Всичкология II

Mark Vellend, Everything Evolves: why evolution explains more than we think, from proteins to politics. Princeton University Press 2025
Десет години след книгата на Матт Ридли Еволюцията на Всичко излиза Всичко Еволюира от Марк Веленд. В такъв контекст спонтанната нагласа навярно е да се очаква подобрение и то наистина е налице, което, впрочем, съвсем не е било трудно. Но ако Ридли си култивира славата, на Веленд му предстои да я отвоюва, а препратката е колкото очевидна толкова и разколебаваща: още от същото? мерси, не.
Проектът зад Всичко Еволюира несъмнено е нещо по-амбициознo от апологетика – да ни убеди в съществуването на Еволюционизма, едно разбиране, което да допълва и конкурира Физикализма. И както се (под)разбира – да го измести. Началните глави подробно излагат еволюционистката парадигма, докато финалните 4 правят опита да я разширят до (все)обща теория и те оправдават дидактическия тон на предхождалото ги. Веленд изглежда предпочита да си спести баналните критики по повод „-измите“ и нарича своето виждане Втора Наука. Както той отбелязва в параграфа, озаглавен „меметично инженерство“ (c.145) „тази книга е опит да се повлияе на начина, по който хората мислят за Наука“. В последна сметка би могло да се приеме, че това е някакъв опит да се обнови философията на науката, макар и с неспецифични средства (или, не толкова любезно, - аматьорщина[1]).
Основното занимание на книгата е да извлече от примера даден с Дарвиновата теория някаква достатъчно абстрактна дисциплина - което е просто да се каже, но проблематично да се реализира: Веленд предупреждава да се избягва „заплесването по Дарвин“ т.е. стриктното имитиране, но при обобщаването лесно изпада в метафоризация. Първоначалният схематизъм се резюмира с „наследственост“, „мутации“ и „подбор“; доколкото наследяването е единствен ход и мутациите – чисто случайни, подборът сe oказва ключов елемент, но при разширяване всичко става твърде разтегливо. Ако селектирането е било на „най-пригодните“, сега съвсем не е ясно дали това са видове, индивиди, техните черти, гени или друго. Ако се пише за еволюция на артефакти, били те, примерно, брадви или компютри, възниква съмнение дали реално не еволюират уменията, не самите вещи[2], както небрежната словоупотреба внушава? Като сразяващ аргумент срещу физикализма Веленд изтъква, че невронните мрежи, на които разчитат текущо реализациите на ИИ, били еволюиращи. По неговите думи „само прегръщайки Втората Наука ИИ успя да излети“ (c.139). Но от обясненията, които привежда, личи, че всякакви методи практикуващи итериране влизат в това определение. Несъмнено това би издигнало в достойнство числените методи, на които математиците гледат с пренебрежение (и дори презрение). Впрочем цялата тази „компютърна еволюция“ за сега може да се похвали, че е постигнала имитиране, а не разбиране – варенето на ракия още не е химия.
Насочвайки вниманието към методологическия аспект Веленд се старае да заобиколи идеологическите проекции на дарвинизма, макар исторически те да са първи и съвсем не приятни. От социалдарвинизма до неотдавнашния пазарен фундаментализъм идейната дистанция е малка като неотдавнашният бум на еволюционистките възгледи съвпада с възхода на неолиберализма: всичко се конкурира, било това гени, стоки, компании или политики. Доукинз и неговият бестселър Себичният Ген неизбежно са упоменати, но излязлата малко по-рано Социобилогия на Едуард Уилсън липсва[3], а така и по сериозният дебат срещу метафоризацията. Предпоследната глава от книгата на Веленд смело смесва Глобализация и Разнообразие прескачайки свободно от обществото към биологията и обратно.
Той все пак отрича елементарните представи, които атомизират всичко за да постулират всеобщото конкуриране и отделя накакво внимание на колективните ефекти и кооперацията, тема която (от граф Кропоткин до Дж. Хенрих) дискретно се развива в сянката на неолибералните представи.
Разбираемо е желанието на популярното изложение да избягва всякакво позоваване на математиката, макар от времето на Дарвин постепенно да се изяснява, че една дисциплина наречена „статистическа физика“ успява да обясни доста от загадките на класическия физикализъм. Като специалист по екология Веленд няма как да е несведущ за формализмите, използвани в популационната биология. Изказанатa още в началото на книгата теза, че физиката се занимавала с предвидимото, но само еволюцията се справяла с непредвидимото (с.14), може да звучи ефектно, но е лишена от състоятелност. Пишейки с рекламен патос, Веленд като че ли смесва в „еволюция“ теория и фактология, само че при такава постановка Историята би могла да претендира че е по успешна като Втора наука: за нея няма нищо външно и тя не е обременена с ценността на успеха. С какво обобщеният еволюционизъм превъзхожда историзма едва ли някога ще се изясни, освен че му придава някакъв определено оптимистичен дух: „подборът“ е преценката за по-добро.

