Mакро(н) - резил

Този млад и динамичен некадърник, Макрон, има добър шанс да бъде вписан като едно от най лошите неща случили се на Франция след Петен и Виши. Десетилетието на двата му мандата е една твърде нерадостна равносметка. С манталитета на юпи и заявено презрение към демокрацията Макрон реши да се възползва от знанието, че капитализмът неявно взема от бедните и дава на богатите, като го скрие зад просто хронологично обръщане: първо да даде на богатите и после да вземе от небогатите. Така в първия си мандат премахна данъка над прекомерното богатство и облекчи облагането на големите компании. Дупката във финасирането щеше да бъде запълнена чрез затягане на условията за пенсиониране, което правителството на Макрон прокара без одобрение от парламента. Само че това не се случи и дупката започна забележимо да зее.

Тогава Макрон прецени, че да се занимава с такива дреболии е под неговото достойнство и че той е призван за някаква крупна историческа роля. И се размечта как една Трета световна война, разпалена и водена според неговите разбирания,ще го прослави във вековете занапред. Френското обшество беше осезаемо потресено и това се усети на изборите за Европейски парламент. След като и съмишленицте му започнаха да го убеждават да не говори опасни глупости Макрон се разгневи и разпусна Народното събрание. Последва един особено зрелищен изборен провал: от мнозинство коалицията около Макрон се стопява до фракция . Срещу демократичната традиция той обаче настоява правителството да е негово и следват наколко състава, които, като заложници на опозицията, реално не могат да напряват нищо. Бюджетният дефицит не спада и задлъжнялостта на Франция расте.
Гордостта на Макрон едва ли страда от видимата му некадърност: Макрон се хвали, че именно той е провалил договорката между Русия и Сащ за уреждане на украинския конфликт; неговите изявления, как ще организира изпращането на десетки хиляди натовци действително осуетяват всякакви опити за прекратяване на военните действия.
Съчетаването на двете – разрастването на проблемите с финансите и икономиката в едно с все по гръмогласна апология на военшината, именно такива каквито се открояват при макрознизма, в последните година-две прерастват в общоевропейска криза на демокрацията. Навсякъде избирателите са чували, и то неведнъж, че „пари нема“, но не както сега едновременно с все по нататъшно наливане на милиарди в едно начинание, което с тях няма да бъде решено.
В 2018 първите стъпки на макронщината породиха масовото недоволствие, прерастнало в движението на Жълтите жилетки. През октомври 2026 недоволствието отново добива стряскащи измерения и прояви. Предсказуемо, полицейщина и репресия са отговорът на Макрон. Той категорично отхвърли внушението, че най добре ще е да абдикра, направен му, впрочем, още при правителствената криза след загубените избори. Няма основание да се преполага, че би го направил и сега, но растат опасенията, че той няма да се примири с резила, който е неговото управление – по скоро ще използва оставащите му месеци наистина да предизвика катастрофа със световен мащаб.