във въведението на своята /с../ и на свой ред издава дикусия под същото заглавие[3], в която участва отново Калхун, плюс други двама. Обемът е свит 10 пъти, нещата са казани сбито и ясно и отговорът е отчетливо ‘не’. И този път не само че less is more, но Щрек успява да намери място в своя текст и за обичайните си реторически светкавици.

Does capitalism have a future? / Socio-Economic Review, 2016. 163–183
W. Streeck On the dismal future of capitalism
C. Calhoun The future of capitalism
P. Toynbee Unfettered capitalism eats itself
A. Etzioni The next industrial revolution calls for adifferent economic system

In the reality of post-capitalism the place of social norms and institutions is taken by greed and fear as the ultimate mechanisms of social control. Together they power the self-economization and self-marketization of individuals adapting to unpredictably changing circumstances, among other things by relentless competitive investment in their ‘flexibility’ and ‘human capital’, so as to maximize their fitness for the imagined meritocracy of a ‘free’ market in a world of exploding inequality.

Онези, които нямат желание да четат, биха могли просто да изчакат – някои от прогнозираните промени са в рамките на десетилетие или две, а междувременно[4] случки и сценки определено няма да липсват. Оттам насетне е Голямата неяснота – деградация или катастрофа?


[1] Цитат от Fredric Jameson оригинално в. New Left Review in 2003, вж. по- подробно.
[2] Immanuel Wallerstein et al., Does capitalism have a future? ( by Immanuel Wallerstein, Randall Collins, Michael Mann, Georgi Derluguian and Craig Calhoun.) Oxford University Press 2013
[3] Wolfgang Streeck, Craig Calhoun, Polly Toynbee, and Amitai Etzioni , Does capitalism have a future?, Socio-Economic Review, 2016, Vol. 14, No. 1, 163–183 doi: 10.1093/ser/mwv037
[4] Една близка перспектива удачно е очертана от Paul Mason PostCapitalism: A Guide to our Future, London:Allen Lane. 2015/ Пол Мейсън, Посткапитализмът: пътеводител за нашетo бъдеще, София: Изток-Запад, 2016/, но вероятно най доброто по въпроса е на акселерационистите Nick Srnicek and Alex Williams, Inventing the Future: Postcapitalism and a World Without Work , Verso Books 2015

събота, 17 декември 2016 г.

Как ще свърши Капитализмът - 2 | How Will Capitalism End

Conceiving of the end of capitalism as a process rather than an event raises the issue of how to define capitalism. Societies are complex entities that do not die in the way organisms do: with the rare exception of total extinction, discontinuity is always embedded in some continuity. If we say that a society has ended, we mean that certain features of its organization that we consider essential to it have disappeared; others may well have survived. I propose that to determine if capitalism is alive, dying or dead, we define it as a modern society that secures its collective reproduction as an unintended side-effect of individually rational, competitive profit maximization in pursuit of capital accumulation, through a ‘labour process’ combining privately owned capital with commodified labour power, fulfilling the Mandevillean promise of private vices turning into public benefits. It is this promise, I maintain, that contemporary capitalism can no longer keep—ending its historical existence as a self-reproducing, sustainable, predictable and legitimate social order.
Книгата на Волфганг Щрек е компилация от дузина блестящи есета и няколко доклада от последните 5 години /2011-2015/. Текстовете са напълно разбираеми за всеки с минимум внимание и често ключовите икономически твърдения са представени фактуално чрез запомнящи се графики. Прилежното четене в ред (встъпление, гл.1, гл.2,...) сигурно е препоръчително, но пък едно от най добрите места за начало изглежда е кратката гл.10 (от 2012) - кратка и за това блестяща. Предварително става ясно, че словесният енжиниъринг, през който минават увъртанията и реториката на неолиберализма, е несъвместим с реално разбиране на актуалната проблематика. Там се набира и в сбита форма онова, което ще даде по-късно атрактивното заглавие на сборника и нашумялото едноименно есе:

