Катрин Никси | Catherine Nixey

Catherine Nixey издаде нова книга, за която пишат Джон Грей в The New Statesman и Costica Bradatan в Literary Review

Предишната книга на Никси The Darkening Age (2017) е четиво, което не губи актуалност. Всеки който е посещавал експозиции с антично изкуство, се е нагледал на обезглавени статуи, обезобразени глави и торсове, разбити и изчегъртани лица в мозайки и фрески: това е християнското наследство, тоталната идеологическа война срещу всичко, което то привижда като свои съперници. Анотациите в музеите и книги мълчат - до даден момент варварщината е била ясна за всички, но безмълвната дресировка на публика е постигнала сериозен успех. Как се стига до там, че днес все още има издания със заглавие "Християнство и Култура"?
Новата книга, Heresy, засега достъпна от втора ръка, се занимава именно с наративите - историческите обяснения зад идеологията, която е разрушила стария свят и подтикнала унищожаването на Новия, веднага след като е бил открит. Предсказуемо е заяждането с детайлите от нейния текст, също както и формулирането на двусмислени комплименти.
Поводи и подробности за връщане към книгата навярно ще има, а това е само анонс.

Междувременно си спомняме за неувяхващата Престъпна История на Християнството от Карлхайнц Дешнер, която, освен немски оригинал, има превод на руски и съкратено издание на английски (2018).

Heresy: Jesus Christ and the Other Sons of God Catherine Nixey (2024), Picador (384p.)

Харалд Харман, пак

Харалд Харман, културолог, историк и лингвист, склонен и към по-машабни мирогледни обобщения, публикува своите трудове със завидна скорост. При неотдавнашното му гостуване в София бе оповестено, че броят на книгите му в оригинал и преводи е вече 87, а статии и пр. текстове отдавна надхвърлят малките стотици. Справка за началните 50 години от кариерата му (1970-2020) е публикувана в отделна брошура, а на български за 8 години са издадени 4 книги. Хронологически обаче, Въведение в дунавската писменост, най новата от тях е най ранната за сега, излязла в оригинал през 2010, като главното от нея по същество се оказва и вече познато. Недостатъците на книгата съвсем не са малко, но въпреки това, като част от ревизия на апробираната културна история, тя заслужава известно внимание.
Големият наратив е прикрит, но само донякъде: противно на елементарните прогресистки нагласи, Харман показва, че онова, което те стандартно виждат като „напредък“ на европейската цивилизация, реално е бягство и спасяване на постигнатото по рано при нашествието от индоевропейските каруцари. В периода 6 - 4 хилядолетие в дунавския ареал се е обособила примитивна цивилизация, между постиженията на която е и ползването на писменост. При днешните по-надеждни датировки за археологическите находки недвусмислено се установява факта, че тя предхожда поне с около 2000 г. онази, която се е появила в Месопотамия и историците дълго време считат за първа. Вглеждането във фамозните критски Линеар А/Б показва достатъчно ясно, че филиацията им е с образци от Европа, а не от изток.
Противно на обичайно възприетия исторически маниер на изложение, убедителност и разбиране идват от ретроспективните разглеждания - от по-новото и добре засвидетелствано към по- ранното и по-слабо известното; книгата на Харман бърза да обяви праисторическите драскулки за знаци и писменост и едва към края, когато проследява разпространението и еволюцията, тази претенция се валидира. Няма пречка да се каже, че след бърз преглед на (многобройните) илюстрациите четенето би следвало да започне с последните две глави (5 и 6) и после да се върне към началото, където видимо се предъвкват тривиалности - че азбучното писмо не е пиктографско, че стилизация и орнаментика понякога са неотличими и т.н. Глава 5 третира материалността носеща знаците: фигурини, принадлежности за производство на текстил, миниатюрни олтари, съдове за посвещение и оброчни дарове, и разбира се, най-вече „парчетии“ от неизвестно какво. В дух на наукообразност Харман често привежда проценти, при все че те скриват реалните измерения на количествата находки. Разпределението им по време (с.83) обаче е съвсем недвусмислено и съответства на неговата постановка: от ранните артефакти около една десета са надписани, докато при късните те са почти половината, а след това доста рязко знаците изчезват; от надписаните находки във Винча фигурините били към 30%, а в Караново около 50% (с.93).

