петък, 27 октомври 2017 г.

Икономиката на Константин

Изглежданапълно сигурно, че липсва яснота, как наистина, се е случил възходът на християнството в Рим, тъй като съществуват убедителни доказателства, че всички оцеляли първични материали, подкрепящи християнския наратив, след 4-ти век са били съществено променяни от църквата – най-очевиден пример за фалшифициране и подправяне е смехотворно неправдоподобното "Свидетелството" на Йосиф Флавий. И като се имат предвид взетите от християните през 4-5-ти век крайни и репресивни мерки за изличаване на всички "езически" библиотеки, не е вероятно такива произведения да са останали непроменени, особено предвид политиката на Евсевий Кесарийски, че лъжата е напълно оправдана при прокарването на интересите на църквата.

Константин се сблъскал с критичен проблем в управлението на обединената империя, когато вече победил и убил източния император Лициний: държавата била бакрутирала след години гражданска война, съкровищницата била празна, и той отчаяно се нуждаел от средства, за да плати на армиите си. А от времето на Диоклециан, който се опитва (напразно) да постигне стабилност въвеждайки контрол върху цените на основни стоки и чрез замяна на вече девалвираните монети от благородни метали с несъстоятелни книжни пари (fiat money), империята била във влошаваща се икономическа криза. Големите храмове обаче притежавали баснословни богатства и в известна степен функционирали като «инвестиционни банки» за римския свят - най-големите храмове били толкова богати, че редовно били търсени от полисите, царете и тираните за заеми при набиране на армии и финансиране на войни. Така че основният мотив в подкрепата на Константин за християнството е тя да му позволи да заграби астрономическото богатство на храмовете - нещо, което никой предишен владетел не е дръзнал да направи – за това било необходимо да се съчини религиозен претекст, рационализиращ и оправдаващ тази кражба от свещеното имущество на боговете. На хората се предлагал широк спектър от стимули, провизии и подкупи, за да се откажат от старите религии, а новопокръстените християни получавали данъчни облекчения, преференциално третиране при всички услуги, предоставяни от държавата, включително заетост в армията и гражданска служба, шконтирани недвижимости, транспорт и настаняване при пътуване както и безчет други мерки, предназначени за промотиране на новоизработената религия. Амиан Марселин и император Юлиан (единственият оцелял от клането на семейството на Константин след смъртта на тримата си сина и наследници, които по-късно воювали един срещу друг), наред с други, дават просветляващи описания за характера на тези нови християни, които те описват като шарлатани, мотивирани главно от алчност и възможностите за самообогатяване, подсигурявани им от християнската църква.
Новата християнска църква, разработвана от Евсевий и Никейския съвет, е централизирана монолитна религия с имперски обхват и регионална йерархия, която насърчава идеите за покорство пред императора и оправдава неговото авторитарно управление като Божия воля. Любопитно е да се отбележи, че макар да е наследил банкрутирала империя, веднага след като прегръща христианството и ограбва храмовете, Константин изведнъж придобива средствата, за да започне мащабна програма от публични дейности, между тях - изграждането на нова столица, Константинопол, на мястото на гръцкия град Византион.
Разбира се, Евзевий се постарал в ретроспективното изработване на история и потекло за новата религия и насърчава духовниците да лъжат, за да обслужват интересите й, докато орди от фанатични монаси - нетолерантни, брутални и фанатични, дотолкова, че правят талибаните да приличат на (девойки) скаути, - тръгват да унищожават всички значими библиотеки и други хранилища на "езически" познания. Този разказ е отражение от дезинфекцираната през 4ти век фикция на Евзебий и един от най-известните библейски учени, Константин фон Тишедорф, е отбелязал, че "трябва да признаем, че нямаме източник на информация относно живота на Исус, различен от църковните писания, компилирани в края на 4ти век ". И също е интересно да се отбележи колко съществено се е променил действителният текст на Библията през годините: най-старата известна Библия (Codex Sinaiticus) описва смъртта на Исус на "stauros" (дърво), а не кръст, и не съдържа нито едно раждене от девственица нито възкресение, така че тези подробности са добавени по-късно, а пък остава озадачващо, защо евангелията съдържат четири противоречиви и спорни версии на възкресението (всеки път в различно време от деня, преди различни свидетели и в присъствието на различен брой ангели).
Историците, независими от църквата, днес са склонни да се съгласят, че традиционното повествование за християнството като произхождащо от маргинално движение (grass roots movement), чиято поулярност лавинообразно се разраства и спечелва подкрепата на Константин, садистичен и сериен убиец (който по ужасяващ начин урежда убиването на съпруга си и собствения си първороден син), до голяма степен е фикция, също както и митът за преследване. Иронично някак си, в Рим от първи век изглежда е имало бунт или робско движение водено от някой, наречен "Хрест" (обичайно за роб име), което едва ли е забележително, освен че предоставя основа за ретроспективно съчинителство и допълнения от по-късни християнски книжовници, които, след като унищожили библиотеките, смятали че държат онова, което са единствените оцелели ръкопис на автори като Тацит, Светоний и Йосиф - поне докато непроменените оригинали на Йосиф и други ключови документи не биват открити в персийски и по-късни арабски библиотеки, и те показват степента, до която съзнателно са били подправени държаните от християни документи.
В действителност изглежда, че християнството, такова каквото го познаваме, вероятно е изобретено и въдворено през 4ти век от император Константин, най-вече за да му осигури цялото натрупано в древния свят богатство. По-голямата част от това, което понастоящем се приема като исторически факт по отношение на християнството в римския свят, е невярно и истеричните разкази за т.н. "мъченици" са изобретени да удивляват простодушните, отразявайки неподправената нечестност, с която религиозните фанатици предприемат начинания, чиято единствена е да промотират техния религиозен бpенд (their own brand of religion.)

