речник

Прав(ил)ата на Утопията

Неотдавнашната книга на Гребер е колекция от няколко четивни есета, обединени от темата за Бюрокрацията. Водещата идея е, че съвременността дотолкова е привикнала с всевъзможните регулации и правила, че престава да ги забелязва. При цялата реторика за ‘свободни пазари’, ‘дерегулация’ и пр. тезата на Гребер звучи твърде контраитуитивно, но той обръща внимание, че икономическото състезаване обикновено приключва с обособяване на няколко крупни играчи, а корпорациите, неизбежно, развиват своя собствена бюрокрация. Част от проблема е, че границите и, респективно йерархията, между закон, административно правило и частно споразумение биват правени все по-неясни чрез надграждане и вграждане на нови и нови институции. Ефектът обаче е недвусмиcлен: контролът и богатствата се концентрират във все по тесен кръг от обществото, като на това се придава легитимност и необратимост. Претекстите на бюрократизация са привидно рационални – организационни, децизионистки и пр., но реално те транслират власт.

Доста нестрого разглежданията на Гребер се оттласкват от една позната и неназована дихотомия – примерно Его срещу Ид, Аполон срещу Дионисий, или още нещо подобно. Един нелош пример е мениджментът на съвременната наука: под претекст че тя струва(ла) скъпо биват измисляни и налагани разнообразни форми на проектиране, планиране, състезаване, отчитане и т.н., но окончателният резултат е, че и науката започва да стагнира както останалите форми на обществена дейност. Гребер размишлява върху факта, че след средата на 20в. комуникациите са се развили експлозивно, при все че концептуалната им основа, телефон+компютър, остава тривиална. Формулата ‘хляб и зрелища’ като че ли се оказва универсалното средство, което отклонява вниманието от липсите на реални промени – нещо, което наследниците на Просвещението очакват по подразбиране. Наблюденията на Гребер определено контрастират с доминиращите дискурси относно ‘дерегулацията’, била тя панацея или зло. Той самият няма никакви илюзии относно неолибералната идеология и нейната реторика и предлага една запомняща се картина: в скромните улици на НюЙорк и всички големи градове, предишните магазинчета биват измествани от спретнати банкови офиси, всеки със своя въоръжен охранител. ‘Свободният’ ‘нематериален’ пазар със своите ‘абстрактни’ правила и ‘интелектуална’ собственост несъмнено се нуждае от все повече груба сила за да просъществува. Така и краткото есе в края на книгата се занимава с неувяхващия образ на Супермен, героят, който не се опитва да завладее света – това правят Лошите, – а го пази от промени.

Може би вместо този тривиален текст на същото място би стояло по добре едно бляскаво есе, което Гребер е посветил на игрите – то би било именно в продължение на бинарния контраст, който по-рано е илюстрирал със спецификата на англоезичната лексика, позволяваща дистинкцията гейм/плей. Аргументът е, че не само невръстните деца играят, но също и всички живи същества, а може би и цялата природа. Неолиберализмът несъмнено е в продължение на социал дарвинизма, но както още ранните критици са отбелязавали за видовете (не между тях) кооперирането и алтруизмът са не по-малко важни от конкурирането: себичният ген от прочутото заглавие среща най-сериозните трудности при сблъсъка с факта, че изолиран ген не съществува, а селекцията е винаги ансамблова; мутациите са случайни - свободни - и няма предварителен критерий за тяхната оценка.

THE UTOPIA OF RULES 2015 by David Graeber
(Melville House: February 2015)
Introduction: The Iron Law of Liberalism and the Era of Total Bureaucratization
1 Dead Zones of the Imagination An Essay on Structural Stupidity
2 Of Flying Cars and the Declining Rate of Profit
3 The Utopia of Rules, or Why We Really Love Bureaucracy After All
Appendix:On Batman and the Problem of Constituent Power

ситуационизъм

Как ще свърши Капитализмът - 3 | Does capitalism have a future?