Харман не пропуска да отбележи факта, че предполагаемите знаци се появявят върху артефакти, т.е. предмети с разпознаваемо вложен умисъл, който по един или друг начин те се опитват да продължат. Интересна подробност са гравираните върху дъната белези, които при нормални обстоятелства са оставали скрити от погледа. Двете операции индивидуализиране (маркиране) и комуникиране са допълващи се и само хипотетично се разпознават в отделност. Писмеността е приобщаване и следва екологически модел, но по късно е била мистифициране чрез апологиите на централната власт. Харман, който е съвременник на (пост)структуралистките дебати, разбира идеологическия залог на тезата, че силната царска власт в Месопотамия е факторът довел до възникване на „първата писменост“. Полемиката срещу тази идеологема минава през цялата книга като започва от първите страници, където функционирането й е по скоро неотчетливо. От протописменост до четим днес клинопис, шумерският случай е парадигматичен, докато за много други началата остават неясни, а пък при дунавската писменост, обратно, развитието е било прекратено. Обаче историческите обстоятелства на парадигмата несъмнено са специфични и липсват всякакви основания, покрай феномена, и те да бъдат обявявани за необходимост. Както Харман подчертава „Мотивацията за въвеждане на писмени технологии е различна и многовариантна“ (с.27).
В този смисъл минималният успех на разглеждането е, че прави несъстоятелна популярната постановка, че „писмеността е изобретена заради счетоводство“ и по- късно се адаптира другаде за други цели. Както се очертава, силно дискредитирани се оказват и всички възгледи, обясняващи чертите на архаичната гръцка цивилизация с влияния от близкия изток. Главният проблем, който стои, е словосъчетанието „дунавска писменост“ и най-вече самата дума „писменост“ – от тях могат да се пораждат неуместни свръх очаквания: разчитането и всякакво тяхно съдържателно тълкуване са твърдо неакадемични занимания. Като Въведение книгата несъмнено постига не малко, но това би се дължало по-скоро на изобилието от илюстрации и таблични представяния, разсейващи читателя от зле структурирания текст.

Продуктивност, каквато Харман демонстрира, принципно е ясно, няма как да убегне на повторенията, а с времето те обезличават оригиналното и дори обновеното. Така неотдавнашната му книга „Култът към героите“, освен една обща постановка за съотнасяне на пред- и пост- индоевропейски времена в Стара Европа, не казва реално нищо: от текста остава впечатление главно за готови пасажи относно разнообразни предмети и струпани на базата на асоциации. Подобни компилации, страдащи от липса на реално аргументиране и обосноваване, определено идват като поуляризация, а не като академично четиво. Шансовете Харалд Харман да се нареди след (или сред) големите имена на културологията и антропологията като че ли намаляват, така че нивото и маниерът на един Мирча Елиаде навярно биха давали по-добра представа за неговото ситуиране в интелектуалния пейзаж на съвременността.


Haarmann H, Sprache – Schrift – Kultur – Religion – Geschichte – Philosophie. Publikationen 1970-2020, Herausgegeben von LaBGC (*), Hildesheim-Zurich-NY: Georg Olms Verlag, 2021
2010 Въведение в Дунавската писменост, В. Търново: ПИК, 2023
2011 Загадките на дунавската цивилизация: откриването на най-древната високоразвита цивилизация в Европа, София: Борина, 2015
2016 По следите на индоевропейците. От номадските племена през неолита до древните високоразвити култури, София: З. Стоянов, 2020,
2017 Кой цивилизова древните гърци? Наследството от високоразвитата древноевропейска култура. София: З. Стоянов, 2021,
2021 Harald Haarmann and LaBGC, The hero cult.A spectacle of world history that changed civilization, Wiesbaden: O. Harrassowitz GmbH & Co. KG

(* LaBGC e идентификаторът на сътрудничката, повишила в последно време продуктивността на Харман)

За доказателствата

Както куче дресирано да легне, когато чуе командата, съвременната публика прави същото като срещне фразата „няма доказателства за това“. Предварително е ясно, че публика са именно хората, които нямат достъп до т.н. доказателства: те слушат/четат само аргументи. а твърдението „няма доказателства“ е точно аргумент. От никъде не следва. че той следва да бъде оборван с доказателства, че, като при негативно твърдение, тежестта на доказване автоматично е прехвърлена на другата страна.