Оригинал: Rowan Walters Сomment to The Growth of Christianity in the Roman Empire by Colin Ricketts

понеделник, 14 август 2017 г.

Две Неща

две статии от по десетина страници, които биха могли да останат незабелязани; и две анализират текущото състояние на света, при това - по интересен начин:
John Lanchester, , It Zucks / LRB
Kurt Andersen , How America Lost Its Mind /The Atlantic

*
Фейсбук = щрак + щрак+... Това е.
Фейсбук е една огроомна щракалка: нонстоп, две милиарда употребени седят и щракат, а от кликовете Цукерберг печели пари. Основната цел на Фейса е да генерира трафик, като гениалната догадка във фундамента е - казано високопарно - че субект и обект могат да съвпадат: потребителите и стоката да са същото. Мъгла от интереси и мотивации витае зад всяко човешко действие, но е достатъчно, че някакви примитивни нейни форми са познати: било то базисната биология или деградиралата във формата на любопитство социалност. Интересът към себеподобните е самодвижението -предлаганата от Фейса ‘стока’ е безплатна, това сте вие самите, научени от неолибералната идеология да мислите за себеси си ‘пазарно’ и саморекламирането да е станало ваш инстинкт. Като се самоопределяте, задавате и сегментирането на пазара, което е ключово за рекламното таргетиране. Към това се добавя и възможно най класическата маркетингова стратегия “от уста на ухо”. Цукерберг търгува изгодно своите самоориентираните шракачи, стока бодро купувана от рекламаджиите. Единствено, той следи ходовете на потребителите да остават в рамките на закона, бил той морализаторски или собственически, но от съдържанията на Фейса за него нищо няма значение – те са само претекст.

*
Като са лишени от власт и отговорност, на радикалите, левите, алтернативните е оставено поле да фантазират и измислят, да въобразяват. Нонстоп купон. От дясно, където е Властта и (предполагаемо) отговорността, манталитетът е казармен. Така беше в Америка след шейсетте, когато хипитата преобразиха социалния пейзаж. Неизбежно, съблазняваната в течение на десетилетия Власт се е поддала на изкушението и затова сега там гъмжи от овластени политици с алтернативни разбирания – че Джизъс иде, извънземните също, че дарвинизмът е лъжеучение и университетитети са вредни, и пр. Това е правдоподобната схема на историята, която Андерсен разказва и тя е донякъде вярна – но само донякъде. Лозунгът Anything goes важи там където нещата нямат реални последици. А такива са разбира се псевдоалтернативте на консуматорското общество: коя кабеларка ще предпочетете, на кой оператор ще се вържете – все едно. Но псевдоизборът се представя като ключов в граденето на имиджа, личната фикция с която всеки живее живота си. Подвеждащият аргумент е, че няма как принципно да бъдена посочена точка, в която реалното става фикция или обратно; за отделните частни случаи такава се намира. Раэликата между видовеге, както още схоластиците изтъкват, е различна от разликата между родовете: наличието на фиктивни алгернативи, не обезсилва различието между фикцията и противостоящото й, познато най вече като действителност.

