сряда, 29 септември 2021 г.
неделя, 2 май 2021 г.
Харалд Харман / Harald Haarmann
Късмет изглежда е споходил Харалд Харман в България. Книгите му се издават от голям издател, а банка субсидира тиражирането им на скромни цени. След Загадката на Дунавската цивилизация и По следите на индоевропейците, Кой цивилизова древните гърци е новият превод, излизащ само няколко години след оригинала (от 2017). Историческата теза на Харман е съвсем отчетлива: древна Гърция масирано наследява пра-старата европейска цивилизация просъществувала до нашествието на индоевропейците. Едромащабното структуриране е дадено картинно с названието „дъщерни култури“ за Егейските острови и „Гръцка внучка“ за цивилизацията на Елада след второто хилядолетие. С една глава описваща по-подробно Атина приключва първата половина на книгата (5 глави, 200 стр.), след която текстът се раздробява на фрагменти и повторения детайлизиращи един или друг аспект, било то историята на писмеността (гл. 11) или на политическото устройство (гл. 13). Както и при другите вече преведени книги научно популярното им ниво е добро, макар те да отстъпват от строго академичните стандарти.
Като се се стреми да отбягва полемиката Харман развива своите възгледи в две нетрадиционни посоки: веднъж отхвърляйки всякакви позовавания на близко-източни влияния и, втори път, наблягайки на ролята играна от жените в древно-европейската цивилизация и нейните продължения. Това неизбежно контрастира с традиционните повествования в квази библейски стил, които изпълват историческите книги от подобен род. Несъмнено това са неща, които има кого да подразнят, а допълнително Харман набляга и на общностните нагласи, които дълго време фаворизират егалитаризма. Оставяйки идеологиите на страна, въпросът който би стоял е по-скоро: нужно ли е историзиране в такъв мащаб за да бъде обяснена класическата гръцка античност? Гръцкият е индоевропейски език и реалният проблем е, защо точно там и не другаде нашествениците постигат нещата, на които днес се възхищаваме. Постижението – „гръцкото чудо“, както едно време са го наричали – не се ли разбира достатъчно чрез липсата на централизъм заедно с улесненото комуникиране, осъществявано чрез фонетичната писменост. Поучителен би бил примерът с гръцката математика: практикуващите я не разчитат на авторитет, а само на аргументация – така се поражда математическото доказателство – именно логиката, формата, онова, което липсва на вавилонци и египтяни; там всичко е центрирано около дворец, където йерархично висшестоящ е давал одобрение за резултат като валиден. Съответно обратно, митология или култова практика нямат стандартизирана „казионна“ форма, а всяка общност има свой вариант – нужно ли е да се са напомня, че гърцките „теолози“ само са спорели, а не са подклаждали религиозни войни (и че монотеизмът е фанатизъм).
Когато разлежда гръцкия пантеон Харман не пропуска да изтъкне множеството богини в него, което резонно свързва със староевропейските нагласи. Примерът с Атина и нейната кукумявка (сова) безспорно тежи, когато се знае за архаичните находки съвместяващи женски божества и птици (с.184). Mитологията за титаномахия и гигантомахия своеобразно отразява някакви исторически промени, но вече съвсем не е очевидно, че завоевателите са наложили своите предпочитания: богините остават, а дюмезиловата трифункционалност, преполагаем маркер за индоевропейски произход, винаги е липсвала.