“По лесно е да си представим края на света отколкото края на капитализма” – фразата е еднакво ефектна и вярна: зад привидния парадокс е скрит труизъм. ‘светът’ попада в порядъка на нагледите, докато ‘капитализмът’ е от порядъка на понятията – по лесно е да се гледа кино отколкото да се мисли абстрактно.[1]
Има ли капитализмът бъдеще? пита заглавието на книгата, а ‘пет звезден’ академичен състав обсъжда въпроса с полагаемата за научни претенции сдържаност[2]. Формално би могло да се твърди, че има баланс на мнениията: два поскоро отрицателни отговора, два донякъде утвърдителни и един – в страни. Реално отговорът е съвсем еднозначен: не, когато под капитализъм се разбира исторически познатото до сега. коментаторите тук са единодушни, че промяна/трансформация предстои в най- скоро време без никой да се ангажира да посочи достатъчно конкретно очертанията й. На жадните за сензационност читатели остава да съобразят, че авторитетите ще се въздържат от сайънс фикшън и обрисуване на дистопии. Въпреки това, с консенсуалното приемане, че настояшето е кризисно, неустойчиво, и дребен фактор може да има непредвидимо големи последици авторите сигурно биха могли да проявят малко повече теоретическо въображение което и да направи книгата по атрактивна.

Does capitalism have a future? / Oxford University Press 2013
Collective Introduction: “The Next Big Turn” 1
1 I. Wallerstein Structural crisis,or why Capitalists may no longer find capitalism rewarding. 9
2 R. Collins The end of Middle Class work: No more Escapes 37
3 M. Mann The End may be nigh, but for Whom 71
4 G. Derluguian What Communism was 99
5 C. Calhoun What Threatens Capitalsim Now? 131
Collective Conclusion Getting real 163

Щрек, който не участва в книгата, е рзюмирал съсдържанието й във въведението на своята /с../ и на свой ред издава дикусия под същото заглавие[3], в която участва отново Калхун, плюс други двама. Обемът е свит 10 пъти, нещата са казани сбито и ясно и отговорът е отчетливо ‘не’. И този път не само че less is more, но Щрек успява да намери място в своя текст и за обичайните си реторически светкавици.

Does capitalism have a future? / Socio-Economic Review, 2016. 163–183
W. Streeck On the dismal future of capitalism
C. Calhoun The future of capitalism
P. Toynbee Unfettered capitalism eats itself
A. Etzioni The next industrial revolution calls for adifferent economic system

In the reality of post-capitalism the place of social norms and institutions is taken by greed and fear as the ultimate mechanisms of social control. Together they power the self-economization and self-marketization of individuals adapting to unpredictably changing circumstances, among other things by relentless competitive investment in their ‘flexibility’ and ‘human capital’, so as to maximize their fitness for the imagined meritocracy of a ‘free’ market in a world of exploding inequality.

Онези, които нямат желание да четат, биха могли просто да изчакат – някои от прогнозираните промени са в рамките на десетилетие или две, а междувременно[4] случки и сценки определено няма да липсват. Оттам насетне е Голямата неяснота – деградация или катастрофа?


[1] Цитат от Fredric Jameson оригинално в. New Left Review in 2003, вж. по- подробно.
[2] Immanuel Wallerstein et al., Does capitalism have a future? ( by Immanuel Wallerstein, Randall Collins, Michael Mann, Georgi Derluguian and Craig Calhoun.) Oxford University Press 2013
[3] Wolfgang Streeck, Craig Calhoun, Polly Toynbee, and Amitai Etzioni , Does capitalism have a future?, Socio-Economic Review, 2016, Vol. 14, No. 1, 163–183 doi: 10.1093/ser/mwv037
[4] Една близка перспектива удачно е очертана от Paul Mason PostCapitalism: A Guide to our Future, London:Allen Lane. 2015/ Пол Мейсън, Посткапитализмът: пътеводител за нашетo бъдеще, София: Изток-Запад, 2016/, но вероятно най доброто по въпроса е на акселерационистите Nick Srnicek and Alex Williams, Inventing the Future: Postcapitalism and a World Without Work , Verso Books 2015

