събота, 10 септември 2016 г.

Детиен и Политеизмите (I)

Марсел Детиен (р. 1935) е френско-белгийски класицист и компаративист, лектор в редица престижни институции и автор на множество трудове. (На български е преведена неговата книга Изобретяването на митологията, С. 2004). След приключване на активната си академична кариера, той започва да отделя повече внимание на проблематиката около конструирането на идентичност. Текстът, предложен тук, е бил публикуван в „Монд Дипломатик”, ян. 2011 г., като за негов повод е служил сборникът L’Impensable Polythéisme. Etudes d’historiographie religieuse, Paris, 1988. под ред. на Francis Schmidt. При все че темата е сериозна, тонът е ироничен и изпълнен с алюзии, а не с аргументи. Детиен сякаш ни напомня, че Просвещение на повечето езици е едно съществително име, но французите го обозначават чрез множественото число, казвайки обикновено Светлините.

  За Политеизмите

     Марсел Детиен

Че две трети от съвременното човечество "естествено" са политеисти, би било трудно разбираемо изявление, ако не се припомня при какви обстоятелства внезапното утвърждаване на "единствен бог" е довело до разпознаването на множество и многообразни богове. За да се разбере и мисли за това, какво означава "политеизъм", в Европа и нейните разширения трябва исторически да бъде разгърнато, между Рим, Мека и Йерусалим, изобретяването на този или тези монотеизми, които ни изглеждат толкова важни.
“Политеизъм” идва от гръцкото polytheos, който се отнася до множество богове", дума изобретена, изглежда, от Есхил в една от неговите трагедии, за да се определи някакво заграждение, при портите на Аргос, където са събрани, почти безразборно, шест или седем богове. Нищо повече от една малка политеистична градинка, каквито има десетки в страната на гърците. Едва по време на Ренесанса думата "политеизъм" навлиза в езика, става понятие и проблем: тя ще направи от езичеството същност, монолитно противостояща на християнството, което е доминираща фигура на догматичен монотеизъм.
Историята на религиите, така както е била оформена от деветнадесетия век, е хибрид. Тя произлиза от два различни вида: християнската теология, от една страна, и историята, която иска да е научното и позитивно познание, от друга. Въпросът за политеизъм (или политеизми) се ражда от рефлексията - на философи, социолози, антрополози или теолози – относно "религиозните извори на човешкото", видяни като съществени за познаването на Запада и гарантиращи нашата привилегия да въплъщаваме цивилизацията. Разбираме защо един сравнителен и експериментален анализ на политеизмите - родове, видове, разновидности, стилове - продължава да е непривичен, ако ли не под възбрана, в повечето места, където от десетилетия към въпросите и проблемите се подхожда с категориите, присъщи на монотеизма, и преди всичко - на най-"католическия"[1] от трите.
Обаче историографията, онази, която върви от Новия завет към Стария, дава така да видим по какъв начин един първичен монотеизъм, окачествяван като «библейски», е внедрен в една история богата на конфликти и разкъсвания. Старият завет, еврейската Библия, ползва аванс от няколко века спрямо «Евангелието» - Благата вест, на арамейски и гръцки. Нашeто реконструиране на миналото в Близкия Изток ни приканва да вярваме, че появата на бог, отхвърлящ всички други, може да датира от VI в. пр.н.е. В това има нещо особено, доколкото страничният наблюдател днес е осведомен за съществуването на изправен хоминид, отпреди един милион седемстотин хиляди години и на африканския континент. От момента, в който развитието на мозъка му е позволило употребата на език, няма съмнение, че подобно живо същество, толкова уязвимо, започва да си въобразява малки двойници и всякакви видове субекти, които ние наричаме свръхестествени, изхождайки от сънищата и от вдъхновенията, необходими му, за да оцелява ден след ден и нощ след нощ. Може би един (или една) от тези далечни ранни двуноги си е създал представата за някакъв дух, мечтащ да отстрани всички други. Засега, следва да се задоволим с тази особеност, която се проявила в едно номадско племе от Близкия Изток, из Сирия и Ханаан - когато няколко пастири, помежду два стана, започнали да вярват, че техният елоим, техният мъничък «национален» бог, е искал да бъде почитан като единствен елоим, че се нарича Йехова и че той е решл да отдели "синовете на Израил" за да си направи свой "избран народ". На пръв поглед, случката е незначителна. Нито асирийците, нито гърците или африканците не са се развълнували, нито дори китайците. Единствените, чиято реакция бихме искали да узнаем, са персийците, съвременни на юдеите след Вавилонското изгнание; съвременници, които предпочитали да оставят автономия на завладяните народи и които също познавали божества като Йехова, неприсъстващи материално, без храмове и статуи.