Бележки
[1] Пишейки „популярно“, Веленд практически не цитира съответната литература, макар че книгата има солидна библиография от 14 страници. Препратките до нея минават през пестеливи бележки към главите, събрани след края на текста.
[2] Tова е дебатът между интерналисти и екстерналисти, който съсипа развитието на меметиката.
р. 139 Only by embracing the Second Science did AI finally take off.
[3] Wilson E.O., Sociobiology: The New Synthesis, Princeton: Harvard University Press 1975 “Модерният Синтез” е стандартното название за допълнения с генетиката дарвинизъм (бг.: “Синтетична теория на еволюцията”), а продължението му еедин „Разширен Синтез“ (Еxteded Еvolutionary Synthesis).
р. 145 This very book is an attempt to influence the way people think about science, and the title of this section— “ memetic engineering” — was an attempt to grab your attention and pique interest. (I don’t personally find the concept of the meme—as a small unit of culture—especially useful, but I found the expression “ memetic engineering”irresistible .... I vow to not write it again in the rest of the book.)
/В източния блок образованието е включвало дисциплина „научен комунизъм“, което по друг начин е повлияло мисленето за наука./
р.14 the Second Science has excelled at teaching humanity the critically important lesson that the dynamics of biological and social systems involve some fundamental unpredictability in the long term, frustrating as this lesson might be to a physicist. Second, and more important for this book, the Second Science provides a unified theory for understanding how and why evolutionary systems change in general, for explaining what has happened in the past, and for anticipating, to some degree, possible changes in the future (with greater uncertainty the further you look ahead). Evolutionary systems include everything from languages and computers to viruses and whales, so achieving theoretical unification has not been easy.
/ „Всичко тече“ е бил лозунгът на Хераклит, но Платон, който първоначално го повтарял с възторг, бързо се преориентира към търсене на неизменното – и което открива в математиката./

Бъди Истински!

"Бъди истинска жена, съсипи му живота" - това гласеше надпис в нашия квартал. "Бъди истински мъж, създай им неприятности" - това изглежда е идеологията на Тръмп. Като пречи на хората по света да търгуват с Америка Тръмп ще я направи Велика, отново? Реториката на увеличените мита отдавна се превърна в смехория - извън елементарната журналистика. На всеки, който не му симпатичен, политически лично, или някакси икономически, Тръмп казва със заплашителен тон: ще му наложа мито, на този! Говоренето на Тръмп и на медиите навярно негласно цели да скрие онова, което се случва: като е решил да финансира своята държава повече с мита и по-малко с данъци, тръмпономиката снема тежестта на плащането от заможните и я преразпределя повсеместно. Съвсем класически: "дава на богатите и взема от бедните". Данъците са пропрционални, докато обмитените стоки на пазара са еднакво поскъпнали (за всички). Чаша кафе ще поскъпне еднакво за Мъск и метача в Ню йорк, но Мъск ще получи данъчно облекчение от няколко милиона, докато за метача ще се получат няколко долара. Такава икономическа политика неминуемо ше се сблъска с останките от демократичност и както всички палячовщини, тя ще трае кратко, а после ще трябва да се измисли нещо друго. Старчокът Тръмп и четиригодишният му мандат очертават хоризонта на случващото се, после - ще видим. Кой може да вярва във Фикцията, че вместо да преодоляват мита, чуждестранните компании ще се пренесат в Америка, където поскъпването на практически всичко е вече в ход? Цивилизцията е условност и за това тя лесно може да бъде изличена; но по-нататък това неминуемо ще се отрази на материалната ѝ основа. За момента Тръмп изглежда като познатите от историята полусмахнати римски императори - неуравновесени хора, сдобили се с неограничена власт и така - освободени от всяка задръжки и рационални съображения.