Рационалното организираното общество е кодифицирало съдебните процедури, включително въвждайки и критерии за допустимост: при липса на доказателства, съдът отказва да се произнесе и изобщо да образува дело. Така се стига до дъното на позтивистката идеология, която провъзгласява за еквивалентни истина и доказуемост. Подобна идеология, всеки разбира, превръща властта над доказателствата във власт над истината. Властта, с главна буква, систематично прилага тази манипулация. След като си осигури контрол над уликите, тя агресивно може да каже: „вие няматe никакви доказателства“.
Добре е разговорната реч да не ни подвежда с двусмисленсотите си: доказателствата биват или логически или веществени; т.е като идеaлност те са аргумент и като материалност – вещи, неща. Въпреки мощната пропаганда за интелектуална собственост и пр. неубедителни конструкти, над идеалностите власт няма. Публиката разполага с аргументи, докато Властта може изцяло да владее вещественото: aсиметрията е явна. Не бива и да се поддаваме на реториката на наказателното право: “доказва се обвинението”. Ежедневието ни не е формализиран наказтелен процес и за тежестта на доказването често може да има спор. При една хипотеза и отрицанието не винаги ясно къде са негативностите (граматиката не предопределя, кое следва да се доказва - непредпазливост или невинност?). Логическата дихотомия може да е чисто формална, но не е количествена: ако са налице две алтернативи вероятностната им оценка идва от другаде и най често ги прави неравностойни. Така разумното е да се очаква, че именно по-зле аргументираната и неправдоподобна хипотеза следва да бъде доказана.

Тези разсъждения идват спонтанно след като четем упорито натрапваното от Властта твърдение: няма доказателства, че пандемията от ковид тръгва от института в Ухан. Америка и Франция са построили там скъпоструваща лаборатория (десетина млрд.), което с оглед на съвременността трудно се вписва в разбиранията за инвестиция или помощ. Освен това е известно, че американска научна организция е имала планове да изучава прескачането на вируси от прилепи към хора, именно както се приема, че се е случило. Въпросът дали във вируса на ковид се разпознават следи от инженерия остава най-малкото спорен. Всичко това са солидни аргументи, срещу които контрааргументите са само реторически. Бухалката обаче се стоварва: няма веществени доказателства.
Не по малко репресивен отговор се дава на въпроса, кой взриви Северен поток. Съветът за сигурност отказа да гласува за международно разследване, също както в разгара на пандемията се чуваше опорката: „разследване е неконструктивно“.
В едно рационализирано общество няма място за безконечни спорове – те или се ликвидират или се решават. Днес когато нещо не се харесва на Властта, тя, уверена в своята сила, обижда недоверчивите като снизходително ги обявява, че били жертви на конспиративни теории. Но докато стои идеологията, че истината се свежда до доказуемост, а тя последно почива на веществени доказателства, повече от очевидно е, че т.н. конспиративни нагласи ще цъфтят. Всяка власт се стреми да е абсолютна, защото иначе може да се сблъска със свое ограничение, което тя изживява като безсилие. Власт над веществените доказателствата е превърната във власт над самата истина. Очевидно е, че терминът истина днес се оказва пристрастно предефиниран.

Конспиративна теория срещу Власт, Математика срещу Физика, Кохерентностна или Кореспондентна теория за истината, противопоставянията могат да се генерализират и те само правят по-очевидно, кой държи тоягата и как я ползва.

за тъпанари

За същността на християнството е книжка на Людвиг Фойербах, която всеки може да си намери и да прочете. Но в наше време се търсят по-кратки форми и особено неща в стила „х“ за тъпанари (dummies), така че ето.

Мечтата на робовладелеца е до всеки роб да има надзирател. Обаче е прекалено скъпо. Най-ефективното решение: всеки роб сам да се надзирава. В това няма нещо невъзможно, напротив, достатъчно е робът да се кефи. Такава е идеологията позната като „християнство“.

