понеделник, 10 юли 2017 г.

Големият Регрес (II)

"Гoвемият Регрес" е една четивна колекции от разнородни текстове, представящи критични перспективи към съвременния Западен свят. Дискурсите разпознаваемо се разпределят в стандартната схема индивидът-между-политика-и-икономика като според интересите си авторите акцентират на някой елемент или релация от нея. Тежкият и неизказан проблем обаче е липсата на речник: опонентите на критиката не само са си присвоили просвещенческата реторика, но и са направили неизползваеми ред ключови термини. Логически няма как фундаменталната критическа рамка да не е бинарна, но водещата идеология на неолиберализма е подменила структурирането със ранжиране: в континуума от числата, които икономическата дисциплина бълва, е трудно да се посочи точката, където интересите се обръщат(*). Връщайки се демонстративно към архаичната реч още преди десетина години Уорън Бъфет агресивно каза There’s class warfare, all right, but it’s my class, the rich class, that’s making war, and we’re winning.[*] Противно на елементарните прогресистки очаквания, класите не само не бяха ликвидирани, а напротив от горната еманира една глобална форма, която се конфронтира с предишните. Именно на това място е видно, че нещо в концептуалния апарат не достига. Действително, ако дори условно се ползва опозицията капитал-труд, ясно е че сега тя е удвоена от друга бинарност, схващана може би най-лесно като противопоставянето подвижно/ неподвижно. Един подвижен глобален капитал несъмнено съществува и именно неговите прояви са новостта на съвременната проблематика. Обратно обаче, освен чисто номинално 'глобален пролетариат' не съществува - неподвижността е единствено съвместима с втория елемент от старата опозиция и разбалансирането на стандартната схема е видно: капиталът е и глобален и локален, докато "трудът" е само локален. Но дори неадекватно, реанимирането на остарели постановки може да бъде далеч по просветяващо отколкото изобретателните анализи, с каквито книгата изобилства. Един елементарен пример би бил "Новата класова война" пред(по)ложена съвсем наскоро от Майкъл Линд - като епизоди в нея Брекзит и Тръмп са далеч по разбираеми отколкото ред изтънчени "обяснения".

Глобалният капитал не само че не е локализиран (дори оф-шор), но няма и собствено политическо представителство - няма нито тяло, нито лице. В този аспект се провижда и че дистинкцията политика/ икономика също започва да е дисфункционална: глобалният капитал е откъснат от собствена политическа или идейна структура, извън конституиращия го стремеж към печалба. Ако за трийсетина години след Втората световна война държавата и политическите механизми са удържали едно статукво между антагонистичните класи, по-късно тези посредници са само симулакри: властта постепенно бива иззетта в архитектурата на структури създавани с тази цел, а демокрацията е само фасадна. Насочващите имена за тези форми на регрес идват с фразеологията на пазарния фундаментализъм и неолиберализма.

Eдна добра начална точка в книгата е есето на Давид Рейбрук, което се фокусира върху неадекватносттта на съвременните избирателни системи. Спорид него те са бриколаж, който комбинира изборите на 18в, избирателното право от 19в, медиините рамки от 20в и Интернет технологиите от 21в. Западните срани гръмогласно се самоописват като демокрации, но фактът е, че с времето избранниците се оказват все по-заможни от своите избиратели, така че системата е олигархична, независимо от това колко (не)искрено политиците твърдят, че обгрижват общи интереси. Освен че минимизра недоволството, гласуването като процедура не генерира рационалност - то е метод за вземане на решения. Ако Ападурай пише за "умора от демокрацията" сигурно е добре да се уточнява, че умората е от фасадната демокрация.

Брекзит и Тръмп са двата примера, които заемат досадно много място в книгата: и в двата случая местните структури бяха прегазени, а легитимността бе добита чрез манипулиране на популистки вот. Те обаче са показателни по-скоро в смисъл, че маркетинговата техника успя "да ги продаде" на избирателите, а не че са израз на дълбинни желания. Спечелилият вот и в двата случая е в рамките на флуктуации, което отнема убедителност на множество коментари из текстовете на книгата: съвсем реално е мислима изборната победа на Клинтън, което определено щеше да спести доста от вторачването във фигурата на Тръмп.