Късмет имат американците, че Тръмп няма любим кон, защото до сега щеше да го е направил сенатор.

Шистов газ - не на нас!

Шис-тов-газ Не-на-нас! Шис-тов-газ Не-на-нас! това скандираше преди години рехава демонстрация, преминаваща по Раковска пред Европейското представителство. Лозунгът обаче се оказва особено актуален: едно наскоро публикувано проучване показва, че потреблението в Европа на внасян от Америка втечнен шистов газ е с около 30% по вредно за климата в средносрочен план, отколкото горене на местни въглища. Т.е. ако се отчита не само въглеродния отпечатък от самото горене, но също енергията необходима за добиване, втечняване и транспортиране. Накратко "решението" е също така грешно както неотдавнашната идея за биогорива. Италианците имат поговорка: срам и позор за оня, който Ви излъже, но още повече срам и позор за Вас когато Ви излъже втори път.

Поводът е добър за да си спомним и разберем историята. В началото на века Европа бе подложена на осезаем натиск да разреши на американските компании да дойдат и да печелят от своето ноу-хау - слугуващата Комисия съдействаше, но местни фактори се противопоставиха. Така се стигна до задействането американския план Б: техен добив и експорт. За сработването му се оказаха необходими някои геополитически маневри като разпалването на война, взривяването на газопровода за Северен Поток и прочие дреболии.

Вестник Гардиан публикува сявоя статия, в която има и линк (там) към самото даденото на свободен достъп проучване:
Robert W. Howarth, The greenhouse gas footprint of liquefied natural gas (LNG) exported from the United States, Energy Science & Engineering, First published: 03 October 2024, https://doi.org/10.1002/ese3.1934

Abstract Liquefied natural gas (LNG) exports from the United States have risen dramatically since the LNG-export ban was lifted in 2016, and the United States is now the world's largest exporter. This LNG is produced largely from shale gas. Production of shale gas, as well as liquefaction to make LNG and LNG transport by tanker, is energy-intensive, which contributes significantly to the LNG greenhouse gas footprint. The production and transport of shale gas emits a substantial amount of methane as well, and liquefaction and tanker transport of LNG can further increase methane emissions. Consequently, carbon dioxide (CO2) from end-use combustion of LNG contributes only 34% of the total LNG greenhouse gas footprint, when CO2 and methane are compared over 20 years global warming potential (GWP20) following emission. Upstream and midstream methane emissions are the largest contributors to the LNG footprint (38% of total LNG emissions, based on GWP20). Adding CO2 emissions from the energy used to produce LNG, total upstream and midstream emissions make up on average 47% of the total greenhouse gas footprint of LNG. Other significant emissions are the liquefaction process (8.8% of the total, on average, using GWP20) and tanker transport (5.5% of the total, on average, using GWP20). Emissions from tankers vary from 3.9% to 8.1% depending upon the type of tanker. Surprisingly, the most modern tankers propelled by two- and four-stroke engines have higher total greenhouse gas emissions than steam-powered tankers, despite their greater fuel efficiency and lower CO2 emissions, due to methane slippage in their exhaust. Overall, the greenhouse gas footprint for LNG as a fuel source is 33% greater than that for coal when analyzed using GWP20 (160 g CO2-equivalent/MJ vs. 120 g CO2-equivalent/MJ). Even considered on the time frame of 100 years after emission (GWP100), which severely understates the climatic damage of methane, the LNG footprint equals or exceeds that of coal.