capitalism in an important sense depends on remaining so ‘embedded’ as it thrives on the rule of law, mutual trust, normative coordination and institutionalized cooperation, creative intelligence and the like. Nevertheless, and at the same time, capitalist actors always struggle to escape from their social containment and free themselves from obligations and controls.28 Ideas of solidarity and institutions of social regulation are as a result at a permanent risk of erosion, with capitalist patterns of action spreading like cancer in the body social even though capitalism as such, pure and simple and liberated from social constraints, canot exist. In this sense capitalism feeds parasitically on the society that it inhabits or befalls, with its expansion ultimately amounting to its self-destruction unless checked by social and political opposition. Sometimes, as in the neoliberal era, the capitalist advance may capture the very politics that should contain it for its own good, and turn it into a vehicle of its own self-destructive progress.
Предходната глава (9) се е занимала по-подробно с изясняването на това що е капитализъм и как той изглежда. Там е дадена актуалнатa историческа схема, на която Шрек се опира. През 30-те славни години успоредно растят производителност, заплашане, инфлация т.е. нито експлоатация расте, нито се обезценяват прекомерно активите. Стопирането на инфлацията става чрез увеличаване на безработицата, а това позволява и самите пари да стават по-активни - т.н. ‘финансиализация’ която по-нататък става и евфемизъм за деиндустриализация, нo най-вече - дълговете не се резорбират, а се трупат. Следвоенното поголовно облагоденстване обаче е направило да изглеждат социално допустими данъчните облекчения за богатството. Не е нужно прозрение да се схване в чий интерес инфлацията е била отменена именно по този начин, още повече когато се вижда как успоредно с това нямалява събраният обем данъци. Държавата компенсира намалените си приходи първоначално чрез поемане на задължения, а когато кредитирането й престава да е правдоподобно, тя абдикира, оставяйки по-нататък задължняването на членовете на обществото. Именно този трети морфинг на проблема (инфлация, държавен дълг, частен дълг) довежда до кризата от 2008. Междувременно, пък и след нея, расте социалното разслоение така отчетливо описанот Пикети и признавано по настоящем от политическата класа.- “Power, after all, is the ability to refuse to learn.” подмята Щрек – наистина никой не желае да признае, че се разиграва спектакъл, започнал когато алчността отвързва производителността на труда от неговото заплащане. С нескривана насмешка Щрек напомня излюзорните схващания на Макс Вебер за един капитализъм, израсъл етически от протестанството и обречен на бюрократична регулация.
Безспорната точка, около която разглежданията се развиват, е, че обществото включва пазар, но пазарът не е, и не може да е, самото общество или дори негов модел. Накратко, ако Карл Полани е можел да счита пазарните фундаменталисти за глупаци, Щрек показва, че те са вредни и опасни - той поначало му дължи немалко като повтаря неговото схващане, че труд, пари и земя (днес:природа) не са стоки като вещите и икономиката не може да обясни социологията, тя реално е нейна специализирана част. ‘Икономикс’ – арсенал от опростените математически моделизации, както Куигинс съвсем неотдавна още веднъж убедително показа, неизбежно се проваля.
С въведението Щрек представя своята компилацията като продължение на сборника от Валерщайн и др. Има ли бъдеще капитализмът? Въпросът видимо е ситуиран в дистанция между предвиждането на непредвидимото и коментирането на обозримото.
Диагностика на Бодрияр е могла да бъде отхвърлена с етикетирането ‘постмодернизъм’, но ако тя страда от липса на основателност, това не значи че е неадекватна. Есетата на Щрек дават по-строг и рационализиран израз на сходно виждане.
At present, I claim, we are already in a position to observe capitalism passing away as a result of having destroyed its opposition—dying, as it were, from an overdose of itself.

петък, 16 декември 2016 г.

