За доказателствата

Както куче дресирано да легне, когато чуе командата, съвременната публика прави същото като срещне фразата „няма доказателства за това“. Предварително е ясно, че публика са именно хората, които нямат достъп до т.н. доказателства: те слушат/четат само аргументи. а твърдението „няма доказателства“ е точно аргумент. От никъде не следва. че той следва да бъде оборван с доказателства, че, като при негативно твърдение, тежестта на доказване автоматично е прехвърлена на другата страна.

Рационалното организираното общество е кодифицирало съдебните процедури, включително въвждайки и критерии за допустимост: при липса на доказателства, съдът отказва да се произнесе и изобщо да образува дело. Така се стига до дъното на позтивистката идеология, която провъзгласява за еквивалентни истина и доказуемост. Подобна идеология, всеки разбира, превръща властта над доказателствата във власт над истината. Властта, с главна буква, систематично прилага тази манипулация. След като си осигури контрол над уликите, тя агресивно може да каже: „вие няматe никакви доказателства“.
Добре е разговорната реч да не ни подвежда с двусмисленсотите си: доказателствата биват или логически или веществени; т.е като идеaлност те са аргумент и като материалност – вещи, неща. Въпреки мощната пропаганда за интелектуална собственост и пр. неубедителни конструкти, над идеалностите власт няма. Публиката разполага с аргументи, докато Властта може изцяло да владее вещественото: aсиметрията е явна. Не бива и да се поддаваме на реториката на наказателното право: “доказва се обвинението”. Ежедневието ни не е формализиран наказтелен процес и за тежестта на доказването често може да има спор. При една хипотеза и отрицанието не винаги ясно къде са негативностите (граматиката не предопределя, кое следва да се доказва - непредпазливост или невинност?). Логическата дихотомия може да е чисто формална, но не е количествена: ако са налице две алтернативи вероятностната им оценка идва от другаде и най често ги прави неравностойни. Така разумното е да се очаква, че именно по-зле аргументираната и неправдоподобна хипотеза следва да бъде доказана.

Тези разсъждения идват спонтанно след като четем упорито натрапваното от Властта твърдение: няма доказателства, че пандемията от ковид тръгва от института в Ухан. Америка и Франция са построили там скъпоструваща лаборатория (десетина млрд.), което с оглед на съвременността трудно се вписва в разбиранията за инвестиция или помощ. Освен това е известно, че американска научна организция е имала планове да изучава прескачането на вируси от прилепи към хора, именно както се приема, че се е случило. Въпросът дали във вируса на ковид се разпознават следи от инженерия остава най-малкото спорен. Всичко това са солидни аргументи, срещу които контрааргументите са само реторически. Бухалката обаче се стоварва: няма веществени доказателства.
Не по малко репресивен отговор се дава на въпроса, кой взриви Северен поток. Съветът за сигурност отказа да гласува за международно разследване, също както в разгара на пандемията се чуваше опорката: „разследване е неконструктивно“.
В едно рационализирано общество няма място за безконечни спорове – те или се ликвидират или се решават. Днес когато нещо не се харесва на Властта, тя, уверена в своята сила, обижда недоверчивите като снизходително ги обявява, че били жертви на конспиративни теории. Но докато стои идеологията, че истината се свежда до доказуемост, а тя последно почива на веществени доказателства, повече от очевидно е, че т.н. конспиративни нагласи ще цъфтят. Всяка власт се стреми да е абсолютна, защото иначе може да се сблъска със свое ограничение, което тя изживява като безсилие. Власт над веществените доказателствата е превърната във власт над самата истина. Очевидно е, че терминът истина днес се оказва пристрастно предефиниран.

Конспиративна теория срещу Власт, Математика срещу Физика, Кохерентностна или Кореспондентна теория за истината, противопоставянията могат да се генерализират и те само правят по-очевидно, кой държи тоягата и как я ползва.