Харалд Харман, пак

Харалд Харман, културолог, историк и лингвист, склонен и към по-машабни мирогледни обобщения, публикува своите трудове със завидна скорост. При неотдавнашното му гостуване в София бе оповестено, че броят на книгите му в оригинал и преводи е вече 87, а статии и пр. текстове отдавна надхвърлят малките стотици. Справка за началните 50 години от кариерата му (1970-2020) е публикувана в отделна брошура, а на български за 8 години са издадени 4 книги. Хронологически обаче, Въведение в дунавската писменост, най новата от тях е най ранната за сега, излязла в оригинал през 2010, като главното от нея по същество се оказва и вече познато. Недостатъците на книгата съвсем не са малко, но въпреки това, като част от ревизия на апробираната културна история, тя заслужава известно внимание.
Големият наратив е прикрит, но само донякъде: противно на елементарните прогресистки нагласи, Харман показва, че онова, което те стандартно виждат като „напредък“ на европейската цивилизация, реално е бягство и спасяване на постигнатото по рано при нашествието от индоевропейските каруцари. В периода 6 - 4 хилядолетие в дунавския ареал се е обособила примитивна цивилизация, между постиженията на която е и ползването на писменост. При днешните по-надеждни датировки за археологическите находки недвусмислено се установява факта, че тя предхожда поне с около 2000 г. онази, която се е появила в Месопотамия и историците дълго време считат за първа. Вглеждането във фамозните критски Линеар А/Б показва достатъчно ясно, че филиацията им е с образци от Европа, а не от изток.
Противно на обичайно възприетия исторически маниер на изложение, убедителност и разбиране идват от ретроспективните разглеждания - от по-новото и добре засвидетелствано към по- ранното и по-слабо известното; книгата на Харман бърза да обяви праисторическите драскулки за знаци и писменост и едва към края, когато проследява разпространението и еволюцията, тази претенция се валидира. Няма пречка да се каже, че след бърз преглед на (многобройните) илюстрациите четенето би следвало да започне с последните две глави (5 и 6) и после да се върне към началото, където видимо се предъвкват тривиалности - че азбучното писмо не е пиктографско, че стилизация и орнаментика понякога са неотличими и т.н. Глава 5 третира материалността носеща знаците: фигурини, принадлежности за производство на текстил, миниатюрни олтари, съдове за посвещение и оброчни дарове, и разбира се, най-вече „парчетии“ от неизвестно какво. В дух на наукообразност Харман често привежда проценти, при все че те скриват реалните измерения на количествата находки. Разпределението им по време (с.83) обаче е съвсем недвусмислено и съответства на неговата постановка: от ранните артефакти около една десета са надписани, докато при късните те са почти половината, а след това доста рязко знаците изчезват; от надписаните находки във Винча фигурините били към 30%, а в Караново около 50% (с.93).

Харман не пропуска да отбележи факта, че предполагаемите знаци се появявят върху артефакти, т.е. предмети с разпознаваемо вложен умисъл, който по един или друг начин те се опитват да продължат. Интересна подробност са гравираните върху дъната белези, които при нормални обстоятелства са оставали скрити от погледа. Двете операции индивидуализиране (маркиране) и комуникиране са допълващи се и само хипотетично се разпознават в отделност. Писмеността е приобщаване и следва екологически модел, но по късно е била мистифициране чрез апологиите на централната власт. Харман, който е съвременник на (пост)структуралистките дебати, разбира идеологическия залог на тезата, че силната царска власт в Месопотамия е факторът довел до възникване на „първата писменост“. Полемиката срещу тази идеологема минава през цялата книга като започва от първите страници, където функционирането й е по скоро неотчетливо. От протописменост до четим днес клинопис, шумерският случай е парадигматичен, докато за много други началата остават неясни, а пък при дунавската писменост, обратно, развитието е било прекратено. Обаче историческите обстоятелства на парадигмата несъмнено са специфични и липсват всякакви основания, покрай феномена, и те да бъдат обявявани за необходимост. Както Харман подчертава „Мотивацията за въвеждане на писмени технологии е различна и многовариантна“ (с.27).
В този смисъл минималният успех на разглеждането е, че прави несъстоятелна популярната постановка, че „писмеността е изобретена заради счетоводство“ и по- късно се адаптира другаде за други цели. Както се очертава, силно дискредитирани се оказват и всички възгледи, обясняващи чертите на архаичната гръцка цивилизация с влияния от близкия изток. Главният проблем, който стои, е словосъчетанието „дунавска писменост“ и най-вече самата дума „писменост“ – от тях могат да се пораждат неуместни свръх очаквания: разчитането и всякакво тяхно съдържателно тълкуване са твърдо неакадемични занимания. Като Въведение книгата несъмнено постига не малко, но това би се дължало по-скоро на изобилието от илюстрации и таблични представяния, разсейващи читателя от зле структурирания текст.