Как ще свърши Капитализмът | How Will Capitalism End

How Will Capitalism End? Essays on a Failing System
by
Wolfgang Streeck
(Verso,2016)

0 Introduction: Capitalism, its End and Afterlife
1 How Will Capitalism End?
2 The Crises of Democratic Capitalism
3 Citizens as Customers: Considerations on the New Politics of Consumption
4 The Rise of the European Consolidation State
5 Markets and Peoples: Democratic Capitalism and European Integration
6 Heller, Schmitt and the Euro
7 Why the Euro Divides Europe
8 Comment on Wolfgang Merkel, ‘Is Capitalism Compatible with Democracy?’
9 How to Study Contemporary Capitalism?
10 On Fred Block, ‘Varieties of What? Should We Still Be Using the Concept of Capitalism?’
11 The Public Mission of Sociology
Bibliography & Some links

A version of Chapter 1 was delivered as the Anglo-German Foundation Lecture at the British Academy on 23 January 2014. Published in:New Left Review 87, May/June 2014, 35–64.
Chapter 2 was first presented as the 2011 Max Weber Lecture at the European University Institute, Florence. Published in: New Left Review 71, September/October 2011, 5–29.
Chapter 3 was first published in New Left Review 76, July/August 2012, 27–47.
Chapter 4 first published as MPIfG Discussion Paper 15/1, Cologne: Max-Planck-Institut für Gesellschaftsforschung, 2015.
Chapter 5 first published in New Left Review 73, January/February 2012, 63–71.
Chapter 6 first published in European Law Journal 21(3), 2015, 361–70.
Chapter 7 originated as the Distinguished Lecture in the Social Sciences, Wissenschaftszentrum Berlin, 21 April 2015. Published in: New Left Review 95, September/October 2015, 5–26.
Chapter 8 first published in Zeitschrift für Vergleichende Politikwissenschaft 9, 2015, H. 1–2, 49–60.
Chapter 9 was first presented at a plenary session on ‘Studying Contemporary Capitalism’, 10th Conference of the European Sociological Association, ‘Social Relations in Turbulent Times’, Geneva, 7–10 September, 2011. Published in: European Journal of Sociology 53 (1),2012, 1–28.
Chapter 10 first published in Julian Go (ed.), Political Power and Social Theory, Bingley: Emerald Group Publishing Limited, Vol. 23, 2012, 311–21.
Chapter 11 was first presented at a conference organized by the SSRC and the Wissenschaftszentrum Berlin, The Public Mission of the Social Sciences and Humanities: Transformation and Renewal, 16–17 September 2011.
Wolfgang Streeck / in The Guardian, Dec.09.2016
Some links
Adam Tooze, A General Logic of Crisis, LRB, v.39, N.1, 5 January 2017
related readings:
Wolfgang Streeck Buying Time: The Delayed Crisis of Democratic Capitalism Verso books 2014
John. Quiggin, Zombie economics : how dead ideas still walk among us 2010 Princeton University Press
Immanuel Wallerstein et al., Does capitalism have a future? ( By Immanuel Wallerstein, Randall Collins, Michael Mann, Georgi Derluguian and Craig Calhoun.) Oxford University Press 2013

петък, 7 октомври 2016 г.

Детиен и Полит-теологията (II)

Marcel Detienne, Jean-Luc Nancy, Jurgen Habermas, Ernesto Laclau, Chantal Mouffe, Thierry de Duve, Judith Butler няколко имена, които казват много, и те са събрани в една книга (от 800страници):
Political Theologies,
еd. by Hent de Vries and Lawrence Sullivan,
2006 Fordham University Press, лесно намираема из мрежата.
При интерес, всеки би могъл да погледне, ако не друго, съдържанието: трийсетина статии в четири рубрики:
What are political theologies
Beyond tolerance: pluralism and agonistic reason
Democratic republicanism, secularism and beyond
Opening societies and the rights of the human

Като предмет на интерес тук остава преди всичко Марсел Детиен: именно на него се пада честта да стои в началото на първата секция. Неговият текст е Les Dieux du Politique en Grece Ancienne, преведен като The Gods of Politics in Early Greek Cities от (Janet Lloyd) била The 2002 Henry Myers Lecture at The Royal Anthropological Insititute of Great Britain and Ireland, и публикуван в Arion 12 (fall 2004) p 49-66. След финала стои негова бележка, че работел върху книга с подобна тематика, която десет години по късно все още не е налице. За превод на български е нужен ентусиазъм, повече отколкото има тук, но все пак ето поне няколко цветисти прагарафа от английския вариант

