Лек за Ума | Medicina mentis

Аналогиите приемани буквално, често подвеждат, но пък гледани по-критично понякога разкриват интересни перспективи. Обществото да е болно? Сигурно не е така: обществeният механизъм, всеки управник ше ви каже, може да бъде поправян. Пo всичко личи, че лекари и инженери са две професионални квалификации, създаващи осезаеми отражения (поражения?) върху социалния свят. Патологиите и умствените повреди, които кризата от 2008 разкри в Америка едва ли могат да бъдат изброени, но изкочиха разни интересни находки.
Преди две години някой създаде в Уикипедия занимателната статия Психопатщина на работното място. Clive Boddy твърди, че още в 2005 г е обявил червен код за "опасност от психопати"[1], а на следващата година двама експерти вече публикуват книга по въпроса: Snakes in Suits: When Psychopaths Go to Work[2]. В нея се правят и важни уговорки, дали и как психопати и социопати се различават - дистинкцията е особено важна, след като в натуралистките разбирания на американските популации адвокатите стоят също като психопати. Обаче няма спор, че както и да се гледа и както и да се разбира най-изявените психопати работят на Уол стрийт и въобще са в креслата на СЕО / Изпълнителните директори. Тук е и 'естественото' разбиране, че Капитализмът няма пороци, само кадрите са калпави. Тази, позната в Източния блок формула, послужи за оправдание на провала, а сега се експлоатира съвсем аналогично: вина за кризата има ‘крони капитализма’/ crony capitalism/, аверите и далаверите, а принципно, от истинският чист и свят капитализъм, по-добро няма. Съвсем неотдавна тезата бе изложена с публицистичен жар от Роналд У. Дворкин, лекар превърнал се в политически теоретик- популяризатор[3]: Karl Marx to the Rescue? пита той.
Че проблемът добива сериозност, започва да личи както издава едно неотдавнашно социологическо изследване:
The Harvard University survey, which polled young adults between ages 18 and 29, found that 51 percent of respondents do not support capitalism. Just 42 percent said they support it.(April 2016)
Срещу недвусмисления резултат дресираната журналистика веднага формулира аргументът, че, реално, младите хора не възразяват срещу принципа, а срещу реализацията - едно снизходително обяснение, малко по-милостиво от обвинението, че (тези, младитее) просто не знаят какво говорят. Този резултат едва ли ше има отзвука на експерименталната доказателство приведено от Гиленс и Пейдж, че "Америка е олигархия". Вече втора година тяхната работа бива оборвана и коментирана, също както и книгата на Пикети. Сега са на лице безчет аргументи, че неравенството съвсем не вреди, че Пикети е уравновиловчик и не разбира, нито от икономика, нито от политика - най доброро доказателство е именно че ги смесва. Действително икономикс е чиста наука за разглеждаща идеалният решавател, оптимизиращ своята изгода: такъв е психопатът на Уол стрийт, готов на на всякакво престъпление, стига да има 'рационална' увереност, че то ще остане неказано. Икономическите привилегии обаче намират един съвсем недвусмислен израз в медицинско проучване показващо, че сред 1% най-богати американци очакваната средна продължителност на живота е с 15 (петнадесет) г. повече, отколкото при бедните. Пред фактите, едно време казваха, "и боговете мълчат", но не и американcките журналисти. Тепърва се съчиняват обяснения как природно здравите хора работят и забогатяват повече и очевидно живеят и по-дълго. Нищо, че вече измина десетилетие откакто МакНамии и Милър публикуваха "Митът за меритокрацията"[4] и че Пикети обърна внимание на заниженита социална мобилност в Америка.
     *
Да не забравяме инженерите все пак - преди няколко години Xeртог и Гамбета констатират:
A mong Islamic terrorists born or raised in the West, nearly 60% had engineering backgrounds. 46% of the (male American) engineers describе themselves as both conservative and religious, compared with 22% of scientists.
In Islamic countries engineers, in particular, were three to four times more likely to become violent terrorists than their peers in finance, medicine or the sciences. The next most radicalizing graduate degree, in a distant second, was Islamic Studies.
и което от статия сега е превърнато в цяла книжка[5].
Но това се случва със ислямските страни, в Америка най-много да сбъркат някой инженер с философ; което може да се окаже катастрофално за тази дисциплина, както показва случаят с Лудвиг Витгенщайн. Лек за ума едва ли помага след лоботомия.