Обратите на наратива

Няма и месец от предишния пост, а ето, изведнъж наративите се нароиха. Достатъчно беше отношенията между Америка и Китай да се обтегнат и една маргинална, конспиративна теория, на която само откачалки и крайно десни вярваха, се оказа във фокуса на медиите: за произхода на вируса имало обосновани предположения, че се локализира в китайския Институт по вирусология, град Ухан. Сенатът и конгресът в САЩ вече гласуваха разсекретяване на "релевантната" информация, с която службите разполагали. Няма съмнение накъде ще се обърне обшественото мнение и това ще бъде отчетено като успех. Фактът, че всъщност резките обрати в официалната позиция, са това, което я превръща във все по неубедителен аргумент, разбира се, не се отчита.
Оценката за щетите нанесени от мерките на властта в западните общества също търпи обрат. Императивната реторика "Страхувайте се! Затваряне! Ваксиниране!" е причинала не само свръхсмъртноcт, но и психически травми. В Англия изтичането на разговорите водени във властта извади на показ потресаващи детайли. Най вече - политическата класа истерично се е грижила своя имидж, без реална оценка са последствията от действията. Там се очаква и сформирането на парламентарна комисия, която да приключи с беззъб доклад, но все пак идва и утешението, че не навсякъде всичко бива забравено след третата минута. (В този контекст прави впечатление, че англоговорящите страни вземат отношение към случилото се, докато в Европа това демонстративно бива игнорирано. Единствено има някакви подмятания, че в договорите за ваксините общественият интерес не е бил защитен, което е формулиране с новоговор на обвинение в далавери.)
Обрат, навярно кореспондиращ с този относно произхода на вируса, настъпи и в наратива за взривяването на газопровода: в един ден бяха лансирани няколко некоординирани версии; тъй като стана ясно, че Третият свят не харесва неглижирането на такава мащабна терористична операция, тръгнаха версиите за "инициатива на ниско ниво", - както едно време властта замазваше своите непремерени прояви.
Всичко това е занимателно и поучително - най-малкото за онези, които си дават сметка, че ако до вчера властта говори и върши безобразия, няма основания да се вярва, че това не продължава и днес.

Голямата Загадка - Нищетата на Наратива

Обитателите на Третия Свят са изправени пред една голяма загадка: как онези, които обитават по-първите светове, успяха да оглупеят така рязко и радикално? Поводите за чудене се множат с всеки изминат ден. Не толкова отдавна, когато из техните светове се развихри Пандемия, те побързаха да заявят, че било "неконструктивно" да се пита откъде и как е тръгнала тя. Не е трудно да се съобрази, че всeки убиец може да каже същото: неконструктивно е да се разследва, това няма да съживи жертвата... После там се появиха чудотворни ваксини: те нито спираха разпространението на болестта, нито трайно предпазваха своите покупатели - идеални от гледна точка на пазарите, чието подържане изглежда беше единствената им цел. Икономическата страна на случилото се обаче се оказа неинтересна и остана без коментар. Също както, че, теглейки чертата, за всеки починал от вируса има още двама починали от взетите мерки Факт, който не се анализира и коментира. Нито пък се публикува статистика за ефикасността на ваксините - те можело да бъдат интерпретирани погрешно.- така поне заяви Американският Център за Контрол над болестите.

Всичко това обаче се оказа просто смълчана прелюдия към далеч по-невнятните реплики, които започнаха да се тиражират когато избухна войната между световете. Например от едната страна враждуващите се окопали в някаква атомна централа и започнали да я обстрелват, с риск да предизвикат катастрофа от планетарен машаб. Въпросът, достигнал до върховните инстанции на цивилизацията се обсъжда, както изглежда, питайки защо тази злонамереност да винят други, че стреляли? Или взривяването на някакъв газопровод: още с новината дойде и пояснението, че това, най-най вероятно е дело на неговите собственици - така щели да спечелят повече. Проведеното разследване приключи с изявлението: няма нищо да ви кажем, а вие си знаете, кои са добрите и кои са лошите.