I think we should try to discover whether or not gods, particular gods, were directly involved in what I shall - if I may - call ‘‘the autonomy of the political domain in itself.’’ Let me spell this out. I have described the practices of the deliberative assembly and the repeated and regulated exercises performed by a decision-taking group that progressively comes to think of itself as a unity made from a plurality and that creates for itself this new public space. All these practices sooner or later, depending on the circumstances, played their part in forging the by no means ordinary idea of the group’s sovereignty over itself. Yes, sovereignty, and I am of course thinking of those first Greek cities, which never needed to behead a sovereign or to abolish an ancien re´gime. But now, as a careful comparativist, my thoughts also turn to the whole of ‘‘traditional’’ West Africa, which does not appear to have any ‘‘public places.’’ Indeed, you could even say that there is no space at all there between the power of the king or royal chieftain and society, which is organized into clans. The king accumulates in his person all the powers that are disseminated among the clans and lineages. As the Africanist Alfred Adler puts it, in many cases the sacralized power that is vested in him leaves no separating gap between his person, which is set about with prohibitions, and the society, made up of clans and lineages. This society seems to base its idea of itself on its recognition that the king assumes the (often weighty) privilege of ensuring the society’s union with the whole collection of the forces of nature, both visible and invisible. On the one hand, we thus find a society that forms an image of itself through a sacred king; on the other, one in which a certain idea of the city, Hestia, is formed by a group that, for its part, comes to believe that the sovereignty of this new unit, the city, resides in itself.

Тhere was pressure, already in the Christian Augustine, to consider polytheisms as vast terrae incognitae that were destined eventually to receive True Religion, whether from Christianity or from Islam. As our experts have established, over three-quarters of the world is naturally polytheistic. Consider for a moment the eight hundred myriad deities in Japan, the countless metamorphoses of the deities of Hinduism, the thousands of genies and powers of Black Africa. Likewise, the forests and mountain ranges of Oceania, the Indian subcontinent, and South America are teeming with pantheons with great clusters of deities.

It is probably fair to say, without fear of contradiction, that, in the limitless horizon of polytheisms, monotheism appears as a kind of religious mistake—for these do occur, just as sentimental mistakes do, although the latter fortunately tend to be more shortlived. Polytheistic societies revel in their ignorance of churches and episcopal authorities, whether pastoral or papal. They mock these upstart monotheists for their insistence on ‘‘having to believe’’ and their proselytizing efforts. As we all know, the field of polytheisms constitutes a vast continent, one that awaits all those wishing to experiment in the world of the possible relations that link divine powers.

As all Hellenists know, the ritual calendar, with all its information, relayed about fifty percent of the ‘‘laws’’ of Solon. But the essential point for me is that ‘‘the affairs of the gods,’’ the first section of ‘‘public matters,’’ were debated, discussed, and decided in the assembly and - moreover - in the first part of the assembly. The assembly decided by a majority vote how the new calendar should be organized and the order in which the various gods would be honored. So the sovereignty of the group over itself clearly also covered its gods and their affairs. I should perhaps interject, in passing, that there was a hierarchy in the way that things were ordered: the affairs of the gods were dealt with first, and by this select circle of citizens from long-established families. But why and how did mortals, human beings, gain such a hold over ‘‘the affairs of the gods’’? It turns out that among these people, ‘‘our’’ Greeks, the gods, the gods of Olympus and the whole world, never thought of inventing such a thing as a ‘‘city.’’ Cities were an invention of men, of mortals, and one fine day the gods woke up to this fact. In no time, they were jostling at the gate, clamoring for the privileges of a so-called poliad deity - as it were, a better paid ‘‘chair’’ than an ordinary seat in the pantheon

събота, 10 септември 2016 г.

Детиен и Политеизмите (I)

Марсел Детиен (р. 1935) е френско-белгийски класицист и компаративист, лектор в редица престижни институции и автор на множество трудове. (На български е преведена неговата книга Изобретяването на митологията, С. 2004). След приключване на активната си академична кариера, той започва да отделя повече внимание на проблематиката около конструирането на идентичност. Текстът, предложен тук, е бил публикуван в „Монд Дипломатик”, ян. 2011 г., като за негов повод е служил сборникът L’Impensable Polythéisme. Etudes d’historiographie religieuse, Paris, 1988. под ред. на Francis Schmidt. При все че темата е сериозна, тонът е ироничен и изпълнен с алюзии, а не с аргументи. Детиен сякаш ни напомня, че Просвещение на повечето езици е едно съществително име, но французите го обозначават чрез множественото число, казвайки обикновено Светлините.