Крайнодесните?

Толкова е просто! Управляващите в Европа се ангажират с воденето на една война, която избирателите им биха искали да бъде прекратена. До неотдавна неодобрението към Властта биваше наричано, снизходително, "евроскептицизъм". Сега когато Властта започва да губи увереност, тя преминава към враждеби квалификации: "крайнодесни" са онези, които не одобряват днешните властимащи.

Случилото се във Франция е особено добър пример: в началото на годината Макрон започна да говори, колко прекрасно би било Европа да спечели Третата световна Война - нужно било единствено да я разпали както трябва. В собствената му страна всички (всички) бяха потресени - от ляво и от дясно оцениха казаното като "опасни глупости". На международно ниво критиките обаче бяха по-сдържани, което изглежда го окуражи да повтяря войнствени нелепости. Недвусмислено резултатът от неговото говорене пролича на Европейските избори. Пред т.н. "анализатори", които отказаха да посочат връзката, изникна трудно решима загадка: как така французите, известни със склонността си към меки (и по твърди) форми на левичарство изведнъж се оказаха крайнодесни? Очевидно: описанието е некоректно. В досегашни политически термини няма как неодобрение към воденето на война да бъде определяно като "крайнодясно".

В интернет епохата онова, което наричхме "медии", са рупори на властта - опозицията е оставена на личната инициатива. Своите средства европейските управляващи използват за да предефинират термините в публичното пространство, така че да скрият от управляваните неприемливата си позиция. "Възходът" на "крайнодесните" е преди всичко растящото неодобрение към отстъплението на европейските властници от всякакви принципи и съответно все по-нерационалното им поведение.

Кой взриви Северен Поток? Мистерия; Европа отказва да разследва. Как вирусът на ковид се появи, там където Западът даде милиарди за био-лаборатория? Съвпадение, неинтересно за европейците и оставащо без коментар. За случващото се в Газа, каква е позицията на претендираща за единство Европа? "Всеки сам си преценя(ва)". Личи, че отговорите на твърде много въпроси все по-очевидно липсват, а само квалификациите се множат: жертви на конспирации, дезинформирани, крайнодесни...

Пазете се от Имитации

Алхимици, фалшификатори на картини, лечители, лъжепророци - списъкът е дълъг, а исглежда и че отскоро в него има едно ново допълнение: производители на изкуствен интелект.

Алиса има трима братя и три сестри; колко сестри има Боб, който е неин брат?

Оказва се, че почти всички днешни системи, рекламирани като изкуствен интелект, са неспособни да дадат правилния отговор. Докато Папата, ООН и прочие отговорни фактори шумно алармират за опасностите на Изкуствения Интелект, изследователи са се заели по-прагматично да изучат възможностите на онова, което се предлага и рекламира като интелект. От самото начало на текущите пропгандни истерии - "за" и "против" - отделни казуси и прмери бяха коментирани, но биваха отхвърляни именно като несъществени. Вероятно и сега всепомитащата реторика ще отнесе аргументите, но това няма да (ни) попречи да се посмеем.
----
Мястото, от където се разчу: Futurism
Dupré М., This Simple Logic Question Stumps Even the Most Advanced AI. "The breakdown is dramatic."
Мястото, където може да се прочете: arxiv
Nezhurina М, еt аl. Alice in Wonderland: Simple Tasks Showing Complete Reasoning Breakdown in State-Of-the-Art Large Language Models

Катрин Никси | Catherine Nixey

Catherine Nixey издаде нова книга, за която пишат Джон Грей в The New Statesman и Costica Bradatan в Literary Review

