Прав(ил)ата на Утопията

Неотдавнашната книга на Гребер е колекция от няколко четивни есета, обединени от темата за Бюрокрацията. Водещата идея е, че съвременността дотолкова е привикнала с всевъзможните регулации и правила, че престава да ги забелязва. При цялата реторика за ‘свободни пазари’, ‘дерегулация’ и пр. тезата на Гребер звучи твърде контраитуитивно, но той обръща внимание, че икономическото състезаване обикновено приключва с обособяване на няколко крупни играчи, а корпорациите, неизбежно, развиват своя собствена бюрокрация. Част от проблема е, че границите и, респективно йерархията, между закон, административно правило и частно споразумение биват правени все по-неясни чрез надграждане и вграждане на нови и нови институции. Ефектът обаче е недвусмиcлен: контролът и богатствата се концентрират във все по тесен кръг от обществото, като на това се придава легитимност и необратимост. Претекстите на бюрократизация са привидно рационални – организационни, децизионистки и пр., но реално те транслират власт.

Доста нестрого разглежданията на Гребер се оттласкват от една позната и неназована дихотомия – примерно Его срещу Ид, Аполон срещу Дионисий, или още нещо подобно. Един нелош пример е мениджментът на съвременната наука: под претекст че тя струва(ла) скъпо биват измисляни и налагани разнообразни форми на проектиране, планиране, състезаване, отчитане и т.н., но окончателният резултат е, че и науката започва да стагнира както останалите форми на обществена дейност. Гребер размишлява върху факта, че след средата на 20в. комуникациите са се развили експлозивно, при все че концептуалната им основа, телефон+компютър, остава тривиална. Формулата ‘хляб и зрелища’ като че ли се оказва универсалното средство, което отклонява вниманието от липсите на реални промени – нещо, което наследниците на Просвещението очакват по подразбиране. Наблюденията на Гребер определено контрастират с доминиращите дискурси относно ‘дерегулацията’, била тя панацея или зло. Той самият няма никакви илюзии относно неолибералната идеология и нейната реторика и предлага една запомняща се картина: в скромните улици на НюЙорк и всички големи градове, предишните магазинчета биват измествани от спретнати банкови офиси, всеки със своя въоръжен охранител. ‘Свободният’ ‘нематериален’ пазар със своите ‘абстрактни’ правила и ‘интелектуална’ собственост несъмнено се нуждае от все повече груба сила за да просъществува. Така и краткото есе в края на книгата се занимава с неувяхващия образ на Супермен, героят, който не се опитва да завладее света – това правят Лошите, – а го пази от промени.

Може би вместо този тривиален текст на същото място би стояло по добре едно бляскаво есе, което Гребер е посветил на игрите – то би било именно в продължение на бинарния контраст, който по-рано е илюстрирал със спецификата на англоезичната лексика, позволяваща дистинкцията гейм/плей. Аргументът е, че не само невръстните деца играят, но също и всички живи същества, а може би и цялата природа. Неолиберализмът несъмнено е в продължение на социал дарвинизма, но както още ранните критици са отбелязавали за видовете (не между тях) кооперирането и алтруизмът са не по-малко важни от конкурирането: себичният ген от прочутото заглавие среща най-сериозните трудности при сблъсъка с факта, че изолиран ген не съществува, а селекцията е винаги ансамблова; мутациите са случайни - свободни - и няма предварителен критерий за тяхната оценка.

THE UTOPIA OF RULES 2015 by David Graeber
(Melville House: February 2015)
Introduction: The Iron Law of Liberalism and the Era of Total Bureaucratization
1 Dead Zones of the Imagination An Essay on Structural Stupidity
2 Of Flying Cars and the Declining Rate of Profit
3 The Utopia of Rules, or Why We Really Love Bureaucracy After All
Appendix:On Batman and the Problem of Constituent Power