  За Политеизмите

     Марсел Детиен

Че две трети от съвременното човечество "естествено" са политеисти, би било трудно разбираемо изявление, ако не се припомня при какви обстоятелства внезапното утвърждаване на "единствен бог" е довело до разпознаването на множество и многообразни богове. За да се разбере и мисли за това, какво означава "политеизъм", в Европа и нейните разширения трябва исторически да бъде разгърнато, между Рим, Мека и Йерусалим, изобретяването на този или тези монотеизми, които ни изглеждат толкова важни.
“Политеизъм” идва от гръцкото polytheos, който се отнася до множество богове", дума изобретена, изглежда, от Есхил в една от неговите трагедии, за да се определи някакво заграждение, при портите на Аргос, където са събрани, почти безразборно, шест или седем богове. Нищо повече от една малка политеистична градинка, каквито има десетки в страната на гърците. Едва по време на Ренесанса думата "политеизъм" навлиза в езика, става понятие и проблем: тя ще направи от езичеството същност, монолитно противостояща на християнството, което е доминираща фигура на догматичен монотеизъм.
Историята на религиите, така както е била оформена от деветнадесетия век, е хибрид. Тя произлиза от два различни вида: християнската теология, от една страна, и историята, която иска да е научното и позитивно познание, от друга. Въпросът за политеизъм (или политеизми) се ражда от рефлексията - на философи, социолози, антрополози или теолози – относно "религиозните извори на човешкото", видяни като съществени за познаването на Запада и гарантиращи нашата привилегия да въплъщаваме цивилизацията. Разбираме защо един сравнителен и експериментален анализ на политеизмите - родове, видове, разновидности, стилове - продължава да е непривичен, ако ли не под възбрана, в повечето места, където от десетилетия към въпросите и проблемите се подхожда с категориите, присъщи на монотеизма, и преди всичко - на най-"католическия"[1] от трите.
Обаче историографията, онази, която върви от Новия завет към Стария, дава така да видим по какъв начин един първичен монотеизъм, окачествяван като «библейски», е внедрен в една история богата на конфликти и разкъсвания. Старият завет, еврейската Библия, ползва аванс от няколко века спрямо «Евангелието» - Благата вест, на арамейски и гръцки. Нашeто реконструиране на миналото в Близкия Изток ни приканва да вярваме, че появата на бог, отхвърлящ всички други, може да датира от VI в. пр.н.е. В това има нещо особено, доколкото страничният наблюдател днес е осведомен за съществуването на изправен хоминид, отпреди един милион седемстотин хиляди години и на африканския континент. От момента, в който развитието на мозъка му е позволило употребата на език, няма съмнение, че подобно живо същество, толкова уязвимо, започва да си въобразява малки двойници и всякакви видове субекти, които ние наричаме свръхестествени, изхождайки от сънищата и от вдъхновенията, необходими му, за да оцелява ден след ден и нощ след нощ. Може би един (или една) от тези далечни ранни двуноги си е създал представата за някакъв дух, мечтащ да отстрани всички други. Засега, следва да се задоволим с тази особеност, която се проявила в едно номадско племе от Близкия Изток, из Сирия и Ханаан - когато няколко пастири, помежду два стана, започнали да вярват, че техният елоим, техният мъничък «национален» бог, е искал да бъде почитан като единствен елоим, че се нарича Йехова и че той е решл да отдели "синовете на Израил" за да си направи свой "избран народ". На пръв поглед, случката е незначителна. Нито асирийците, нито гърците или африканците не са се развълнували, нито дори китайците. Единствените, чиято реакция бихме искали да узнаем, са персийците, съвременни на юдеите след Вавилонското изгнание; съвременници, които предпочитали да оставят автономия на завладяните народи и които също познавали божества като Йехова, неприсъстващи материално, без храмове и статуи.