Продуктивност, каквато Харман демонстрира, принципно е ясно, няма как да убегне на повторенията, а с времето те обезличават оригиналното и дори обновеното. Така неотдавнашната му книга „Култът към героите“, освен една обща постановка за съотнасяне на пред- и пост- индоевропейски времена в Стара Европа, не казва реално нищо: от текста остава впечатление главно за готови пасажи относно разнообразни предмети и струпани на базата на асоциации. Подобни компилации, страдащи от липса на реално аргументиране и обосноваване, определено идват като поуляризация, а не като академично четиво. Шансовете Харалд Харман да се нареди след (или сред) големите имена на културологията и антропологията като че ли намаляват, така че нивото и маниерът на един Мирча Елиаде навярно биха давали по-добра представа за неговото ситуиране в интелектуалния пейзаж на съвременността.


Haarmann H, Sprache – Schrift – Kultur – Religion – Geschichte – Philosophie. Publikationen 1970-2020, Herausgegeben von LaBGC (*), Hildesheim-Zurich-NY: Georg Olms Verlag, 2021
2010 Въведение в Дунавската писменост, В. Търново: ПИК, 2023
2011 Загадките на дунавската цивилизация: откриването на най-древната високоразвита цивилизация в Европа, София: Борина, 2015
2016 По следите на индоевропейците. От номадските племена през неолита до древните високоразвити култури, София: З. Стоянов, 2020,
2017 Кой цивилизова древните гърци? Наследството от високоразвитата древноевропейска култура. София: З. Стоянов, 2021,
2021 Harald Haarmann and LaBGC, The hero cult.A spectacle of world history that changed civilization, Wiesbaden: O. Harrassowitz GmbH & Co. KG

(* LaBGC e идентификаторът на сътрудничката, повишила в последно време продуктивността на Харман)