[1]Boddy C., The implications of corporate psychopaths for business and society: An initial examination and a call to arms,Australasian Journal of Business and Behavioural Sciences 1, 2005 (2), 30-40
[2] Babiak P., and Hare R., Snakes in Suits: When Psychopaths Go to Work HarperBusiness, 2006.
[3] Dworkin R.W., How Karl Marx Can Save American Capitalism , Lexington Books (2015)
[4] McNamee S., Miller R. K. Jr., The Meritocracy Myth, Rowman & Littlefield, 2009
[5] Gambetta D., Hertog S., Steffen Hertog The Curious Connection between Violent Extremism and Education, Princeton Press 2016

Номерът

Някакъв неуравновесен пише за конспирациите и го убиват. Това е новата книга на Умберто Еко, претекст той да разкаже подробно една от любимите си конспиративни теории - обяснение за най-новaта италианска история.
Противно на практиката, английското издание се забави, докато на други езици, включително български, книгата излезе: без много шум, обаче - някой може би не харесва героя на Еко.

В едно чудесно неотдавнашно интервю споменаваше че готвят за него том от поредицата The Library of Living Philosophers, за който трябвало да изпише стотина страници автобиография и да отговори в по четири-пет страници на две дузини умници, пишещи за него самия: "Имам две години срок, ама се надявам да умра, преди да го направя".

“I am interested in fakes, in falsity,” Eco said in an interview. “I don’t have Galileo, but I have Ptolemy, because he was wrong”.
Цитат, върху който може да се размишлява, знаейки как Еко успя да убеди американците, че Пърс бил голям семиотик. Заради тази шега с невежеството той се сдоби със световна слава и си пати до ден днешен...

#noTTIP

ИНФОРМИРАЙТЕ СЕ


ПОМИСЛЕТЕ


O T И Д Е Т Е

София, 11 окт. 2014: на картата, представяща общоевропейския ден за протест, пойнтерът за София казваше "no event". Само че това беше издайническа следа: за кратко на него можеше да бъде разчетено "на Попа, в събота от четири". Там се събраха около двеста души, които, след няколко подвиквания, образуваха шествие по платното на Патриарха към Раковска, където свиха и отидоха до завоя пред сградата на Европейското представителство. За около половин час, докато траеха речите, движението в едната посока остана блокирано. Събитието се радва на пълно медийно затъмнение, което - стига да е било умишлено - е единственото свидетелство за неговия (прескромен) успех.

Олигархична Америка

"Олигархична Америка" може да звучи отчайващо левичарски, но се оказва, че това представлява емпрично проверим факт[1]. Днешните идеолози са се постарали "олигарси" и "олигархия" автоматично да се асоциират с Русия, също както предишните бяха направили "империализъм" синоним на "Америка". Сега не е трудно да се прозре, че "комунизъм" реално е стояло за една смес от марксизъм и руски империализъм, - че крадецът е викал "Дръжте крадеца!".
Превръщането на Америка в олигархия напоследък все по-често се коментира, както например в неотдавнашни трудове на Стиглиц[2] или Пикети[3]. През последните дестилетия политическата класа в САЩ се оказва осезаемо по-богата от хората, които предполагаемо представлява. Това "разминаване" е, разбира се, емпирично доловимо и измеримо, но съвсем наскоро едно изследване пряко и нагледно установи олигархичния му характер. Авторите показват първо, че между степента на (не)одобрение от страна на средния американец и вероятността за приемане/отхвърляне на законов акт няма връзка. Установяването на този факт би могло да се приеме като доказателство, че американската политическа система просто не функционира. Но от данните на изследването става ясно, че ако се разглежда одобрението или неодобрение от страната на няколкото процента най-богати американци, то корелацията с вземаните решения е съвършенно недвусмислена.Несъмнено, отвън САЩ се виждат най-вече чрез външната им полтика, чест свързвана и персонално с лицето на президента. Вътрешното законотворчеството и съответните решения стоят на заден план, практически незабележим за отдалечените наблюдатели. Но именно той, реално и определено издава, че днешна Америка недвусмислено е олигархия[4].