Как ще свърши Капитализмът - 2 | How Will Capitalism End

Conceiving of the end of capitalism as a process rather than an event raises the issue of how to define capitalism. Societies are complex entities that do not die in the way organisms do: with the rare exception of total extinction, discontinuity is always embedded in some continuity. If we say that a society has ended, we mean that certain features of its organization that we consider essential to it have disappeared; others may well have survived. I propose that to determine if capitalism is alive, dying or dead, we define it as a modern society that secures its collective reproduction as an unintended side-effect of individually rational, competitive profit maximization in pursuit of capital accumulation, through a ‘labour process’ combining privately owned capital with commodified labour power, fulfilling the Mandevillean promise of private vices turning into public benefits. It is this promise, I maintain, that contemporary capitalism can no longer keep—ending its historical existence as a self-reproducing, sustainable, predictable and legitimate social order.
Книгата на Волфганг Щрек е компилация от дузина блестящи есета и няколко доклада от последните 5 години /2011-2015/. Текстовете са напълно разбираеми за всеки с минимум внимание и често ключовите икономически твърдения са представени фактуално чрез запомнящи се графики. Прилежното четене в ред (встъпление, гл.1, гл.2,...) сигурно е препоръчително, но пък едно от най добрите места за начало изглежда е кратката гл.10 (от 2012) - кратка и за това блестяща. Предварително става ясно, че словесният енжиниъринг, през който минават увъртанията и реториката на неолиберализма, е несъвместим с реално разбиране на актуалната проблематика. Там се набира и в сбита форма онова, което ще даде по-късно атрактивното заглавие на сборника и нашумялото едноименно есе:

capitalism in an important sense depends on remaining so ‘embedded’ as it thrives on the rule of law, mutual trust, normative coordination and institutionalized cooperation, creative intelligence and the like. Nevertheless, and at the same time, capitalist actors always struggle to escape from their social containment and free themselves from obligations and controls.28 Ideas of solidarity and institutions of social regulation are as a result at a permanent risk of erosion, with capitalist patterns of action spreading like cancer in the body social even though capitalism as such, pure and simple and liberated from social constraints, canot exist. In this sense capitalism feeds parasitically on the society that it inhabits or befalls, with its expansion ultimately amounting to its self-destruction unless checked by social and political opposition. Sometimes, as in the neoliberal era, the capitalist advance may capture the very politics that should contain it for its own good, and turn it into a vehicle of its own self-destructive progress.
Предходната глава (9) се е занимала по-подробно с изясняването на това що е капитализъм и как той изглежда. Там е дадена актуалнатa историческа схема, на която Шрек се опира. През 30-те славни години успоредно растят производителност, заплашане, инфлация т.е. нито експлоатация расте, нито се обезценяват прекомерно активите. Стопирането на инфлацията става чрез увеличаване на безработицата, а това позволява и самите пари да стават по-активни - т.н. ‘финансиализация’ която по-нататък става и евфемизъм за деиндустриализация, нo най-вече - дълговете не се резорбират, а се трупат. Следвоенното поголовно облагоденстване обаче е направило да изглеждат социално допустими данъчните облекчения за богатството. Не е нужно прозрение да се схване в чий интерес инфлацията е била отменена именно по този начин, още повече когато се вижда как успоредно с това нямалява събраният обем данъци. Държавата компенсира намалените си приходи първоначално чрез поемане на задължения, а когато кредитирането й престава да е правдоподобно, тя абдикира, оставяйки по-нататък задължняването на членовете на обществото. Именно този трети морфинг на проблема (инфлация, държавен дълг, частен дълг) довежда до кризата от 2008. Междувременно, пък и след нея, расте социалното разслоение така отчетливо описанот Пикети и признавано по настоящем от политическата класа.- “Power, after all, is the ability to refuse to learn.” подмята Щрек – наистина никой не желае да признае, че се разиграва спектакъл, започнал когато алчността отвързва производителността на труда от неговото заплащане. С нескривана насмешка Щрек напомня излюзорните схващания на Макс Вебер за един капитализъм, израсъл етически от протестанството и обречен на бюрократична регулация.
Безспорната точка, около която разглежданията се развиват, е, че обществото включва пазар, но пазарът не е, и не може да е, самото общество или дори негов модел. Накратко, ако Карл Полани е можел да счита пазарните фундаменталисти за глупаци, Щрек показва, че те са вредни и опасни - той поначало му дължи немалко като повтаря неговото схващане, че труд, пари и земя (днес:природа) не са стоки като вещите и икономиката не може да обясни социологията, тя реално е нейна специализирана част. ‘Икономикс’ – арсенал от опростените математически моделизации, както Куигинс съвсем неотдавна още веднъж убедително показа, неизбежно се проваля.
С въведението Щрек представя своята компилацията като продължение на сборника от Валерщайн и др. Има ли бъдеще капитализмът? Въпросът видимо е ситуиран в дистанция между предвиждането на непредвидимото и коментирането на обозримото.
Диагностика на Бодрияр е могла да бъде отхвърлена с етикетирането ‘постмодернизъм’, но ако тя страда от липса на основателност, това не значи че е неадекватна. Есетата на Щрек дават по-строг и рационализиран израз на сходно виждане.
At present, I claim, we are already in a position to observe capitalism passing away as a result of having destroyed its opposition—dying, as it were, from an overdose of itself.