Генни Истории

Книгата на Дейвид Райх Кои сме ние и как сме стигнали до тук (2019) добре се вписва като трета част от една поредица започната със Себичиният Ген (1976) на Ричард Доукинс, следвана от Геномът (1999) на Мат Ридли. И трите разработват, всяка по свой начин, проекции на схващането за „ген“: Доукинс на нивото на еволюцията, Ридли на това за квазифизиологична каузалност и сега Райх на нивото на човешките популации. Но ако първите са природонаучни, то промяната и разпространението на популации са история, откъдето и отчетливата заплаха за ((не)коректно) политизиране на книгата. Райх сам отчита своята принадлежност към „избрания народ“ и по-нататък има възможност да отбелязва моментите, в които разглежданията рискуват да дегенерират в ирационалност. Фактът, който остава, е, че от гледана точка на генетическото разнообразие европейските популации към днешна дата остават силно маркирани след преселение, дошло от степите преди 5 хиляди години. Разбирането не е ново, а е намерило потвърждение по нов начин, отхвърлящ неотдавнашни хипотетични алтернативи. Райх удачно изтъква, че „ геномиката“ идва съвсем аналогично на радиовъглеродното датиране: спорни постановки и резултати намират липсващата им определеност, а към нея се добавят и нови продължения. Назад във времето, до там където се намират артефакти, резултатите й се съгласуват с археология и стратиграфия, но по-нататък се разкрива неандерталското наследство у европейците, денисованците, хобитите и пр. Историята на рода хомо се оказва по сложна от представата за няколко вълни хоминиди тръгващи от Африка. Райх предполага, че една централна нейна част протича в Азия, допускайки дори възможността и за частична завръщане „назад към Африка“. След глава 6, посветена на праисторията на Европа, следващите няколко разглеждат проичането й на останалите континентите – реконструкции интересни от фактологическа гледна точка при една европоцентристка нагласа. Времевите измерения, най често от десетки хиляди години, са по-привични като че ли за геологията орколкото за историята. При тези мащаби престава да учдва фактът, че Европа е трайно поделена на север и юг, не само на протестанти и католици или на германски и романски езици, но и генетически. Основната схема използва и разделението изток- запад доколкото първоначално неолитизацията е на изток, докато на запад обитават все още ловци събирачи. Една първа вълна мигранти носи новите технологии на югоизточната култура по северния бряг на средиземноморието, откъдето те прониват на север. Втората вълна е от североизток и засяга главно северните популации на европейския континент. Значимостта на геномиката в исторически и академичен аспект е безспорна, но съвсем не е така за проекциите й върху политизираната съвременност. Постиженията в изучаването на човешкия геном реално са от опследното десетилетие, което прави книгата на Райх актуална и я поставя в конкуренция най вече с няколкото популярни блога – където, както той сам отбелязва, дясното позициониране е откровено. Струва си да се отбележи, че, ако най-общо прогресистките и леви нагласи се свързват с материализъм, когато се стига до човешката билогичност левите започват формулират аргументи срещу опростенчество и редукционизъм. Факт, който новата дисциплина отчетливо констатира е, че добре известната асиметрията между половете, в случаите на нашествия и доминация се пренамира в разпределението на гени, предавани по мъжка или женска линия; възможността даден мъж да има несравнимо повече наследници отколкото една жена често е била реализирана от завоевателите. Ако Колин Ренфрю и ортодоксията около него в последните десетилетия измисляха аргументи срещу историята за едно „индоевропейско“ нашествие в Стара Европа и Индия, сега тяхната теза е доказуемо несъстоятелна; като реверанс към съпротивата им прилагателното се използва само за съответните езици, докато популацията бива описвана като „степни народи“ или пък „ямная пийпъл“. Вече е ясно, че всички общности се състоят от индивиди с твърде разнообразен генетически материал, така че понятието за „раса“ не може да бъде смислено квалифицирано с прилагателната „чиста“. Това не пречи съществителното да има дескриптивен характер, но възпрепятства обяснителната му употреба. От края на ледниковата епоха и до Колумб хората в двете Америки са (практически) живеят в изолация от останалата част на света, така че могат да са пример за несмесвани популации като се виждат техните собствени културни постижения.
Ако геномиката бива схващана не само като метод, а и като квази исторчиеска дисциплина, поставя се въпросът за нейния мащаб. Френската школа Анали трайно е въвела понятието за дългосрочна история – Бродел публикува своята „Граматика на цивилизациите“ – а днес се пишат Големи истории с размери от астрофизическите до земните и по-малки. Книгата на Райх епизодично упоменава дълготрайност и респективно – уседналост и териториални претенции, но това са детайли, допълващи неговата по крупна „история на континентите“.
Между културите, съвкупности от черти, и генетиката на народите липсва реална корелация. Една особеност, която е дадена като пример още в началото на разглежданията е простта констатация, че ако гените са краен брой, а числото предци на всеки индивид расте като степен на двойката (2 родители, 4 баби и дядовци, 8 прародители... и т.н.), при достатъчен брой поколения то става по-голямо, т.е. функционално дефинираните предци материално не са родственици. Доколкото гените са групирани в хромозоми, оказва се, че в 10то поколение има 1024 предци за генофонд от 757 единици. Това подсказва, че традиционни представи за наследство и произтичащи права едва ли могат да претендират за някаква естественост. Райх привежда няколко примера за изследвания и публикации спирани или осуетявани с легалистични аргументи, опиращи до претенциите за собственост, които са особено осезаеми в американския контекст.
Схващането за геном е природо-научно и априори изучаването на неговите проекции в две измерения на пространството и/или във времето не би следвало да е нещо различно. Но земната повърхност и историята, се която разиграва върху нея, предварително разпределят всичко, което се вписва в тях: от политическите митове до фантазмите за самоидентичност, генните изследвания се оказват спорен предмет, към чийто собствени очертания книгата на Райх предлага да се завърнем.

Рейк Д., Кои сме ние и как сме стигнали до тук, София: Сиела 2022
Докинс Р., Себичният ген, София: УИ „Кл. Охридски“ 1998.
Ридли М., Геномът. Автобиография на един биологичен вид в 23 глави, София: Сиела, 2002

Пикетти и (не)равенството

Тази пролет с около половин година закъснение спрямо френския оригинал се появи и английски превод на книгата на Тома Пикети "Кратка история на равенството". При множеството графики (всички достъпни поотделно на неговия сайт), в около 300 страници текст няма място, достатъчно нито за по-разгърната история, нито за методологическа дискусия, нито пък за програмни изявления - от всичко има по малко, но общото впечатление е сякаш неотчетливо.
Една от графиките (F23) би следвало да е сензация, доколкото прави на пух и прах основната идеологема на неолиберализма - че за обществото като цяло било по-добре когато "пари при пари отиват" или, казано на икономически език, плоският данък е полезен за здравето на икономиката.