сряда, 19 юли 2017 г.

Големият Регрес (III)

Една картинка, която (по)казва всичко:


Подробният наратив е в писанията на Щрек (и по-нататък ще бъде резюмиран...)

понеделник, 10 юли 2017 г.

Големият Регрес (II)

"Гoвемият Регрес" е една четивна колекции от разнородни текстове, представящи критични перспективи към съвременния Западен свят. Дискурсите разпознаваемо се разпределят в стандартната схема индивидът-между-политика-и-икономика като според интересите си авторите акцентират на някой елемент или релация от нея. Тежкият и неизказан проблем обаче е липсата на речник: опонентите на критиката не само са си присвоили просвещенческата реторика, но и са направили неизползваеми ред ключови термини. Логически няма как фундаменталната критическа рамка да не е бинарна, но водещата идеология на неолиберализма е подменила структурирането със ранжиране: в континуума от числата, които икономическата дисциплина бълва, е трудно да се посочи точката, където интересите се обръщат(*). Връщайки се демонстративно към архаичната реч още преди десетина години Уорън Бъфет агресивно каза There’s class warfare, all right, but it’s my class, the rich class, that’s making war, and we’re winning.[*] Противно на елементарните прогресистки очаквания, класите не само не бяха ликвидирани, а напротив от горната еманира една глобална форма, която се конфронтира с предишните. Именно на това място е видно, че нещо в концептуалния апарат не достига. Действително, ако дори условно се ползва опозицията капитал-труд, ясно е че сега тя е удвоена от друга бинарност, схващана може би най-лесно като противопоставянето подвижно/ неподвижно. Един подвижен глобален капитал несъмнено съществува и именно неговите прояви са новостта на съвременната проблематика. Обратно обаче, освен чисто номинално 'глобален пролетариат' не съществува - неподвижността е единствено съвместима с втория елемент от старата опозиция и разбалансирането на стандартната схема е видно: капиталът е и глобален и локален, докато "трудът" е само локален. Но дори неадекватно, реанимирането на остарели постановки може да бъде далеч по просветяващо отколкото изобретателните анализи, с каквито книгата изобилства. Един елементарен пример би бил "Новата класова война" пред(по)ложена съвсем наскоро от Майкъл Линд - като епизоди в нея Брекзит и Тръмп са далеч по разбираеми отколкото ред изтънчени "обяснения".

Глобалният капитал не само че не е локализиран (дори оф-шор), но няма и собствено политическо представителство - няма нито тяло, нито лице. В този аспект се провижда и че дистинкцията политика/ икономика също започва да е дисфункционална: глобалният капитал е откъснат от собствена политическа или идейна структура, извън конституиращия го стремеж към печалба. Ако за трийсетина години след Втората световна война държавата и политическите механизми са удържали едно статукво между антагонистичните класи, по-късно тези посредници са само симулакри: властта постепенно бива иззетта в архитектурата на структури създавани с тази цел, а демокрацията е само фасадна. Насочващите имена за тези форми на регрес идват с фразеологията на пазарния фундаментализъм и неолиберализма.

Eдна добра начална точка в книгата е есето на Давид Рейбрук, което се фокусира върху неадекватносттта на съвременните избирателни системи. Спорид него те са бриколаж, който комбинира изборите на 18в, избирателното право от 19в, медиините рамки от 20в и Интернет технологиите от 21в. Западните срани гръмогласно се самоописват като демокрации, но фактът е, че с времето избранниците се оказват все по-заможни от своите избиратели, така че системата е олигархична, независимо от това колко (не)искрено политиците твърдят, че обгрижват общи интереси. Освен че минимизра недоволството, гласуването като процедура не генерира рационалност - то е метод за вземане на решения. Ако Ападурай пише за "умора от демокрацията" сигурно е добре да се уточнява, че умората е от фасадната демокрация.