Предишната книга на Никси The Darkening Age (2017) е четиво, което не губи актуалност. Всеки който е посещавал експозиции с антично изкуство, се е нагледал на обезглавени статуи, обезобразени глави и торсове, разбити и изчегъртани лица в мозайки и фрески: това е християнското наследство, тоталната идеологическа война срещу всичко, което то привижда като свои съперници. Анотациите в музеите и книги мълчат - до даден момент варварщината е била ясна за всички, но безмълвната дресировка на публика е постигнала сериозен успех. Как се стига до там, че днес все още има издания със заглавие "Християнство и Култура"?
Новата книга, Heresy, засега достъпна от втора ръка, се занимава именно с наративите - историческите обяснения зад идеологията, която е разрушила стария свят и подтикнала унищожаването на Новия, веднага след като е бил открит. Предсказуемо е заяждането с детайлите от нейния текст, също както и формулирането на двусмислени комплименти.
Поводи и подробности за връщане към книгата навярно ще има, а това е само анонс.

Междувременно си спомняме за неувяхващата Престъпна История на Християнството от Карлхайнц Дешнер, която, освен немски оригинал, има превод на руски и съкратено издание на английски (2018).

Heresy: Jesus Christ and the Other Sons of God Catherine Nixey (2024), Picador (384p.)

Харалд Харман, пак

Харалд Харман, културолог, историк и лингвист, склонен и към по-машабни мирогледни обобщения, публикува своите трудове със завидна скорост. При неотдавнашното му гостуване в София бе оповестено, че броят на книгите му в оригинал и преводи е вече 87, а статии и пр. текстове отдавна надхвърлят малките стотици. Справка за началните 50 години от кариерата му (1970-2020) е публикувана в отделна брошура, а на български за 8 години са издадени 4 книги. Хронологически обаче, Въведение в дунавската писменост, най новата от тях е най ранната за сега, излязла в оригинал през 2010, като главното от нея по същество се оказва и вече познато. Недостатъците на книгата съвсем не са малко, но въпреки това, като част от ревизия на апробираната културна история, тя заслужава известно внимание.
Големият наратив е прикрит, но само донякъде: противно на елементарните прогресистки нагласи, Харман показва, че онова, което те стандартно виждат като „напредък“ на европейската цивилизация, реално е бягство и спасяване на постигнатото по рано при нашествието от индоевропейските каруцари. В периода 6 - 4 хилядолетие в дунавския ареал се е обособила примитивна цивилизация, между постиженията на която е и ползването на писменост. При днешните по-надеждни датировки за археологическите находки недвусмислено се установява факта, че тя предхожда поне с около 2000 г. онази, която се е появила в Месопотамия и историците дълго време считат за първа. Вглеждането във фамозните критски Линеар А/Б показва достатъчно ясно, че филиацията им е с образци от Европа, а не от изток.
Противно на обичайно възприетия исторически маниер на изложение, убедителност и разбиране идват от ретроспективните разглеждания - от по-новото и добре засвидетелствано към по- ранното и по-слабо известното; книгата на Харман бърза да обяви праисторическите драскулки за знаци и писменост и едва към края, когато проследява разпространението и еволюцията, тази претенция се валидира. Няма пречка да се каже, че след бърз преглед на (многобройните) илюстрациите четенето би следвало да започне с последните две глави (5 и 6) и после да се върне към началото, където видимо се предъвкват тривиалности - че азбучното писмо не е пиктографско, че стилизация и орнаментика понякога са неотличими и т.н. Глава 5 третира материалността носеща знаците: фигурини, принадлежности за производство на текстил, миниатюрни олтари, съдове за посвещение и оброчни дарове, и разбира се, най-вече „парчетии“ от неизвестно какво. В дух на наукообразност Харман често привежда проценти, при все че те скриват реалните измерения на количествата находки. Разпределението им по време (с.83) обаче е съвсем недвусмислено и съответства на неговата постановка: от ранните артефакти около една десета са надписани, докато при късните те са почти половината, а след това доста рязко знаците изчезват; от надписаните находки във Винча фигурините били към 30%, а в Караново около 50% (с.93).

