Мат Ридли е британски зоолог, еволюирал до шеф на банка. която зрелищно фалира. Наследствено обаче е виконт, така че сегашното му амплоа е в камарата на лордовете. Писането на популярни книги за него видимо е развлечение, но за читателите остава да внимават при различаването на научно-популярното от пристрастното в тях: неизяснената докрай метафора за еволюция структурира текста на книгата му, която реално е не повече от каталог на нещата, които му допадат. В 16 глави еднотипно наречени еволюцията на ... вселена, интернет, религия, икономика, гени и т.н. отделни факти и сегменти от историята са подбрани като илюстрации на собствените му интереси.
Още в началото Ридли ни осведомява, че еволюцията е много повече от онова, което е съдържанието на дарвинизма и загатва за някаква нейна връзка с историята, която така и не посочва. Когато Хегел, а после и марксистите пишат за „хитростта на Разума“, който постигал цели отвъд и въпреки целенесочените действия на хората, е ли това мистичното действие на тази всеобща еволюция? Ридли обаче е враг на всичко преднамерено и изглеждащо разумно и това, разбира се, има своите положителни страни: първото нещо, което книгата громи е креационизмът, манията по създатели, откриватели, лидери, и пр авторитетни фигури. Не е трудно да се отгатне, че Ридли ще се разкрие като пазарен фундаменталист: т.н. свободен пазар за него е съвършенството и съответно обяснението на всичко онова, което впечатлява като резултат. В приповдигнат дух заключението на книгата изтъква как през последния век човечеството осезаемо е забогатяло и това оправдава всичко, което се е случило в историята. Накратко – една пазарна теодицея. Дали подобен аргумент би бил така убедителен в 1948 г. или в 1918 или 2048? „Производителност на труда“ несъмнено е по просветляващ концепт, само че той съвсем не носи конотациите на предпочитаното от Ридли „замогване“.
Сред идеологическите пристратия на Ридли има и по-приемливи: чистосърдечното му признание, че едва след 50-тата си годишнина е прочел Лукреции и колко се вчечатлил – дотам, че всяка от главите има мото, взето от неговия текст. Или адмирациите му Доукинз, който реално промени цялостната перспектива към модерния синтез (на дарвин и гените). В този ентусиазъм обаче липсва сякаш дори минимална доза аналитичност и/или критичност към избраната метафорика. Несъмнено така се пишат успешни книги; без съмнения към водещата (лидиращата фюрерска) идея. Но по-систематично погледнато, предпочитаният „еволюционен ход“, проби-и-грешки е не повече от налучкване. Това би било най-ниската степен на метода, превъзхождана очевидно от систематичното изчерпване, алгоритмите, интелектът... В заплетените ситуации безсилието на изчерпващия подход е достатъчно очевидно, така че налучкването може да е приемливо, само доколкото е по-добро от нищо. Но заможният Ридли изглежда никъде не мисли за преразхода на средства, който евлюционната стратегия изисква: случайни алтернативи са уместни там, където не се отчитат нито разходите нито времето - кваизи божествена позиция, която може би несъзнателно го блазни.
Предполагаемата еволюция на всичко би следвало да доведе Ридли до един парадокс: ако наистина всичко еволюира, това би се се отнасяло и до самата нея, така че не е ясно как тя би изглеждала на някакъв по-следващ етап. Пък и още - съвършенството на един „истински свободен“ пазар видимо не оставя място за по-нататъшна еволюция. Но когато нещата се развиват, не така както той би искал, винаги е възможно да се посочи виновен. Например разбираме, че развитието на (де)регулацията във финансовия сектор е причина за това, че оглавяваната от него банка фалира. Действително може да се счита, че преразпределяне на рисковете, т.н. финансиализацията на икономиката, е деформирало предполагаемо еволюционния й механизъм до неузнаваемост. Когато менaджерите поемат материални рискове, те имат договори, гарантиращи, че последиците няма персонално да ги засегнат.
Недостатъците на книгата личат практически на всяка страница (а българският превод прибавя още), но осбено нелепо впечатлание оставя последната глава за „еволюцията на интернет“. Феноменът е, разбира се, многостаранен, сложен и необозрим, само че онова, което Ридли е съчинил, не става дори за карикатура. Фейсбук, машинациите на Кеймбридж аналитика, изборната победа на Тръмп, всичко това е, няма как, от прекрасно по-прекрасно. Така отзвучава финалната глава и че книгата е писана само година по-рано от случилото се, единствено свидетелства за непреходната ценност на всички и всякакви нейни прозрения. Но светлото бъдеще предстои и Ридли не пести възторг от изобретяването на криптовалутите, окончателната реализация на всевъзможни свободи, които правилно еволюиралият човек тепърва ще изконсумира.
Няма коментари:
Публикуване на коментар