Брекзит и Тръмп са двата примера, които заемат досадно много място в книгата: и в двата случая местните структури бяха прегазени, а легитимността бе добита чрез манипулиране на популистки вот. Те обаче са показателни по-скоро в смисъл, че маркетинговата техника успя "да ги продаде" на избирателите, а не че са израз на дълбинни желания. Спечелилият вот и в двата случая е в рамките на флуктуации, което отнема убедителност на множество коментари из текстовете на книгата: съвсем реално е мислима изборната победа на Клинтън, което определено щеше да спести доста от вторачването във фигурата на Тръмп.

Абстрактните трактовки рядко са атрактивни и затова може би по персонализираните повествования на Пол Мейсън или Сесар Рендуелес се открояват. Пол Мейсън биографически описва какво означва в неговия роден британски град замяната на стария капитализъм от новата глобализирана версия. Неговата теза е, че глобализцията материално е неибежна, но онова, което следва да бъде отхвърлено, е неолибералната идеология: освен че е откровено антисоциална тя е и агресивно култивирането на несправедливост. Рендуелес пък описва неотдавнашните събития от гледната точка на Испанец, нещо вероятно малко познато в Европа, където три други езика създават илюзията, че изпълват пространството й.(§)
Още по страничен е погледът на Панкаж Мишра, който пък се връща към ницшеанското разбиране за "ресантиман" - обикновена френска дума, която по силата на съответното лексическо поделяне трудно намира еквивалент в други езици. Макар и несръчен, опитът припомня, за кой ли път, че няма звучащи убедително аргументи за страната, от която е осезаемо де факто неравенството, докато й проповядват равенството де юре. Мейсън, повече от всички, като че ли се доближава до идеята, че за близо 2 века синдикализмът е станал част от местната европейска култура, докато в тази на пришълците такова нещо определено липсва. Така апологията на мултикултурализма подменя един особено съществен елемент, докато пазарния фундаментализъм също внушава, че трудът бил «стока като всяка друга».

Боравенето с просвещенческа реторика и апелиране към съответните ценносто е нещо, което апологетите на свръх капитала несъмнено вкладеят, докато опонентите им търсейки да се (п)редефинират, нерядко изпадат в неловки националистки, фашизоидни и тям подобни позиции.
Есето на Нанси Фрейзър е сред малкото, които успяват да артикулират идеологическата ситуция при наличната куцаща структура. Потърпевшите от глобализацията се обръщат на локално ниво срещу идеите, съпътствали до този момент изграждането местните обшества. Познати от Просвещението насетне постановки и ценности са атакувани като "виновни" и това, макар да е неуместно, не е лишено от логика, поне по силата на историята: родителте на капитализма биват считани зя отговорни за следващото поколение на глобалните изчадия. А че настъплението срешу всичко просвещенческо, което по подразбиране стои в основите на всеки един текст, рационално обяснение, или интелектуален довод, няма как да не е регрес.

Големият Регрес най-добре може да се представи чрез поставянето в перспектива на интернет: какво биха очаквали всевъзможни Прогресисти при едно хипотетично запознаване с бъдещата технология и какво е налице днес. Ясно е че доминантната формата на Регреса може да се посочи с една дума и дори само от едно лого: "Фейсбук". Зад него стои генералното отрицание на "публичната сфера", така както Хабермас я определя: онова място, където изказванията и действията се преценяват като съдържания, независещи от своя автор. Фейсбук манталитетът е точно обратното - нищо няма значение извън персоната, няма никакво 'какво', а само 'кой'. Извършваното, казваното, една теория или книга, изискват интелектуално разбиране, докато пристрастното мнение относно едно или друго лице са абсолютно непосредствени (при това лицето не е субект, а фантазъм (образ)). Предсказаното от ситуационистите обществото на зрелищата се реализира и съвсем символически неговото пришествие се случи с избирането за американски президент на един актьор - началото на днешния регрес.

(§) Като инжениъринга на преоводите има свои стратегии: славянското "вожд", предавано по-рано с "фюрер", сега е "лидер".
(*) Жижек, изобретателен както винаги, представя съвсем нагледно проблема: Берлинската Стена е отделяла места, където има различни неща; стената на Тръмп ще отделя само повечето и по-малкото от същото.

