Кипи Безсмислен Труд...

През 2013 Дейвид Гребер публикува едно кратко есе върху безмисления труд което става сензация. Пет години по-късно излиза неговата книга Bullshit Jobs, A Theory, в която разработва по-обстойно проблема. Действително, при положение че Западният свят от десетилетия е в режим на свръхпроизводство и свръхпотребление в тази цялостната икономика на ненужното неизбежно се откриват позиции за напълно безcмислен труд. Според различни оценки и допитвания по настоящем такива са повече от една трета от заплащаните работни дейности.
Тъй като оригиналното есе (7 стр., сега поместени в началото на книгата) е предизвиквало огромен отзвук, Гребър е имал възможност да чуе достатъчно много критики и аргументи, с които се е съобразил при преработката му в книга. На първо място - доводът на пазарните фундаменталистите, онези, които настояват, че само икономиката или пазарът са критерий за рационалност, респективно - че никой не може да е по-прозорлив или да е на друго мнение, тъй като самата действителност го „опровергава“. Ключовото понятие, както лесно се изяснява, е в последна сметка идеята за стойност/ценност, която Гребер нетривиално третира по витгенщайнов маниер: няма универсална стойност а само набор от несъизмерими дейности (също както за Витгенщайн не съществува „Език‘ зад множеството езикови игри [1]). Само че Гребер е много далеч от безсмислената аналитична философия и от тежко идеологизирания икомикс, неговата нагласа е антропологическа както в дисциплинарен, така и в по общ смисъл; гледната точка е ситуирана човешки, а не конвенционално: нещата са поставени в перспективата, че обществата „произвеждат“ хора, а не блага и ценности. [2]
Опонентите твърдят, че пълните глупости / bullshit jobs са единствено в обществения сектор, а не в частния, но емпирията определено ги опровергава. Разликата е главно, на кое ниво в йерархията е безcмисленият труд: в обществения е по-ниско, докато за частния сектор е в средния ешелон. В големите корпорации и в банките менаджмантът стандартно добива феодални черти като се роят безcмислените титли и съответно липсващи дейности: координатори, комуникатори и пр. деятели редовно се събират и заседават да обсъждат презентации, чиято единствена цел е да запълват сбирките им. Организирането на цял ИТ отдел вместо един сисадмин е въпрос на престиж. Когато суми от порядъка на милион фигурират няколко знака след десетичната точка, както е в банковия сектор, там оптимизиранията могат и да не засягат разликите между пет или петнадесет менаджера. [3]
Като антрополог Гребър е най вече заинтересован от амбивалентното отношение към труда в западната цивилизация: огромното болщинство счита, че да се работи, е меко казано, неприятно, но ако безработицата е материално неприемлива, то безсмислената работа се оказва психологически непоносима. Решението, което той очертава, се структурира (исторически и актуално) около противопоставянето "вътре – вън": само трудът "вън" се осчетоводява и респективно валоризира или „остойностява“ и съответно онези, които не се трудят „вън“, се оказват потиснати от илюзията, че не са в досег със стойностното и ценностното. от депресия страдат домакините, безработните, но и онези, които считат, че са лишени от каузална релация със света чрез извършваните дейности. Силен контраст е асиметрията спрямо фантазмите на съвременните „творци“, изявяващи се с нестадартно изкуство.
Макар Гребър само да скицира историята на платения/наемен труд става ясно, че тя въобще не съвпада със стандартната историко-икономическа систематика[3]. Когато се мисли за участието във войни или за проституция (отново: "вътре-вън") става несъмнено, че услугите са стойностни още преди да има капитализъм и въобще икономическа антропология, като преодолява тривиалните материалистки нагласи, успява да просветли немалко социално политически загадки (напр. че неолиберализмът в много отношения е вампирясъл марксизъм).
Мнение, че щом се нещо прави, то има някакъв смисъл, скрива факта на относителност: нещата сами по себе си нямат „смисъл“ - зад думата стои (антропологическа) функция. Теологическия аргумент, че имало смисъл, висш и неизказуем, недостъпен за профанското мислене, е изпитаният начин да се внушава, че който не харесва Сътворението на Всевишния (Пазар) е глупак. Обратно Гребер настоява, че именно онези, които преценяват, че вършеното от тях е излишно и светът би могъл неусетно да се лиши от него, са прави[4]. Смисълът се придава от конкретните хора и ако за пряко ангажираните това е невъзможно, твърдението им, че работата им е пълна глупост несъмнено се оправдава.

[1] Българският език предлага колебание между „стойност“ и „ценност“ вместо еднообразното value; специфичният негативен термин около който се гради теорията тук остава без лексически коментар.
[2] David Graeber, It is value that brings universes into being Hаu: J.l of Ethnographic Theory, Vo. 3, N. 2, Summer 2013 https://www.journals.uchicago.edu/doi/full/10.14318/hau3.2.012. още: колекция от статии на автора
[3]Доколкото е университетски кадър, Гребър доста осезаемо се базира на собствения си опит: в англосаксонския свят за последното поколение цената на образованието се е повишила десеторно, броят на администраторите се е утроил, а преподавателите са малко по добре платени при доста по неизгодни условия.
[4] Античност, феодализъм, капитализъм, „пазарна модерност“; вж още. David Graeber, Turning Modes of Production Inside Out: Or, Why Capitalism is a Transformation of Slavery, Critique of Anthropology, 2006 (26) р. 61
[4] Изказването на това най-често е табуирано, но то прозира по специфичен начин когато се отчита колко често се чува обвинението в ненужност на фундаментални изследвания, класическо образование и пр. академически дейности.