Специалистите на Библията, протестанти или католици, са съгласни в констатацията, че ревнивата мегаломания на мъничкия израилски бог би била безпредметна, ако хилядолетия политеистично минало не бе изпълнило кръстовища и светилища из Близкия изток с фигуративни представяния на повече или по-малко божествени сили.
Във века на Волтер, повече от две хилядолетия след Второзаконие или Eзекил, Дейвид Хюм е имал дързостта да признае първенството на онова, което някои негови съвременници обичали да наричат (в единствено число) "политеизъм". Докато дойде ред Западът постепенно да анализира политеизмите, ще трябва още дълго време - толкова голяма е била, и все още е, в много страни, силата на християнския монотеизъм.
Археолози, лингвисти и историци наскоро са започнали в Боязкале[2] инвентаризация на хетските пантеони в това "място на събрание на богове", което изглежда било столица на царството. Един силно централизиран политеизъм, със своя администрация от писари, служители, министри, заети с опис на избуяваща популация от божества, чиито тела следва да бъдат подържани – в случая, 'душа' от желязо, облечена в скъпоценен материал. Успоредно с тях, експерти по шумерски и древно-вавилонски цивилизации пък продължават да ни показват какво старание образованите – жреци и писари - са вложили там в организирането на стотици богове, в тъкуването на тяхната номенклатура, в групирането им по двойки и тройки.

Другаде, а понякога и просто встрани, един отпечатък от крак в пясъка, един празен трон, метално огледало, мирис, тишина - това са богове. В Япония те са безброй: всеки предмет, всяко същество, едно зърно ориз, топоним, клон, камък. Дълго време Западът е класирал тези ежедневно измисляни хиляди малки неща в чекмеджето "анимизъм", смятайки, че така дарява на милиони човешки същества надеждата някога да узнаят истинското значение на Anima[3], благодарение на онези, които съвсем християнски се грижат за душите. Докато в нещата, в предметите, наречени "фетиши", които африканистите анализират, слушайки онези, които ги оформят за своя употреба, това са мимолетните гадателски риуали или хилядите пътеки за пропътуване между раждането и умиране, предаваното от предците към следващите.

Дори богове да има навсякъде, във всички части на света, това не значи, че се раждаме с понятията за могъщи духове или велики богове. Те вероятно са придобивани от слушането на онези, които говорят за тях, от гледането на церемониите, измислени, за да им се дава форма и, понякога, консистенция на "свръхестествени деятели", селекционирани, било за да се намесват пряко в живота на хората, било за да се подхранва спекулативното мислене относно метаморфозите или относно общуването без думи и без език, между духовете или ангелите. За щастие съгледвачите от човешкия род хвърлят понякога, тук или там, сред нощта светкавицата на светулка. Така един от тях, посред вълненията от откриването на Новия свят, отбеляза , че навсякъде и винаги има "хорски мнения", понякога простодушни, понякога чудовищни, стига те да принадлежат на други. И той – това е Мишел Монтен - предлага с «половин уста», че тези вярвания, следва да се припишат на "великия производител на чудеса", който е самият човешки ум, единствено способен в много отдалечени места и времена да произвежда вярвания, «сходни» и също толкова "абсурдни".
И ако вярванията растат естетвено "като зеле", кои могат да претендират за "върховен авторитет"? Възхитителният съгледвач сигурно е добавил негласно, че множествените богове, духове или гении, не се бият групово, организирани в квартални банди. Никое зърно ориз досега не е бленувало да пороби живеещите по цялата населена земя – “ойкумена” на покръстващите. Проста констатация е, че монотеизмите, най-малкото онези от тях, които размахват крилете на прозелитизма, воюват срещу всички, и на първо място, помежду си. Банална истина: християнството и ислямът се впускат в мащабни взаимни кланета, след като веднъж са се осъзнали за противничещи свидетели на Истинското Откровение. Патетична история, ужасно смъртоносна, и която днес е приела Холивудския стил на "Война на цивилизациите". Ако има Истина, тогава другите вярвания спадат към Грешката.