Как ще свърши Капитализмът | How Will Capitalism End

How Will Capitalism End? Essays on a Failing System
by
Wolfgang Streeck
(Verso,2016)

0 Introduction: Capitalism, its End and Afterlife
1 How Will Capitalism End?
2 The Crises of Democratic Capitalism
3 Citizens as Customers: Considerations on the New Politics of Consumption
4 The Rise of the European Consolidation State
5 Markets and Peoples: Democratic Capitalism and European Integration
6 Heller, Schmitt and the Euro
7 Why the Euro Divides Europe
8 Comment on Wolfgang Merkel, ‘Is Capitalism Compatible with Democracy?’
9 How to Study Contemporary Capitalism?
10 On Fred Block, ‘Varieties of What? Should We Still Be Using the Concept of Capitalism?’
11 The Public Mission of Sociology
Bibliography & Some links

A version of Chapter 1 was delivered as the Anglo-German Foundation Lecture at the British Academy on 23 January 2014. Published in:New Left Review 87, May/June 2014, 35–64.
Chapter 2 was first presented as the 2011 Max Weber Lecture at the European University Institute, Florence. Published in: New Left Review 71, September/October 2011, 5–29.
Chapter 3 was first published in New Left Review 76, July/August 2012, 27–47.
Chapter 4 first published as MPIfG Discussion Paper 15/1, Cologne: Max-Planck-Institut für Gesellschaftsforschung, 2015.
Chapter 5 first published in New Left Review 73, January/February 2012, 63–71.
Chapter 6 first published in European Law Journal 21(3), 2015, 361–70.
Chapter 7 originated as the Distinguished Lecture in the Social Sciences, Wissenschaftszentrum Berlin, 21 April 2015. Published in: New Left Review 95, September/October 2015, 5–26.
Chapter 8 first published in Zeitschrift für Vergleichende Politikwissenschaft 9, 2015, H. 1–2, 49–60.
Chapter 9 was first presented at a plenary session on ‘Studying Contemporary Capitalism’, 10th Conference of the European Sociological Association, ‘Social Relations in Turbulent Times’, Geneva, 7–10 September, 2011. Published in: European Journal of Sociology 53 (1),2012, 1–28.
Chapter 10 first published in Julian Go (ed.), Political Power and Social Theory, Bingley: Emerald Group Publishing Limited, Vol. 23, 2012, 311–21.
Chapter 11 was first presented at a conference organized by the SSRC and the Wissenschaftszentrum Berlin, The Public Mission of the Social Sciences and Humanities: Transformation and Renewal, 16–17 September 2011.
Wolfgang Streeck / in The Guardian, Dec.09.2016
Some links
Adam Tooze, A General Logic of Crisis, LRB, v.39, N.1, 5 January 2017
related readings:
Wolfgang Streeck Buying Time: The Delayed Crisis of Democratic Capitalism Verso books 2014
John. Quiggin, Zombie economics : how dead ideas still walk among us 2010 Princeton University Press
Immanuel Wallerstein et al., Does capitalism have a future? ( By Immanuel Wallerstein, Randall Collins, Michael Mann, Georgi Derluguian and Craig Calhoun.) Oxford University Press 2013

Детиен и Полит-теологията (II)

Marcel Detienne, Jean-Luc Nancy, Jurgen Habermas, Ernesto Laclau, Chantal Mouffe, Thierry de Duve, Judith Butler няколко имена, които казват много, и те са събрани в една книга (от 800страници):
Political Theologies,
еd. by Hent de Vries and Lawrence Sullivan,
2006 Fordham University Press, лесно намираема из мрежата.
При интерес, всеки би могъл да погледне, ако не друго, съдържанието: трийсетина статии в четири рубрики:
What are political theologies
Beyond tolerance: pluralism and agonistic reason
Democratic republicanism, secularism and beyond
Opening societies and the rights of the human