[1] Gilens M., Page B., Testing Theories of American Politics: Elites, Interest Groups, and Average Citizens (Forthcoming) Fall 2014 in Perspectives on Politics PDF
[1] Stiglitz J., The price of Inequality / Стиглиц Д., Цената на неравенството София: Изток-Запад, 2014, ISBN: 9786191523399
Оригиналната статия, развита до обема на книга е Stiglitz J., Of the 1%, by the 1%, for the 1%, Vanity Fair, May 2011
[2] Piketty T., Capital in XXIst century, Harvard University Press,ISBN 978-0674430006; очаква се преводът и на български език (междувременно: вж. предишния пост тук)
[3]"The US is an oligarchy, study concludes", The Telegraph, April 16, 2014; красноречива статия от британски ежедневник, кометарите се множат, авторите дават интервюта...

Пикети и Политикономията

Thomas Piketty,Le Capital au XXIe siècle, Paris: Éditions du Seuil, 2013, ISBN 9782021082289
Capital in the Twenty-First Century, Harvard University Press, 2014, ISBN 9780674430006
0 Книгата на Пикети е историческа.
1 Тя излага за първи път документирана макроикономическа история на материалното неравенство в Западния свят.
2 Тази история осезаемо се различва от онова, което досега се считаше за общоприето и дори подразбиращо се.
2.1 Между развитието на нервенството в Сащ и в Западна Европа има съществени отлики.
2.2 Случващото се в последните 30г, консервативна революция и/или глобализация, води до усилване в неравномерното разпределяне на благата.
3 Наивност, невежество или недобросъвестност стоят зад множество съвременни теоретизирания.
3.1 Пан-икономизмът заличава политическото от икономическото и мистифицира човешките действия.

   r>g
Отзвукът за американския превод на книгата е оглушителен, докато излизането й преди година в оригинал на френски мина почти безшумно. Обяснението е непосредствено: във Франция малко хора приемат за чиста монета тежко идеологизираните конструкти, произвеждани и пласирани отвъд океана като "икономическа теория". Основното кредо на американските социални "мислители' - че модерното обществото, тяхното или идеалното, някакси се самоподържа в равновесие и хармония - винаги е изпъквало като илюзия, била тя неволна или преднамерена. Както даните на Пикети показват, в последните десетилетия благосъстоянието на най-заможните расте с бързи темпове, докато за останалите то практически стагнира; резултатът е, че върхушката от горните 10% владее все по-голям дял от благата в собственото й съобщество. Това е, разбира се, популяризираната още от 19в. марксистка "ножица"; безспорно е, че в хода на 20в. тя се забелязва трудно, но с това е сързано и значимото постижение на Пикети: той показва, че в периода 1914-44г. западните икономики драстично се преструктурират и ефектът от това трае още трийсетина години; с консервативната реставрация от годините на Регън и Тачър обаче нещата се възстановяват именно към разпределенията познати от 19в. Ако в началото на капитализма държавата се свежда до полицейската функция то модерните европейски общества са прибавали още образование и здравеопазване - придобивки, които т.н. неолиберализъм се старае да отмени. Че икономическото благосъстояние е някакси заслужено, а не наследственост, е централен аргумент за меритократическата идеология, но той се оказва илюстриран от все по малко случаи. Във франция с вероятност от около 90% студент в елитно училище е дете oт 10% най-богати семейства, а за Харвард прослойката е стеснена до най-горните 2%. Докато предприемачът Бил Гейтс работи за своя бизнес, неговото лично богатство расте със същия темп, с който и това на Лилиан Бетанкур, наследичка на Л'Ореал признаваща, че не работила нито ден през живота си. Мегавъзнагражденията които днешните топ мениджери получават, както Пикети с лекота демонстрира, нямат никакъв икономически резон - те са именно пример за това, че решенията, били те личностни или политически, играят съществената роля. Когато се съобразва, че окрупняването в икономиката води към максимизиране на печалбата е ясно и че плоското облагане облагодетелства едрите играчи. "Пари при пари отиват" е на само пословица, но и буквална истина: публичните данни за американските университети показват как най-богатите от тях, разполагащи endowment от милиарди реализират приходи от 7-9%, докато тези, притежаващи до към сто милиона, добиват 5-6%.

Ако книгата изглежда някакси антиамериканска, то това е по-скоро ефект на перспектива: в своето развитие в Сащ днес се оказва с неравенство, по-близо до европейското от времето на Бел Епок. Несъмнено най-онеправданите сега материално са далеч по-добре от съответната категория преди век, но 'съотношението на силите' между заможни и бедни остава същото, независимо от променения абсолютен мащаб. Американското общество, в което политическата класа е осезаемо по-богата фракция, реално са станали олигархия, организираща от време на време спектакли в популярните жанрове'меритокрация' и 'демокрация'.