Колкото до писмеността няма спор, че знаковата ситема е заета от близкоизточни съседи, финикийците, но е преработена по неповторимо оригинален начин. Така обаче цялата емфаза на върху ранната европейска прото-писменост се превръща във фон или „традиция“, чиято значимост става твърде неотчетлива. Харман официално е езиковед, макар че лингвистическите примери са практически без изключение препратки към издадения от Бекес в 2010 Речник на гръцката етимология [2]. Един от примерите, които не постигат особена убедителност е разтълкуването на „демокрация“ (с. 410-5): първоначално думата била за управление на общинските земи; родът е важната индоевропейска връзка, но земята е изконно гръцката. По всичко личи обаче че Харман има слабост към Платон и споменава именто му по разни поводи, твърде често не съвсем уместни - често цитира и диалога Минос (с. 114, 196, 232-сл. ), макар той стандартно да не е приет за автентичен. Може да се роди подозрение, че и в тази по-тясно специализирана област „платонознанието“, авторът има свои лични виждания само че в тази насока неговите прояви са по-скоро аматьорщина (за коетo свидетелства издадена отделна негова монография [3]).
Видяно като популяризране начинанието в книгата на Харман е напълно оправдано: незапознатите има много какво да прочетат за първи път, а по-сведущите - да премислят наново фактология, която им е поднесена в оригинална перспектива. Макар да е идеологически нестандартен, подходът на книгата остава методологически традиционен: това е само нов вариант на континуалистки и дифузионалистки нагласи; добилото популярност разбиране, че в източната половина на средиземноморския свят бронзовата епоха завършва с колапс [4] за Харман е не повече от артефакт, дължащ се на липсващи данни.
Бележки
[1] Загадката на Дунавската цивилизация (2019); По следите на индоевропейците (2020); Кой цивилизова древните гърци (2021); (София: Захарий Стоянов; първата е второ издание; последната е превод на немскато издание, което излиза след Roots of ancient Greek civilization. The influence of Old Europe. 2014 )
[2] Robert S. P. Beekes. Etymological Dictionary of Greek. 2 vols. Leiden: Brill, 2010.
[3] Haarmann H., Plato's philosophy reaching beyond the limits of reason: contours of a contextual theory of truth. NY: Olms-Weidmann, 2016. (376 p.)
[4] Eric H. Cline. 1177 B.C.: The Year Civilization Collapsed (2014) Princeton University Press.
Като се се стреми да отбягва полемиката Харман развива своите възгледи в две нетрадиционни посоки: веднъж отхвърляйки всякакви позовавания на близко-източни влияния и, втори път, наблягайки на ролята играна от жените в древно-европейската цивилизация и нейните продължения. Това неизбежно контрастира с традиционните повествования в квази библейски стил, които изпълват историческите книги от подобен род. Несъмнено това са неща, които има кого да подразнят, а допълнително Харман набляга и на общностните нагласи, които дълго време фаворизират егалитаризма. Оставяйки идеологиите на страна, въпросът който би стоял е по-скоро: нужно ли е историзиране в такъв мащаб за да бъде обяснена класическата гръцка античност? Гръцкият е индоевропейски език и реалният проблем е, защо точно там и не другаде нашествениците постигат нещата, на които днес се възхищаваме. Постижението – „гръцкото чудо“, както едно време са го наричали – не се ли разбира достатъчно чрез липсата на централизъм заедно с улесненото комуникиране, осъществявано чрез фонетичната писменост. Поучителен би бил примерът с гръцката математика: практикуващите я не разчитат на авторитет, а само на аргументация – така се поражда математическото доказателство – именно логиката, формата, онова, което липсва на вавилонци и египтяни; там всичко е центрирано около дворец, където йерархично висшестоящ е давал одобрение за резултат като валиден. Съответно обратно, митология или култова практика нямат стандартизирана „казионна“ форма, а всяка общност има свой вариант – нужно ли е да се са напомня, че гърцките „теолози“ само са спорели, а не са подклаждали религиозни войни (и че монотеизмът е фанатизъм).
Когато разлежда гръцкия пантеон Харман не пропуска да изтъкне множеството богини в него, което резонно свързва със староевропейските нагласи. Примерът с Атина и нейната кукумявка (сова) безспорно тежи, когато се знае за архаичните находки съвместяващи женски божества и птици (с.184). Mитологията за титаномахия и гигантомахия своеобразно отразява някакви исторически промени, но вече съвсем не е очевидно, че завоевателите са наложили своите предпочитания: богините остават, а дюмезиловата трифункционалност, преполагаем маркер за индоевропейски произход, винаги е липсвала.