Големият Регрес (I)

The Great Regression by Heinrich Geiselberger (Editor),
Arjun Appadurai, Zygmunt Bauman , Donatella della Porta , Nancy Fraser , Eva Illouz , Ivan Krastev , Bruno Latour , Paul Mason , Pankaj Mishra , Robert Misik , Oliver Nachtwey , Cesar Rendueles , Wolfgang Streeck , David Van Reybrouck , Slavoj Zizek.

на бг: София, Критика и Хуманизъм, 2017

понеделник, 19 юни 2017 г.

сряда, 25 януари 2017 г.

Прав(ил)ата на Утопията

Неотдавнашната книга на Гребер е колекция от няколко четивни есета, обединени от темата за Бюрокрацията. Водещата идея е, че съвременността дотолкова е привикнала с всевъзможните регулации и правила, че престава да ги забелязва. При цялата реторика за ‘свободни пазари’, ‘дерегулация’ и пр. тезата на Гребер звучи твърде контраитуитивно, но той обръща внимание, че икономическото състезаване обикновено приключва с обособяване на няколко крупни играчи, а корпорациите, неизбежно, развиват своя собствена бюрокрация. Част от проблема е, че границите и, респективно йерархията, между закон, административно правило и частно споразумение биват правени все по-неясни чрез надграждане и вграждане на нови и нови институции. Ефектът обаче е недвусмиcлен: контролът и богатствата се концентрират във все по тесен кръг от обществото, като на това се придава легитимност и необратимост. Претекстите на бюрократизация са привидно рационални – организационни, децизионистки и пр., но реално те транслират власт.

Доста нестрого разглежданията на Гребер се оттласкват от една позната и неназована дихотомия – примерно Его срещу Ид, Аполон срещу Дионисий, или още нещо подобно. Един нелош пример е мениджментът на съвременната наука: под претекст че тя струва(ла) скъпо биват измисляни и налагани разнообразни форми на проектиране, планиране, състезаване, отчитане и т.н., но окончателният резултат е, че и науката започва да стагнира както останалите форми на обществена дейност. Гребер размишлява върху факта, че след средата на 20в. комуникациите са се развили експлозивно, при все че концептуалната им основа, телефон+компютър, остава тривиална. Формулата ‘хляб и зрелища’ като че ли се оказва универсалното средство, което отклонява вниманието от липсите на реални промени – нещо, което наследниците на Просвещението очакват по подразбиране. Наблюденията на Гребер определено контрастират с доминиращите дискурси относно ‘дерегулацията’, била тя панацея или зло. Той самият няма никакви илюзии относно неолибералната идеология и нейната реторика и предлага една запомняща се картина: в скромните улици на НюЙорк и всички големи градове, предишните магазинчета биват измествани от спретнати банкови офиси, всеки със своя въоръжен охранител. ‘Свободният’ ‘нематериален’ пазар със своите ‘абстрактни’ правила и ‘интелектуална’ собственост несъмнено се нуждае от все повече груба сила за да просъществува. Така и краткото есе в края на книгата се занимава с неувяхващия образ на Супермен, героят, който не се опитва да завладее света – това правят Лошите, – а го пази от промени.

Може би вместо този тривиален текст на същото място би стояло по добре едно бляскаво есе, което Гребер е посветил на игрите – то би било именно в продължение на бинарния контраст, който по-рано е илюстрирал със спецификата на англоезичната лексика, позволяваща дистинкцията гейм/плей. Аргументът е, че не само невръстните деца играят, но също и всички живи същества, а може би и цялата природа. Неолиберализмът несъмнено е в продължение на социал дарвинизма, но както още ранните критици са отбелязавали за видовете (не между тях) кооперирането и алтруизмът са не по-малко важни от конкурирането: себичният ген от прочутото заглавие среща най-сериозните трудности при сблъсъка с факта, че изолиран ген не съществува, а селекцията е винаги ансамблова; мутациите са случайни - свободни - и няма предварителен критерий за тяхната оценка.

THE UTOPIA OF RULES 2015 by David Graeber
(Melville House: February 2015)
Introduction: The Iron Law of Liberalism and the Era of Total Bureaucratization
1 Dead Zones of the Imagination An Essay on Structural Stupidity
2 Of Flying Cars and the Declining Rate of Profit
3 The Utopia of Rules, or Why We Really Love Bureaucracy After All
Appendix:On Batman and the Problem of Constituent Power

ситуационизъм