Специалистите на Библията, протестанти или католици, са съгласни в констатацията, че ревнивата мегаломания на мъничкия израилски бог би била безпредметна, ако хилядолетия политеистично минало не бе изпълнило кръстовища и светилища из Близкия изток с фигуративни представяния на повече или по-малко божествени сили.
Във века на Волтер, повече от две хилядолетия след Второзаконие или Eзекил, Дейвид Хюм е имал дързостта да признае първенството на онова, което някои негови съвременници обичали да наричат (в единствено число) "политеизъм". Докато дойде ред Западът постепенно да анализира политеизмите, ще трябва още дълго време - толкова голяма е била, и все още е, в много страни, силата на християнския монотеизъм.
Археолози, лингвисти и историци наскоро са започнали в Боязкале[2] инвентаризация на хетските пантеони в това "място на събрание на богове", което изглежда било столица на царството. Един силно централизиран политеизъм, със своя администрация от писари, служители, министри, заети с опис на избуяваща популация от божества, чиито тела следва да бъдат подържани – в случая, 'душа' от желязо, облечена в скъпоценен материал. Успоредно с тях, експерти по шумерски и древно-вавилонски цивилизации пък продължават да ни показват какво старание образованите – жреци и писари - са вложили там в организирането на стотици богове, в тъкуването на тяхната номенклатура, в групирането им по двойки и тройки.

Другаде, а понякога и просто встрани, един отпечатък от крак в пясъка, един празен трон, метално огледало, мирис, тишина - това са богове. В Япония те са безброй: всеки предмет, всяко същество, едно зърно ориз, топоним, клон, камък. Дълго време Западът е класирал тези ежедневно измисляни хиляди малки неща в чекмеджето "анимизъм", смятайки, че така дарява на милиони човешки същества надеждата някога да узнаят истинското значение на Anima[3], благодарение на онези, които съвсем християнски се грижат за душите. Докато в нещата, в предметите, наречени "фетиши", които африканистите анализират, слушайки онези, които ги оформят за своя употреба, това са мимолетните гадателски риуали или хилядите пътеки за пропътуване между раждането и умиране, предаваното от предците към следващите.

Дори богове да има навсякъде, във всички части на света, това не значи, че се раждаме с понятията за могъщи духове или велики богове. Те вероятно са придобивани от слушането на онези, които говорят за тях, от гледането на церемониите, измислени, за да им се дава форма и, понякога, консистенция на "свръхестествени деятели", селекционирани, било за да се намесват пряко в живота на хората, било за да се подхранва спекулативното мислене относно метаморфозите или относно общуването без думи и без език, между духовете или ангелите. За щастие съгледвачите от човешкия род хвърлят понякога, тук или там, сред нощта светкавицата на светулка. Така един от тях, посред вълненията от откриването на Новия свят, отбеляза , че навсякъде и винаги има "хорски мнения", понякога простодушни, понякога чудовищни, стига те да принадлежат на други. И той – това е Мишел Монтен - предлага с «половин уста», че тези вярвания, следва да се припишат на "великия производител на чудеса", който е самият човешки ум, единствено способен в много отдалечени места и времена да произвежда вярвания, «сходни» и също толкова "абсурдни".
И ако вярванията растат естетвено "като зеле", кои могат да претендират за "върховен авторитет"? Възхитителният съгледвач сигурно е добавил негласно, че множествените богове, духове или гении, не се бият групово, организирани в квартални банди. Никое зърно ориз досега не е бленувало да пороби живеещите по цялата населена земя – “ойкумена” на покръстващите. Проста констатация е, че монотеизмите, най-малкото онези от тях, които размахват крилете на прозелитизма, воюват срещу всички, и на първо място, помежду си. Банална истина: християнството и ислямът се впускат в мащабни взаимни кланета, след като веднъж са се осъзнали за противничещи свидетели на Истинското Откровение. Патетична история, ужасно смъртоносна, и която днес е приела Холивудския стил на "Война на цивилизациите". Ако има Истина, тогава другите вярвания спадат към Грешката.