Базисен модел, който позволява да се разбира нервенството, би била една фиксирана 'колегия', която да владее констатен обем богатсво, докато популацията расте: неравенството се усилва с времето, тъй като смаляващ се дял от хората разполага с наличното богатсво. Нещо подобно се случва във феодалните общества, където първородният син на феодала е единствен наследник, а селяните живеят на принципа 'от ръката в устата'. В реалната икономика всичко се мени: неизменна 'колегия' няма, обемът богатство-капитал също е промемнив, а популацията не само расте, но и генерира излишъци. Както Пикети лесно показва в няколко страници, независимо от динамиката и темповете, неравенството се усилва, ако е налице едно единствено условие: r>g доходоностността на капитала да е по-висока от растежа.

В историята то се оказват нарушено единствено за трийсетте години последвали втората световна война.Липсата на проверими данни и изключителностт именно на този период са направили непрозрачно случващото се в съвременния свят - икономиката на постоянно нарастващото материално неравенство. Определението 'капитализъм' несъмнено се оказва напълно адекватно за последните 2 века. Още преди Първата световна война в Европа битува неравенство, за което днес е трудно човек да има представа - Пикети предлага да препрочетем Джейн Остин заедно с Дикенс и Балзак. Но за трийсетина година, от 1914 до 1944, военните, финансирани чрез политиката, реално ликвидират натрупания капитал и до голяма степен унищожават диспропорцията. Подобна роля има в Сащ голямата депресия от 1929г., отчасти заместила преките военновременни щети. Следват златните години на бърз растеж и сромни разлики. След 70те обаче растежът се забавя, а неравенството се задълбочава, като днес, особено в Сащ, достига скандални измерения. Съществената отлика, с която Пикети започва своите разглеждания, е, че в Америка за последните 2 века населението се е увеличило почти сто пъти, неимоверно много повече отколко в Европа, където примерно за Франция нарастването е едва три пъти. Това драстично различие, съчетано с факта, че неравенството в Сащ днес е по-виско от европейското издава, че икономическите обяснения реално прикриват трайно водената там политика.

Процесът, вчера и днес

Някой сигурно бе наклеветил Йозеф К. ... Така започва Процесът на Кафка - една от емблематичните книги на нашата действителност[1]. Според интереса, човек може да (пре)прочете романа или пък да прибегне до някой сбит преразказ, какъвто има примерно в уикипедия. Там краткото изложение върви така:
Йозеф К неочаквано е арестуван от двама неидентифицирани агенти от неизвестна служба заради неизвестно престъпление. Скоро идва началникът на агентите и прави съдебно заседание в стаята на съседката, г-ца Бюрнстер. К обаче не е отведен, а остава 'свободен' с нареждането да очаква инструкция от Комитете по Делата... К. получава теклефонно обаждане, с което е призован пред съда, като се уговаря за следващата неделя. Няма определен час, но му е съобшен адрес. На адресът се намира огромна жилищна сграда, която К претърсва за да намери съда, а той се оказва на тавана..[2]
По нататък[3] следва обяснението на съдята Reggie Walton, председател на FISA court [4], който обяснява на Senator Patrick Leahy в писмо от 29 юли 2013, че процесуалните действия на FISA, решенията и правните основани обикновено са тайна. Тайни са американските програми за следене, както и съдебите заседания, които ги разрешават и правните основания, на които почиват; несъгласието, когато е информирано, както при Levison или Senator Ron Wyden, също трябва да е държано в тайна. Причините за тази тайнственост са тайна.
Хората, които отказват да сътрудничат, следва да се явят да дадат обяснения:
Никой няма да ви каже къде е вратата на "FISA Court" .Знае се че се е преместил от правното министерство в Barrett Prettyman Courthouse през 2009, но когато посетих Prettyman, служителите на първия етаж (мило) се смяха на моите опити да науча нещо за Съда. Те говореха за "Room of Requirement" и казаха, че нямат идея на кой етаж е.[5]
Кафка е написал наистина и романа Америка, но това е друга история...

[1] Франц Кафка, Процесът (прев. от нем. Д. Стоевски), София : Народна култура, 1980
[2] Wikipedia, The Trial
[3]Michael PhillipsThe New Yorker, Aug. 9, 2013
[4]FISAForeign Intelligence Surveillance Act
[5] Eric Mill, The door to the Fisa-court

Латинската империя

Aлександър Kожев е интересна фигура от неотдавнашната европейска културна история. Като разоряващ се белоруски богаташ, той започва да чете във франция лекции по философия: изненадващо френската интелегиленция се заразява от хегелианство. В края на ХХв Фукуяма се позовава на неговите разбирания, за да провъзгласи 'края на историята'. Сега Джорджо Агамбен го призовава да помогне за преразглеждане на Европейския Проект - неговата нашумяла статия е преведена (и се коментира) по-долу.