Колкото до писмеността няма спор, че знаковата ситема е заета от близкоизточни съседи, финикийците, но е преработена по неповторимо оригинален начин. Така обаче цялата емфаза на върху ранната европейска прото-писменост се превръща във фон или „традиция“, чиято значимост става твърде неотчетлива. Харман официално е езиковед, макар че лингвистическите примери са практически без изключение препратки към издадения от Бекес в 2010 Речник на гръцката етимология [2]. Един от примерите, които не постигат особена убедителност е разтълкуването на „демокрация“ (с. 410-5): първоначално думата била за управление на общинските земи; родът е важната индоевропейска връзка, но земята е изконно гръцката. По всичко личи обаче че Харман има слабост към Платон и споменава именто му по разни поводи, твърде често не съвсем уместни - често цитира и диалога Минос (с. 114, 196, 232-сл. ), макар той стандартно да не е приет за автентичен. Може да се роди подозрение, че и в тази по-тясно специализирана област „платонознанието“, авторът има свои лични виждания само че в тази насока неговите прояви са по-скоро аматьорщина (за коетo свидетелства издадена отделна негова монография [3]).
Видяно като популяризране начинанието в книгата на Харман е напълно оправдано: незапознатите има много какво да прочетат за първи път, а по-сведущите - да премислят наново фактология, която им е поднесена в оригинална перспектива. Макар да е идеологически нестандартен, подходът на книгата остава методологически традиционен: това е само нов вариант на континуалистки и дифузионалистки нагласи; добилото популярност разбиране, че в източната половина на средиземноморския свят бронзовата епоха завършва с колапс [4] за Харман е не повече от артефакт, дължащ се на липсващи данни.
Бележки
[1] Загадката на Дунавската цивилизация (2019); По следите на индоевропейците (2020); Кой цивилизова древните гърци (2021); (София: Захарий Стоянов; първата е второ издание; последната е превод на немскато издание, което излиза след Roots of ancient Greek civilization. The influence of Old Europe. 2014 )
[2] Robert S. P. Beekes. Etymological Dictionary of Greek. 2 vols. Leiden: Brill, 2010.
[3] Haarmann H., Plato's philosophy reaching beyond the limits of reason: contours of a contextual theory of truth. NY: Olms-Weidmann, 2016. (376 p.)
[4] Eric H. Cline. 1177 B.C.: The Year Civilization Collapsed (2014) Princeton University Press.
понеделник, 21 декември 2020 г.
неделя, 2 август 2020 г.
Залезът на Запада
Залезът на Запада, Именно него изживяваме, макар той да остава невидим за твърде много от участниците. Западът се отказа от рационалността във формата й на право. Няма място за празни приказки - т.н. диалектика - за по-висша рационалност и тям подобни. Правовият ред, спрямо който явно или неявно бива осмисляна социалната действителност, бе суспендиран с един натуралистичен претекст: предполагаема висша сила. Отменена е самата основа на правото - презумпцията за невинност. Всеки се оказва виновен в разнасянето на зараза - за това и масово бе наложен домашен арест. На всички. Принудителни мерки - за всички. Властта се почувства легитимирана да пази всички, потъпвайки правата им. С настояването, че това е техният интерес - мнение, което е, на първо място, нейно собствено. Свободи и извоювани права и пр. се оказха ефемерен епифеномен.