Но ето че по времето на император Август се появява някакъв дребен пророк от Палестина, със свое послание за любов, своя смърт чрез разпятие, със шепа от поклонници, екзалтирани от харизмата на един "бог", загрижен за всяка отделна душа. Особеност между другите. Да се вярва семейно във възкресението на пророк, считан за възхитителен - дотук добре, да се убеждава на събор[4], че Исус е дошъл за да спаси света, това е само още един случай на месианизъм. Най-малкото зло, носено от основател на нови вярвания, е даването на уверения, че той носи нещо като "по-висша религия ". Защо пък да няма, в един затънтен край на Галилея, откровение за голям проект: да бъдат спасени хората от света, пропаднали внезапно заради нарушение, което не е тяхно? Сигурно е похвално да бъдат осведомени приятели и близки, че вече "Всичко има смисъл!" Това не означава да се бленува под някой чинар за огромно дело по всеобщо изключване на "грешката", която са представяли други вярвания. Но именно това се случва на Запад, около 320 г. от днешното летоброене, когато един римски гражданин, - не толкова банален, колкото друг, тъй като бил император, нито по-добър, нито по-лош от своите предшественици - избира да се обърне към «благата вест». Константин все още е имал време, за да стори собствен строго личен избор. Но уви, в началото на този четвърти век, верните на бедния разпнат, събрани на "събор" за думите на учителя, направени на "книга", основават онова, което ще се нарича “църква”[4], избирайки да пуснат корени в сърцето Империята, в града на Ромул и Рем. Когато тази църква е могла да се опре на властта и авторитета на главенствуващия, сигурна, че тя единствена е получила откровение чрез истинното тълкуване на Писанието, тя скоро ще проповядва задлъжението да се вярва в нейното кредо, изключвайки всяко друго "вярване", ставайки така, самата тя, идолопоклонство и суеверие.
По този начин израства йерархичен клир, чиято власт ще затъмни в продължение на векове в световен мащаб всички други "божи служители". "Западната цивилизация" е пусната в ход, за да покръсти чуждите народи, да завладее земите на дивите анимисти, да води с Кръста справедливи войни, наричани "религиозни", да доведе навсякъде признание за истината и доброто.
Ето как в пороя от изгубени души, ние станахме "политеисти". С волята, при някои, да поставят в критична перспектива дълбочинната история на един монотеизъм с тоталитарно призвание, с напълно умишлена и призната нетърпимост. Което пък носи непосредствена печалба: да се разкрие огромния ресурс от въображение, с който разполагаме, след като веднъж е отстранено самото понятие за «фактически религиозна грешка". И един дяволит експерт ми подшушва: "Многообещаващ пазар са това, политеизмите! "

Бележки
     Есхил, Молителките
[1] (1) Oт гръцкото katholikos произлиза «католически», значещо вселенски, универсален; (на това място се разпознава и една популярна парафраза).
[2] В оригинала Bogasköy (Турция), днес Боязкале, и по-специално намиращите се в близоcт останки от хетската столица Хатуша.
[3] Анима, т.е. "дъхът на живота", “souffle de vie», "душа" на латински.
     Монтен, Апология на Р. Сабундски гл.12
(4) За древните гърците 'ойкуменът' е обитаваната Земя, по-късно това е римската империя, преводната форма на съответното прилагателно ‘икуменически' е ‘вселенски’.
(5) Събор е на гръцки еклезия,- оттам и френското еglise т.е."църква"; книгата на гръцки е biblion т.е. библия.

събота, 30 април 2016 г.