Ако една Латинска Империя се оформи в сърцето на Европа

В 1947 Александър Кожев, философ, който заемал и висок пост във Френската държавна администрация, публикува есе озаглавено 'Латинската империя', над чиято актуалност би било добре да помислим днес.
С едно особено предзнание Кожев безусловно твърди, че Германия скоро ще стане основната Европейска икономика, свеждайки Франция до втора сила в Западна Европа. Кожев ясно вижда края на държавите нации, които до тогава са определяли европейската история; както модерната държава съответства на упадъка на феодалните политически образувания в полза на национални държави, същите тези държави-нации неотменимо следва да отсъпят на политически формации, надхвърлящи границите им, и които той нарича 'империи'. В основата на тези 'империи' според Кожев не може да стои абстрактно единство, безразлично към реалните сродства (parantele reala) на култура, език, начин на живот и религия: империите -пред неговите очи били Англо-саксонската (Сащ и Англия) и Съветската - трябва да са някакви 'трансцнационални политически единства, но образувани от сродни нации( naziones apparentale)"
Поарди тази причина Кожев предлага Франция да застане на чело на една ‘Латинска империя’, която икономически и политически би обединявала трите големи латински нации (а именно Франция, Испания и Италия), в съгласие с католическата църква, чиято традиция да поеме като същевременно се отвори към Средизмноморието.
Според Кожев протестантска Германия, която скоро щяла да стане най-богатата и слна нация в Европа (както фактически и става), водена от извъневропейското си призвание (vocazione extraeuropeana), неизбежно щяла да бъде привлечена от формата на Англо-саксонската империя. Но при това предположение, франция и латинските нации шели да останат като повече или по-малко чуждо тяло, сведедно по необходимост до ролята на сателит. Днес, когато Европейският Съюз се сформира, игнорирайки конкретните културни сродства, които могат да съществуват между някои нации, би могло да е полезно и своевременно да се помисли над прделоженото от Кожев. Една Европа, която претендира да съществува изключително само на икономическа основа, изоставяйки всички реални сродстава между формите на живот, култура и религия, не престава да издава своята крехкост и то преди всичко в икономически план.
В случая предполагаемото единство изявява различията и може да се констатира до какво се свежда то: да се наложи на по-бедното мнозинство интересът на малцинството от богатите, който най-често съвпада с тези на една нация, за която няма нищо от неотдавнашната история, което да позволява виждането й като образцова. Не само че няма смисъл да се иска от един грък или един италианец да живее като немец, дори това да би било възможно, то ще води до изчезването на културно наследство, което е преди всичко някаква форма на живот. А една полика, която предпочита да игнорира формите на живот не е само е обречена на нетрайност, но, както красноречиво го и показва Европа, тя дори не успява да се конституира. Ако не желаем Европа да приключи в неизбежно разпадане, както многобройни сигнали позволяват да се превиди, би следвало неотложно да попитаме как Европейската Конституция (която, добре е да припомним, от гледна точка на публичното право не е коституция, тъй като не е била подложена на публично гласуване, а там където е била, както във франция, тя е била и рязко отхвърлена) би могла да бъде предоговорена успявайки да възстанови една поличтическа реалност -нещо подобно на онова, което Кожев е нарекъл Латинска империя.  Джорджо Агамбен

Статията на Агамбен излиза в Ла Република 15 март и е преведена в Либерасион. По-късно на Агамбен му се налага да давa поясняващи интервюта. Есето на Кожев е лесно намираемо в оригинал и превод на анлийски.

Несъмнено си струва си да бъде изчетена (примерно в Уикипедия) биографията на Кожев - в нея изкачат неочаквани имена. Също се отнася и до Агамбен или поне за тези, които не знаят, че e специализирал при Франсис Йейтс в института на Аби Варбург. И за да бъде галиматията пълна, може да се добави, че Жорж Дюмезил през 30-те г предлага Франция да се съюзи с Италия срещу Германия - което по-късно става един от аргументите да бъде обвиняван във фашизъм от Карло Гинзбург и други (и да се пишат книги по въпроса).