От данните и представянeто им недвусмислено се вижда точно обратното: отмяната на прогресивното облагане снижава ръстът на икономиката, примерно в Америка - два пъти.
Thomas Piketty, Une brève histoire de l'égalité, Editions du Seuil - Septembre 2021
Thomas Piketty, A Brief History of Equality, Harvard University Press - April 2022

Всичкология

Мат Ридли, Еволюцията на всичко. София: Сиела 2018

Мат Ридли е британски зоолог, еволюирал до шеф на банка. която зрелищно фалира. Наследствено обаче е виконт, така че сегашното му амплоа е в камарата на лордовете. Писането на популярни книги за него видимо е развлечение, но за читателите остава да внимават при различаването на научно-популярното от пристрастното в тях: неизяснената докрай метафора за еволюция структурира текста на книгата му, която реално е не повече от каталог на нещата, които му допадат. В 16 глави еднотипно наречени еволюцията на ... вселена, интернет, религия, икономика, гени и т.н. отделни факти и сегменти от историята са подбрани като илюстрации на собствените му интереси.

Още в началото Ридли ни осведомява, че еволюцията е много повече от онова, което е съдържанието на дарвинизма и загатва за някаква нейна връзка с историята, която така и не посочва. Когато Хегел, а после и марксистите пишат за „хитростта на Разума“, който постигал цели отвъд и въпреки целенесочените действия на хората, е ли това мистичното действие на тази всеобща еволюция? Ридли обаче е враг на всичко преднамерено и изглеждащо разумно и това, разбира се, има своите положителни страни: първото нещо, което книгата громи е креационизмът, манията по създатели, откриватели, лидери, и пр авторитетни фигури. Не е трудно да се отгатне, че Ридли ще се разкрие като пазарен фундаменталист: т.н. свободен пазар за него е съвършенството и съответно обяснението на всичко онова, което впечатлява като резултат. В приповдигнат дух заключението на книгата изтъква как през последния век човечеството осезаемо е забогатяло и това оправдава всичко, което се е случило в историята. Накратко – една пазарна теодицея. Дали подобен аргумент би бил така убедителен в 1948 г. или в 1918 или 2048? „Производителност на труда“ несъмнено е по просветляващ концепт, само че той съвсем не носи конотациите на предпочитаното от Ридли „замогване“.
Сред идеологическите пристратия на Ридли има и по-приемливи: чистосърдечното му признание, че едва след 50-тата си годишнина е прочел Лукреции и колко се вчечатлил – дотам, че всяка от главите има мото, взето от неговия текст. Или адмирациите му Доукинз, който реално промени цялостната перспектива към модерния синтез (на дарвин и гените). В този ентусиазъм обаче липсва сякаш дори минимална доза аналитичност и/или критичност към избраната метафорика. Несъмнено така се пишат успешни книги; без съмнения към водещата (лидиращата фюрерска) идея. Но по-систематично погледнато, предпочитаният „еволюционен ход“, проби-и-грешки е не повече от налучкване. Това би било най-ниската степен на метода, превъзхождана очевидно от систематичното изчерпване, алгоритмите, интелектът... В заплетените ситуации безсилието на изчерпващия подход е достатъчно очевидно, така че налучкването може да е приемливо, само доколкото е по-добро от нищо. Но заможният Ридли изглежда никъде не мисли за преразхода на средства, който евлюционната стратегия изисква: случайни алтернативи са уместни там, където не се отчитат нито разходите нито времето - кваизи божествена позиция, която може би несъзнателно го блазни.
Предполагаемата еволюция на всичко би следвало да доведе Ридли до един парадокс: ако наистина всичко еволюира, това би се се отнасяло и до самата нея, така че не е ясно как тя би изглеждала на някакъв по-следващ етап. Пък и още - съвършенството на един „истински свободен“ пазар видимо не оставя място за по-нататъшна еволюция. Но когато нещата се развиват, не така както той би искал, винаги е възможно да се посочи виновен. Например разбираме, че развитието на (де)регулацията във финансовия сектор е причина за това, че оглавяваната от него банка фалира. Действително може да се счита, че преразпределяне на рисковете, т.н. финансиализацията на икономиката, е деформирало предполагаемо еволюционния й механизъм до неузнаваемост. Когато менaджерите поемат материални рискове, те имат договори, гарантиращи, че последиците няма персонално да ги засегнат.
Недостатъците на книгата личат практически на всяка страница (а българският превод прибавя още), но осбено нелепо впечатлание оставя последната глава за „еволюцията на интернет“. Феноменът е, разбира се, многостаранен, сложен и необозрим, само че онова, което Ридли е съчинил, не става дори за карикатура. Фейсбук, машинациите на Кеймбридж аналитика, изборната победа на Тръмп, всичко това е, няма как, от прекрасно по-прекрасно. Така отзвучава финалната глава и че книгата е писана само година по-рано от случилото се, единствено свидетелства за непреходната ценност на всички и всякакви нейни прозрения. Но светлото бъдеще предстои и Ридли не пести възторг от изобретяването на криптовалутите, окончателната реализация на всевъзможни свободи, които правилно еволюиралият човек тепърва ще изконсумира.