Като предмет на интерес тук остава преди всичко Марсел Детиен: именно на него се пада честта да стои в началото на първата секция. Неговият текст е Les Dieux du Politique en Grece Ancienne, преведен като The Gods of Politics in Early Greek Cities от (Janet Lloyd) била The 2002 Henry Myers Lecture at The Royal Anthropological Insititute of Great Britain and Ireland, и публикуван в Arion 12 (fall 2004) p 49-66. След финала стои негова бележка, че работел върху книга с подобна тематика, която десет години по късно все още не е налице. За превод на български е нужен ентусиазъм, повече отколкото има тук, но все пак ето поне няколко цветисти прагарафа от английския вариант

I think we should try to discover whether or not gods, particular gods, were directly involved in what I shall - if I may - call ‘‘the autonomy of the political domain in itself.’’ Let me spell this out. I have described the practices of the deliberative assembly and the repeated and regulated exercises performed by a decision-taking group that progressively comes to think of itself as a unity made from a plurality and that creates for itself this new public space. All these practices sooner or later, depending on the circumstances, played their part in forging the by no means ordinary idea of the group’s sovereignty over itself. Yes, sovereignty, and I am of course thinking of those first Greek cities, which never needed to behead a sovereign or to abolish an ancien re´gime. But now, as a careful comparativist, my thoughts also turn to the whole of ‘‘traditional’’ West Africa, which does not appear to have any ‘‘public places.’’ Indeed, you could even say that there is no space at all there between the power of the king or royal chieftain and society, which is organized into clans. The king accumulates in his person all the powers that are disseminated among the clans and lineages. As the Africanist Alfred Adler puts it, in many cases the sacralized power that is vested in him leaves no separating gap between his person, which is set about with prohibitions, and the society, made up of clans and lineages. This society seems to base its idea of itself on its recognition that the king assumes the (often weighty) privilege of ensuring the society’s union with the whole collection of the forces of nature, both visible and invisible. On the one hand, we thus find a society that forms an image of itself through a sacred king; on the other, one in which a certain idea of the city, Hestia, is formed by a group that, for its part, comes to believe that the sovereignty of this new unit, the city, resides in itself.

Тhere was pressure, already in the Christian Augustine, to consider polytheisms as vast terrae incognitae that were destined eventually to receive True Religion, whether from Christianity or from Islam. As our experts have established, over three-quarters of the world is naturally polytheistic. Consider for a moment the eight hundred myriad deities in Japan, the countless metamorphoses of the deities of Hinduism, the thousands of genies and powers of Black Africa. Likewise, the forests and mountain ranges of Oceania, the Indian subcontinent, and South America are teeming with pantheons with great clusters of deities.

It is probably fair to say, without fear of contradiction, that, in the limitless horizon of polytheisms, monotheism appears as a kind of religious mistake—for these do occur, just as sentimental mistakes do, although the latter fortunately tend to be more shortlived. Polytheistic societies revel in their ignorance of churches and episcopal authorities, whether pastoral or papal. They mock these upstart monotheists for their insistence on ‘‘having to believe’’ and their proselytizing efforts. As we all know, the field of polytheisms constitutes a vast continent, one that awaits all those wishing to experiment in the world of the possible relations that link divine powers.

As all Hellenists know, the ritual calendar, with all its information, relayed about fifty percent of the ‘‘laws’’ of Solon. But the essential point for me is that ‘‘the affairs of the gods,’’ the first section of ‘‘public matters,’’ were debated, discussed, and decided in the assembly and - moreover - in the first part of the assembly. The assembly decided by a majority vote how the new calendar should be organized and the order in which the various gods would be honored. So the sovereignty of the group over itself clearly also covered its gods and their affairs. I should perhaps interject, in passing, that there was a hierarchy in the way that things were ordered: the affairs of the gods were dealt with first, and by this select circle of citizens from long-established families. But why and how did mortals, human beings, gain such a hold over ‘‘the affairs of the gods’’? It turns out that among these people, ‘‘our’’ Greeks, the gods, the gods of Olympus and the whole world, never thought of inventing such a thing as a ‘‘city.’’ Cities were an invention of men, of mortals, and one fine day the gods woke up to this fact. In no time, they were jostling at the gate, clamoring for the privileges of a so-called poliad deity - as it were, a better paid ‘‘chair’’ than an ordinary seat in the pantheon