Харман не пропуска да отбележи факта, че предполагаемите знаци се появявят върху артефакти, т.е. предмети с разпознаваемо вложен умисъл, който по един или друг начин те се опитват да продължат. Интересна подробност са гравираните върху дъната белези, които при нормални обстоятелства са оставали скрити от погледа. Двете операции индивидуализиране (маркиране) и комуникиране са допълващи се и само хипотетично се разпознават в отделност. Писмеността е приобщаване и следва екологически модел, но по късно е била мистифициране чрез апологиите на централната власт. Харман, който е съвременник на (пост)структуралистките дебати, разбира идеологическия залог на тезата, че силната царска власт в Месопотамия е факторът довел до възникване на „първата писменост“. Полемиката срещу тази идеологема минава през цялата книга като започва от първите страници, където функционирането й е по скоро неотчетливо. От протописменост до четим днес клинопис, шумерският случай е парадигматичен, докато за много други началата остават неясни, а пък при дунавската писменост, обратно, развитието е било прекратено. Обаче историческите обстоятелства на парадигмата несъмнено са специфични и липсват всякакви основания, покрай феномена, и те да бъдат обявявани за необходимост. Както Харман подчертава „Мотивацията за въвеждане на писмени технологии е различна и многовариантна“ (с.27).
В този смисъл минималният успех на разглеждането е, че прави несъстоятелна популярната постановка, че „писмеността е изобретена заради счетоводство“ и по- късно се адаптира другаде за други цели. Както се очертава, силно дискредитирани се оказват и всички възгледи, обясняващи чертите на архаичната гръцка цивилизация с влияния от близкия изток. Главният проблем, който стои, е словосъчетанието „дунавска писменост“ и най-вече самата дума „писменост“ – от тях могат да се пораждат неуместни свръх очаквания: разчитането и всякакво тяхно съдържателно тълкуване са твърдо неакадемични занимания. Като Въведение книгата несъмнено постига не малко, но това би се дължало по-скоро на изобилието от илюстрации и таблични представяния, разсейващи читателя от зле структурирания текст.

Продуктивност, каквато Харман демонстрира, принципно е ясно, няма как да убегне на повторенията, а с времето те обезличават оригиналното и дори обновеното. Така неотдавнашната му книга „Култът към героите“, освен една обща постановка за съотнасяне на пред- и пост- индоевропейски времена в Стара Европа, не казва реално нищо: от текста остава впечатление главно за готови пасажи относно разнообразни предмети и струпани на базата на асоциации. Подобни компилации, страдащи от липса на реално аргументиране и обосноваване, определено идват като поуляризация, а не като академично четиво. Шансовете Харалд Харман да се нареди след (или сред) големите имена на културологията и антропологията като че ли намаляват, така че нивото и маниерът на един Мирча Елиаде навярно биха давали по-добра представа за неговото ситуиране в интелектуалния пейзаж на съвременността.


Haarmann H, Sprache – Schrift – Kultur – Religion – Geschichte – Philosophie. Publikationen 1970-2020, Herausgegeben von LaBGC (*), Hildesheim-Zurich-NY: Georg Olms Verlag, 2021
2010 Въведение в Дунавската писменост, В. Търново: ПИК, 2023
2011 Загадките на дунавската цивилизация: откриването на най-древната високоразвита цивилизация в Европа, София: Борина, 2015
2016 По следите на индоевропейците. От номадските племена през неолита до древните високоразвити култури, София: З. Стоянов, 2020,
2017 Кой цивилизова древните гърци? Наследството от високоразвитата древноевропейска култура. София: З. Стоянов, 2021,
2021 Harald Haarmann and LaBGC, The hero cult.A spectacle of world history that changed civilization, Wiesbaden: O. Harrassowitz GmbH & Co. KG

(* LaBGC e идентификаторът на сътрудничката, повишила в последно време продуктивността на Харман)