Абстрактните трактовки рядко са атрактивни и затова може би по персонализираните повествования на Пол Мейсън или Сесар Рендуелес се открояват. Пол Мейсън биографически описва какво означва в неговия роден британски град замяната на стария капитализъм от новата глобализирана версия. Неговата теза е, че глобализцията материално е неибежна, но онова, което следва да бъде отхвърлено, е неолибералната идеология: освен че е откровено антисоциална тя е и агресивно култивирането на несправедливост. Рендуелес пък описва неотдавнашните събития от гледната точка на Испанец, нещо вероятно малко познато в Европа, където три други езика създават илюзията, че изпълват пространството й.(§)
Още по страничен е погледът на Панкаж Мишра, който пък се връща към ницшеанското разбиране за "ресантиман" - обикновена френска дума, която по силата на съответното лексическо поделяне трудно намира еквивалент в други езици. Макар и несръчен, опитът припомня, за кой ли път, че няма звучащи убедително аргументи за страната, от която е осезаемо де факто неравенството, докато й проповядват равенството де юре. Мейсън, повече от всички, като че ли се доближава до идеята, че за близо 2 века синдикализмът е станал част от местната европейска култура, докато в тази на пришълците такова нещо определено липсва. Така апологията на мултикултурализма подменя един особено съществен елемент, докато пазарния фундаментализъм също внушава, че трудът бил «стока като всяка друга».

Боравенето с просвещенческа реторика и апелиране към съответните ценносто е нещо, което апологетите на свръх капитала несъмнено вкладеят, докато опонентите им търсейки да се (п)редефинират, нерядко изпадат в неловки националистки, фашизоидни и тям подобни позиции.
Есето на Нанси Фрейзър е сред малкото, които успяват да артикулират идеологическата ситуция при наличната куцаща структура. Потърпевшите от глобализацията се обръщат на локално ниво срещу идеите, съпътствали до този момент изграждането местните обшества. Познати от Просвещението насетне постановки и ценности са атакувани като "виновни" и това, макар да е неуместно, не е лишено от логика, поне по силата на историята: родителте на капитализма биват считани зя отговорни за следващото поколение на глобалните изчадия. А че настъплението срешу всичко просвещенческо, което по подразбиране стои в основите на всеки един текст, рационално обяснение, или интелектуален довод, няма как да не е регрес.

Големият Регрес най-добре може да се представи чрез поставянето в перспектива на интернет: какво биха очаквали всевъзможни Прогресисти при едно хипотетично запознаване с бъдещата технология и какво е налице днес. Ясно е че доминантната формата на Регреса може да се посочи с една дума и дори само от едно лого: "Фейсбук". Зад него стои генералното отрицание на "публичната сфера", така както Хабермас я определя: онова място, където изказванията и действията се преценяват като съдържания, независещи от своя автор. Фейсбук манталитетът е точно обратното - нищо няма значение извън персоната, няма никакво 'какво', а само 'кой'. Извършваното, казваното, една теория или книга, изискват интелектуално разбиране, докато пристрастното мнение относно едно или друго лице са абсолютно непосредствени (при това лицето не е субект, а фантазъм (образ)). Предсказаното от ситуационистите обществото на зрелищата се реализира и съвсем символически неговото пришествие се случи с избирането за американски президент на един актьор - началото на днешния регрес.

(§) Като инжениъринга на преоводите има свои стратегии: славянското "вожд", предавано по-рано с "фюрер", сега е "лидер".
(*) Жижек, изобретателен както винаги, представя съвсем нагледно проблема: Берлинската Стена е отделяла места, където има различни неща; стената на Тръмп ще отделя само повечето и по-малкото от същото.

Няма коментари:

Публикуване на коментар