Но ето че по времето на император Август се появява някакъв дребен пророк от Палестина, със свое послание за любов, своя смърт чрез разпятие, със шепа от поклонници, екзалтирани от харизмата на един "бог", загрижен за всяка отделна душа. Особеност между другите. Да се вярва семейно във възкресението на пророк, считан за възхитителен - дотук добре, да се убеждава на събор[4], че Исус е дошъл за да спаси света, това е само още един случай на месианизъм. Най-малкото зло, носено от основател на нови вярвания, е даването на уверения, че той носи нещо като "по-висша религия ". Защо пък да няма, в един затънтен край на Галилея, откровение за голям проект: да бъдат спасени хората от света, пропаднали внезапно заради нарушение, което не е тяхно? Сигурно е похвално да бъдат осведомени приятели и близки, че вече "Всичко има смисъл!" Това не означава да се бленува под някой чинар за огромно дело по всеобщо изключване на "грешката", която са представяли други вярвания. Но именно това се случва на Запад, около 320 г. от днешното летоброене, когато един римски гражданин, - не толкова банален, колкото друг, тъй като бил император, нито по-добър, нито по-лош от своите предшественици - избира да се обърне към «благата вест». Константин все още е имал време, за да стори собствен строго личен избор. Но уви, в началото на този четвърти век, верните на бедния разпнат, събрани на "събор" за думите на учителя, направени на "книга", основават онова, което ще се нарича “църква”[4], избирайки да пуснат корени в сърцето Империята, в града на Ромул и Рем. Когато тази църква е могла да се опре на властта и авторитета на главенствуващия, сигурна, че тя единствена е получила откровение чрез истинното тълкуване на Писанието, тя скоро ще проповядва задлъжението да се вярва в нейното кредо, изключвайки всяко друго "вярване", ставайки така, самата тя, идолопоклонство и суеверие.
По този начин израства йерархичен клир, чиято власт ще затъмни в продължение на векове в световен мащаб всички други "божи служители". "Западната цивилизация" е пусната в ход, за да покръсти чуждите народи, да завладее земите на дивите анимисти, да води с Кръста справедливи войни, наричани "религиозни", да доведе навсякъде признание за истината и доброто.
Ето как в пороя от изгубени души, ние станахме "политеисти". С волята, при някои, да поставят в критична перспектива дълбочинната история на един монотеизъм с тоталитарно призвание, с напълно умишлена и призната нетърпимост. Което пък носи непосредствена печалба: да се разкрие огромния ресурс от въображение, с който разполагаме, след като веднъж е отстранено самото понятие за «фактически религиозна грешка". И един дяволит експерт ми подшушва: "Многообещаващ пазар са това, политеизмите! "

Бележки
     Есхил, Молителките
[1] (1) Oт гръцкото katholikos произлиза «католически», значещо вселенски, универсален; (на това място се разпознава и една популярна парафраза).
[2] В оригинала Bogasköy (Турция), днес Боязкале, и по-специално намиращите се в близоcт останки от хетската столица Хатуша.
[3] Анима, т.е. "дъхът на живота", “souffle de vie», "душа" на латински.
     Монтен, Апология на Р. Сабундски гл.12
(4) За древните гърците 'ойкуменът' е обитаваната Земя, по-късно това е римската империя, преводната форма на съответното прилагателно ‘икуменически' е ‘вселенски’.
(5) Събор е на гръцки еклезия,- оттам и френското еglise т.е."църква"; книгата на гръцки е biblion т.е. библия.