Фасцинацията от държавния капитализъм практикуван в Китай естествено прерастна в имитирането авторитарния китайски подход при опита за справянето с тръгналата от там епидемия. Оптимизмът, който принципно задвижва капиталистическата система, беше суспендиран в полза на апоклалиптични ужаси. Вместо аргументи, властите и медиите се впуснаха в помпане на истерия. Впечатлява злонамерената употреба с цифрите, които иначе бяха приемани като залог за обективност.Когато (освен специалисти по демография) никой няма представа колко са "нормално" "умиращи-всеки ден" - число елементарно определяно от годишната статистика - вскакви бройки могат да изглеждат ужасяващо. Разбира се, ако умирам аз, числото 1 е достатъчно голямо, но иначе това, което се случва текущо, остава в близост до десетичната точка.
Симптоматично, частта на политическия спектър, за която се предполагаше, че брани извоюваните достижения, останна тотално безмълвна - още едно потвърждение, че Западът не е това което беше.
Лъготене с числа, потъпкване на правото и пасивност на популациите - останало ли е нещо от Западната цивилизация?
Фасцинацията от държавния капитализъм практикуван в Китай естествено прерастна в имитирането авторитарния китайски подход при опита за справянето с тръгналата от там епидемия. Оптимизмът, който принципно задвижва капиталистическата система, беше суспендиран в полза на апоклалиптични ужаси. Вместо аргументи, властите и медиите се впуснаха в помпане на истерия. Впечатлява злонамерената употреба с цифрите, които иначе бяха приемани като залог за обективност.Когато (освен специалисти по демография) никой няма представа колко са "нормално" "умиращи-всеки ден" - число елементарно определяно от годишната статистика - вскакви бройки могат да изглеждат ужасяващо. Разбира се, ако умирам аз, числото 1 е достатъчно голямо, но иначе това, което се случва текущо, остава в близост до десетичната точка.
Симптоматично, частта на политическия спектър, за която се предполагаше, че брани извоюваните достижения, останна тотално безмълвна - още едно потвърждение, че Западът не е това което беше.
Лъготене с числа, потъпкване на правото и пасивност на популациите - останало ли е нещо от Западната цивилизация?
понеделник, 30 декември 2019 г.
Когато всичко е гадно
Една картина с [такова] настроение
Ван Гог, разбира се, Мостът към Тренкeтай, или по скоро Стълбището към Моста. Както пише в съответното писмо (552), всичко е сиво... едно хилаво дръвче в ъгъла. Всичко продължава да е сиво и гадно, само дръвчето е порастнало.
Ван Гог, разбира се, Мостът към Тренкeтай, или по скоро Стълбището към Моста. Както пише в съответното писмо (552), всичко е сиво... едно хилаво дръвче в ъгъла. Всичко продължава да е сиво и гадно, само дръвчето е порастнало.
четвъртък, 5 септември 2019 г.
ПИКЕТИ: новата книга 2019
Капитал и идеология
предварителни елементи на сайта на Парижката Школа за Икономика
сряда, 31 октомври 2018 г.
„Богати са бедните
„Богати са бедните откъм ум“ - това е по коректният превод на иначе известното „блажени са низшите духом“. Формата, парадоксалното начало, е именно онова, което е направило фразата запомняша се – в политкоректната редакция тя е притъпена. Латинското beatus добре съответсва на „надарен“, само че в един напълно материален смисъл – човекът, който с лекота е придобил блага, така както сега се гледа на „даровития“ или „талантливия“ (способният да развие своя „човешки капитал“ – което не е, както четящите тези езикови бележки може би си мислят, робовладелчески еквивавлент на нечовешки такъв). Фразата, както е известно, е съчинена от бирник, който несъмнено е имал усет за имането и нямането, а че е говорил гръцки, не променя нещата.
Богати са бедните? Как така? Ами, тяхно било някакво измислено царство – нали са глупави, могат да бъдат лъгани. Словесният инжениъринг скрива всичко това. Остава само някаква възвишеност, която близостта на „блага“ и „блаженост“ не бива да смущава. Също както и тази, която свързва „бог“ и „богаташ“.
Невинна е семантиката, защото нейно е царството земно.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