С просто око се вижда една развихрила се власт. която вече въобще не си дава труда да се прави на рационална, да съчини прилична проза. Не е ли очевидно че Властта е власт за да властва? Към недотам доверчивите обитатели на третия свят се отправя предупреждение: внимавайте, че ставате жертви на конспиративните теории, изплетени от думи. Властта над доказателствата е власт над истината - място за спор н-я-м-а.

При свободното падане в началния момент скоростта е нула, а с течение на времето тя става все по голяма - видимо така е и с оглупяването. Нулевата точка навярно са атентатите в нюйорк от 9/11 (сeпт. 2оо1): до тогава имаше постмодернизъм, другост, деконструкции и една цяла вселена от идеи наречена простовато french theory /френска теория/. След паметната дата скоро се стигна дo там, че на french fries в столовата на конреса бе сменено името.

Когато Сеймур Хърш, разледващ журналист с купища награди, между които и една за смелост, се усъмни в детайли от историята за убийството на Бин Ладен той бързо бързо бе обявен за "неблагонадежден" (както сталинистката администрация се изразяваше). През февруари тази година той пусна в мрежата подробна история за това как американски специални отряди са взривили газопровода в северно море по заповед на президента Байдън. Властта обаче каза "не е вярно" - и с това се приключи: няма история, няма въпроси и няма как глупостите да изпъкват. Кариерата и славата на на Хърш датират от 70те, докато Джефри Сакс стана известен далеч по-късно. Обаче се оказа достатъчно той публично да се усъмни в официалната версия за вируса и неговият край дойде. А когато и той изказа подозрението си, че Америка е вризвила газопровода - с него окончателно се приключи. Това, което се вижда, e как една самозабравила се власт руши все по-грубо рационално конструирания дискурс и самата рационалност.

Нищетата на Наратива миналата есен стана предмет на една статия от Волфганг Щреек, която си струва да бъде препрочетена. Също както рецензията за книгата, (ако не самата тя) Endless War, Elite Propaganda, and Mass Fear: Drivers of American Imperial Power.

Страхувайте се

Днес всеки има опит с Интернет и всеки знае колко лесно може да се излъже. Но до скоро никой не знаеше, какво може да се случи когато Властта се заеме с "канализирането" на съобщаваното чрез интернет. Че такова нещо се случва в момента с безпардонна грубост и глупост личи с просто око, но добрите обноски ни позволяват да говорим само в минало време - какво се случи по времето на пандемията, например. Подобно говорене изисква позоваването на "доказателства", по презумпция "проверими", а тяхното наличие се установява винаги само със задна дата: как се е отразила пандемията в Туитър и на Туитър? Некоординираното жестикулиране на новия собственик доведе до публикуване на множество свидетелства, а за тях се появяват вече и първите обобщения. David Zweig в обозрим вид описва случилото се неотдавна "регулиране": Белият Дом и неговите сменящи се обитатели са инструктирали и мъмрели Туитър за публикувано съдържание.
Страхувайте се силно от ковид и правете това което ви казваме!
С това се резюмира подхода на Властта. Никакви противоречащи мнения или дори успокоения не са допустими. Всико това, разбира се, бе усетено, защото тази идеология и политика бе прокарвана във всички медии. Не само Туитър но и Фейсбук, Гугъл, Епл са били викани на инструктаж. Че ефектът от ваксиниране много силно зависи от възрастта е било ясно на повечето лекари, но въпреки това поголовното ваксиниране, включително на деца, е наложено като безалтернативно (Не че фармацевтичните компании не са спечелили от това). Здравните служби обаче отказаха да публикуват статистическите данни за корелацията ефективност-възрастова група. Дали определена информация е дезинформация Властта решава по свое усмотрение. Министерството на Истината е истина.
Повсеместно се тиражира аргумента за числото "спасени животи", но той съвсем не е така категоричен, когато се знае, че за двете години пандемия в света са отчетени 6 милиона смъртни случая от вируса, а свръхчислената смъртност за този период е 18 милиона. Да се каже че властите са лъгали за статистиката очевидно е неточно: те просто са лъгали - най вече че налаганите от тях "мерки" имат безспорен ефект.