Лек за Ума | Medicina mentis

Аналогиите приемани буквално, често подвеждат, но пък гледани по-критично понякога разкриват интересни перспективи. Обществото да е болно? Сигурно не е така: обществeният механизъм, всеки управник ше ви каже, може да бъде поправян. Пo всичко личи, че лекари и инженери са две професионални квалификации, създаващи осезаеми отражения (поражения?) върху социалния свят. Патологиите и умствените повреди, които кризата от 2008 разкри в Америка едва ли могат да бъдат изброени, но изкочиха разни интересни находки.
Преди две години някой създаде в Уикипедия занимателната статия Психопатщина на работното място. Clive Boddy твърди, че още в 2005 г е обявил червен код за "опасност от психопати"[1], а на следващата година двама експерти вече публикуват книга по въпроса: Snakes in Suits: When Psychopaths Go to Work[2]. В нея се правят и важни уговорки, дали и как психопати и социопати се различават - дистинкцията е особено важна, след като в натуралистките разбирания на американските популации адвокатите стоят също като психопати. Обаче няма спор, че както и да се гледа и както и да се разбира най-изявените психопати работят на Уол стрийт и въобще са в креслата на СЕО / Изпълнителните директори. Тук е и 'естественото' разбиране, че Капитализмът няма пороци, само кадрите са калпави. Тази, позната в Източния блок формула, послужи за оправдание на провала, а сега се експлоатира съвсем аналогично: вина за кризата има ‘крони капитализма’/ crony capitalism/, аверите и далаверите, а принципно, от истинският чист и свят капитализъм, по-добро няма. Съвсем неотдавна тезата бе изложена с публицистичен жар от Роналд У. Дворкин, лекар превърнал се в политически теоретик- популяризатор[3]: Karl Marx to the Rescue? пита той.
Че проблемът добива сериозност, започва да личи както издава едно неотдавнашно социологическо изследване:
The Harvard University survey, which polled young adults between ages 18 and 29, found that 51 percent of respondents do not support capitalism. Just 42 percent said they support it.(April 2016)
Срещу недвусмисления резултат дресираната журналистика веднага формулира аргументът, че, реално, младите хора не възразяват срещу принципа, а срещу реализацията - едно снизходително обяснение, малко по-милостиво от обвинението, че (тези, младитее) просто не знаят какво говорят. Този резултат едва ли ше има отзвука на експерименталната доказателство приведено от Гиленс и Пейдж, че "Америка е олигархия". Вече втора година тяхната работа бива оборвана и коментирана, също както и книгата на Пикети. Сега са на лице безчет аргументи, че неравенството съвсем не вреди, че Пикети е уравновиловчик и не разбира, нито от икономика, нито от политика - най доброро доказателство е именно че ги смесва. Действително икономикс е чиста наука за разглеждаща идеалният решавател, оптимизиращ своята изгода: такъв е психопатът на Уол стрийт, готов на на всякакво престъпление, стига да има 'рационална' увереност, че то ще остане неказано. Икономическите привилегии обаче намират един съвсем недвусмислен израз в медицинско проучване показващо, че сред 1% най-богати американци очакваната средна продължителност на живота е с 15 (петнадесет) г. повече, отколкото при бедните. Пред фактите, едно време казваха, "и боговете мълчат", но не и американcките журналисти. Тепърва се съчиняват обяснения как природно здравите хора работят и забогатяват повече и очевидно живеят и по-дълго. Нищо, че вече измина десетилетие откакто МакНамии и Милър публикуваха "Митът за меритокрацията"[4] и че Пикети обърна внимание на заниженита социална мобилност в Америка.
     *
Да не забравяме инженерите все пак - преди няколко години Xeртог и Гамбета констатират:
A mong Islamic terrorists born or raised in the West, nearly 60% had engineering backgrounds. 46% of the (male American) engineers describе themselves as both conservative and religious, compared with 22% of scientists.
In Islamic countries engineers, in particular, were three to four times more likely to become violent terrorists than their peers in finance, medicine or the sciences. The next most radicalizing graduate degree, in a distant second, was Islamic Studies.

и което от статия сега е превърнато в цяла книжка[5].
Но това се случва със ислямските страни, в Америка най-много да сбъркат някой инженер с философ; което може да се окаже катастрофално за тази дисциплина, както показва случаят с Лудвиг Витгенщайн. Лек за ума едва ли помага след лоботомия.


[1]Boddy C., The implications of corporate psychopaths for business and society: An initial examination and a call to arms,Australasian Journal of Business and Behavioural Sciences 1, 2005 (2), 30-40
[2] Babiak P., and Hare R., Snakes in Suits: When Psychopaths Go to Work HarperBusiness, 2006.
[3] Dworkin R.W., How Karl Marx Can Save American Capitalism , Lexington Books (2015)
[4] McNamee S., Miller R. K. Jr., The Meritocracy Myth, Rowman & Littlefield, 2009
[5] Gambetta D., Hertog S., Steffen Hertog The Curious Connection between Violent Extremism and Education, Princeton Press 2016